Автентичните български носии са учебници по история, смята колекционер
Автентичните български носии са учебници по история, описа колекционерът на национални носии Светослав Петров. Той е на 27 години, приключил е Публична администрация във Великотърновския университет, и живее в родния си град Елена. Неговата обич към фолклора поражда в ученическите му години, като участник в клуб "Изследовател " в Елена.
Ръководител на клуба е Снежана Спасова, историк и етнограф, работещ в балканския град.Тя провела за децата походи по селата, където те се срещали с локалните хора, които отваряли старите ракли, показвали съхраненото и разказвали историите на генерации балканджии.
Преди 14 години Светослав се снабдява с първата носия. Според него, с цел да се възвърне носия в цялостния й, достоверен тип, се изисква доста време, усърдна събираческа активност и четене на етнографска литература. Изследванията на проф. Михаил Арнаудов и на Димитър Маринов, създател на Етнографския музей, са водещи при изследванията на събирача. Техните мемоари от началото на 20 век са най-достоверни, тъй като съдържат спомените и разказите на хората от края на 19 век, когато на процедура завършва дейното потребление на носиите като всекидневно или празнично облекло. През 20 век новата градска просвета и мода навлизат в бита на селото, и последователно носиите и всички детайли, свързани с тях, попадат в раклите и скриновете. Според фена етнограф е закономерно 100 години по-късно, при започване на 21 век, любознанието към тези национални съкровища да се "събуди ".
Колекционерът има към 30 носии от разнообразни краища на страната, чиито съставни елементи, са събирани през годините. Той счита, че най-интересни са женските одежди, тъй като всеки един подробност от тяхната направа носи избрана символика.
Забражденията, които дамите са приготвяли за своите брачни ритуали са най-интересни за младия изследвач. Той дава образец с женското забраждение "сокай ", особено за региона на Елена, Търново и Килифарево. Това забраждение, дамите от този завършек на Балкана са поставяли на главите си откакто се омъжат, само че през целия си момински интервал го приготвят.
Белият месал, употребен за забраждението, е трябвало да бъде дълъг сред три и пет метра. Той се е увивал върху "танур ", дървена дъска, поставяна хоризонтално на главата, както и към "кръжилото ", което представлявало месингова диадема с инкрустирани камъни. В "кръжилото " са пробивани дупчици, от които провисват висулки, наричани "пелещи ", които представлявали нанизи с мъниста. Украсата включвала и обеци "арпалии ", както и подбрадник с монетни нанизи. Тези нанизи доказвали благосъстоянието на дамата.
Използвали се тънки сребърни монети, към 1000 броя, направени от майстори - куюмджии. Всеки, който види невестинското забраждение "сокай ", го оприличава на корона и това не е инцидентно, уточни Светослав Петров.
Според него то "влиза " в всеобща приложимост след рухването на Търново под Турска власт.
Тогава знатните болярски семейства и хората от столично Търново се разселват в Еленския балкан и в укрепените планински местности. Съхранявайки традициите на "сокая ", те резервират идентичността си, и не губят самочувствието си за значителност като хора, живели в столичния град. Костюмът включвал риза, сукман, тъкан колан на кори, върху него се поставял различен колан със сребърни пафти, нагръдник върху пазвата, с богата бродерия. Характерното е, че тази одежда се носела без престилка, което е доказателство за аристократичния статут на собственичката й. През вековете "сокаят " остава част от невестенските ритуали, само че е доста мъчно през днешния ден да бъде открит в автентичен и повсеместен вид.
Причината, съгласно Светослав Петров, е традиция, която повелявала, жена, омъжена със "сокай ", да бъде заровена с него.
"Едно неповторимо благосъстояние е останало "под земята ", само че това трансформира работата на актуалните събирачи на фолклорни полезности в същинско предизвикателство ", уточни той. "Сокаят ", събран от него, е бил показан на тазгодишния фестивал на националната носия в Жеравна, където е получил премия. Носията е била показана от Фатме Ходжева, и е присъща за средата на 19 век. В България има музеи с етнографски сбирки, които пазят и демонстрират облеклата на предците ни и тяхната история, означи Петров. Събраните от младия изследвач национални носии са представяни на няколко изложения в Елена, Велико Търново и Харманли.
През годините колекционерът се е научил да ги реставрира, употребявайки техниката на сухото плъстене. По този метод, на ръка, той запълва белезите, оставени от времето върху вълнените и шаячни материи, тъкани в предишното. Светослав Петров е един от самодейците в театралната натрупа към читалище "Напредък " в Елена.
Трупата е печелила голям брой награди в национални и районни състезания, а в този момент приготвя постановката "Където улиците нямат имена ", по текст на Димитър Златинов.
Преди години театралите от трупата показали възстановка на достоверна българска женитба, с присъщите носии и ритуали, по време на бракосъчетанието на немски жители, избрали Елена за своя сватбена гала. "Опитахме сме, освен да покажем, само че и да разкажем, какъв брой е била значима тази инициация в бита на старите българи ", уточни Петров. На въпрос, дали би заменил живота си в дребния планински град с кариера в по-голям град у нас или в чужбина, Светослав Петров, отговори, че се усеща пълностоен, и на мястото си. Той счита, че идеята да съхранява предишното и да пази традициите, дружно с няколко съидейници, си заслужава напъните.
Ръководител на клуба е Снежана Спасова, историк и етнограф, работещ в балканския град.Тя провела за децата походи по селата, където те се срещали с локалните хора, които отваряли старите ракли, показвали съхраненото и разказвали историите на генерации балканджии.
Преди 14 години Светослав се снабдява с първата носия. Според него, с цел да се възвърне носия в цялостния й, достоверен тип, се изисква доста време, усърдна събираческа активност и четене на етнографска литература. Изследванията на проф. Михаил Арнаудов и на Димитър Маринов, създател на Етнографския музей, са водещи при изследванията на събирача. Техните мемоари от началото на 20 век са най-достоверни, тъй като съдържат спомените и разказите на хората от края на 19 век, когато на процедура завършва дейното потребление на носиите като всекидневно или празнично облекло. През 20 век новата градска просвета и мода навлизат в бита на селото, и последователно носиите и всички детайли, свързани с тях, попадат в раклите и скриновете. Според фена етнограф е закономерно 100 години по-късно, при започване на 21 век, любознанието към тези национални съкровища да се "събуди ".
Колекционерът има към 30 носии от разнообразни краища на страната, чиито съставни елементи, са събирани през годините. Той счита, че най-интересни са женските одежди, тъй като всеки един подробност от тяхната направа носи избрана символика.
Забражденията, които дамите са приготвяли за своите брачни ритуали са най-интересни за младия изследвач. Той дава образец с женското забраждение "сокай ", особено за региона на Елена, Търново и Килифарево. Това забраждение, дамите от този завършек на Балкана са поставяли на главите си откакто се омъжат, само че през целия си момински интервал го приготвят.
Белият месал, употребен за забраждението, е трябвало да бъде дълъг сред три и пет метра. Той се е увивал върху "танур ", дървена дъска, поставяна хоризонтално на главата, както и към "кръжилото ", което представлявало месингова диадема с инкрустирани камъни. В "кръжилото " са пробивани дупчици, от които провисват висулки, наричани "пелещи ", които представлявали нанизи с мъниста. Украсата включвала и обеци "арпалии ", както и подбрадник с монетни нанизи. Тези нанизи доказвали благосъстоянието на дамата.
Използвали се тънки сребърни монети, към 1000 броя, направени от майстори - куюмджии. Всеки, който види невестинското забраждение "сокай ", го оприличава на корона и това не е инцидентно, уточни Светослав Петров.
Според него то "влиза " в всеобща приложимост след рухването на Търново под Турска власт.
Тогава знатните болярски семейства и хората от столично Търново се разселват в Еленския балкан и в укрепените планински местности. Съхранявайки традициите на "сокая ", те резервират идентичността си, и не губят самочувствието си за значителност като хора, живели в столичния град. Костюмът включвал риза, сукман, тъкан колан на кори, върху него се поставял различен колан със сребърни пафти, нагръдник върху пазвата, с богата бродерия. Характерното е, че тази одежда се носела без престилка, което е доказателство за аристократичния статут на собственичката й. През вековете "сокаят " остава част от невестенските ритуали, само че е доста мъчно през днешния ден да бъде открит в автентичен и повсеместен вид.
Причината, съгласно Светослав Петров, е традиция, която повелявала, жена, омъжена със "сокай ", да бъде заровена с него.
"Едно неповторимо благосъстояние е останало "под земята ", само че това трансформира работата на актуалните събирачи на фолклорни полезности в същинско предизвикателство ", уточни той. "Сокаят ", събран от него, е бил показан на тазгодишния фестивал на националната носия в Жеравна, където е получил премия. Носията е била показана от Фатме Ходжева, и е присъща за средата на 19 век. В България има музеи с етнографски сбирки, които пазят и демонстрират облеклата на предците ни и тяхната история, означи Петров. Събраните от младия изследвач национални носии са представяни на няколко изложения в Елена, Велико Търново и Харманли.
През годините колекционерът се е научил да ги реставрира, употребявайки техниката на сухото плъстене. По този метод, на ръка, той запълва белезите, оставени от времето върху вълнените и шаячни материи, тъкани в предишното. Светослав Петров е един от самодейците в театралната натрупа към читалище "Напредък " в Елена.
Трупата е печелила голям брой награди в национални и районни състезания, а в този момент приготвя постановката "Където улиците нямат имена ", по текст на Димитър Златинов.
Преди години театралите от трупата показали възстановка на достоверна българска женитба, с присъщите носии и ритуали, по време на бракосъчетанието на немски жители, избрали Елена за своя сватбена гала. "Опитахме сме, освен да покажем, само че и да разкажем, какъв брой е била значима тази инициация в бита на старите българи ", уточни Петров. На въпрос, дали би заменил живота си в дребния планински град с кариера в по-голям град у нас или в чужбина, Светослав Петров, отговори, че се усеща пълностоен, и на мястото си. Той счита, че идеята да съхранява предишното и да пази традициите, дружно с няколко съидейници, си заслужава напъните.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ