Нуждаем се от социална и медийна детоксикация
Август е времето, когато приказваме за летните почивки и въпросът, който си задавам е, не къде, а дали.
По-малко се интересувам къде ще отидат приятелите или сътрудниците, от това дали те изцяло ще се изключат, и по-специално ще останат ли отвън телефоните си, ще се изключат ли от Twitter и Фейсбук?
Възхита у мен провокира една другарка, която изостави блога си за един месец, и едвам в този момент последователно още веднъж навлиза в тази област, само че за това изисква сериозна воля. Колко смешно беше да си мислим, че в миналото смиреното имейл устройство е пристрастяващо, само че в действителност то може да се съпостави с една цигара след вечеря, спрямо обхваналия ни табиет, да сме постоянно на пулса на Twitter.
Колко натрапчиво е това? Една лятна вечер в Хайд парк бях на прощалния концерт на Пол Саймън. По-голямата част от тълпата бяха разчувствани и гълтаха всичко от тази музикална легенда. Но пред мен стоеше една жена, която, като всеки обожател на Саймън, си беше купила скъпия билет, само че все пак, на всеки 20 или 30 секунди вадеше телефона си. По четири или пет пъти по време на всяка ария. Но не го използваше, с цел да направи фотоси на концерта. Аз бях задоволително близо и видях по какъв начин тя се движи в обществените мрежи, променяйки непрестанно пътя си от новините до обстоятелствата, свързани с успеха на Франция в Световното състезание този следобяд. Дори когато Саймън приключи изявата си с шлагера „ Звука на тишината ”, и този трансцендентен миг, не можа да я спре и тя още веднъж се протегна към телефона си.
Където има виц, има и данни. В уеб страницата Ofcom, беше оповестено, че междинният британец ревизира своя смарт телефон на всеки 12 минути, което явно значи, че той го много по-често. Британците прекарват приблизително по 24 часа онлайн всяка седмица, или по един на всеки четири часа.
Очевидно е, че за всеки от нас това отива към по-лошо. Причините касаят както времето, по този начин и пространството. Времето отлита учудващо бързо, а аз самият знам какъв брой бързо може да изчезне един час или по какъв начин човек може да затъне в заешките дупки на Twitter. Никога не съм употребил Фейсбук, само че си признавам за проблемите си с Twitter. Харесват ми скоростта, разнообразието от истории и експертността, които другояче бих пропуснал. Но помислете си и за всички диалози, които бихте могли да проведете, за книгите, които бихте могли да прочетете, когато вместо това се занимавате с нещо, което секунди по-късно ще забравите.
Но това е най-малката щета. Истинският проблем е, че „пристрастяването кара хората да се побъркат“, в случай че изтъквам интернет пионерът Джерън Лъниер, създател на полемичната обява това лято „ Десет аргумента за изтриването на акаунта Ви от обществените мрежи още в този момент ”.
Просто погледнете по какъв начин хората, които са другояче естествени и учтиви, се държат в онлайн пространството. Аргументите им, сарказма им, експанзията им и злоупотребата им. Разбира се, човешките същества постоянно са били в положение да се бият, само че нещо необичайно се случва в обществените медии. Конфронтацията на екрана се случва по-често от всеки път в нашето всекидневие. Щом устройството е в ръцете на хората, те ненадейно натискат спусъка, и стартират да излъчват обиди към другите.
Един от решаващите фактори за това е способността на обществените мрежи да провеждат обществената борба. Внезапно двама души, които другояче са мързеливи, ще се конфронтират пред всички останали. Това го нямаше преди ерата на Twitter.В предишното малкия екран беше хазаин на дуела сред двама съперници. Но спонтанният, достоверният ред, който в този момент се разпростира в действително време пред всеобщата публика е нещо ново.
И тези замени на отзиви постоянно стигат до токсичност. Когато потребителите са в режим на „Директни съобщения“, без публика, те са по-спокойни, само че в случай че са на платформа, с публика, Лъниер е прав, че даже и положителните хора бързо се трансформират в „задници“. Ако вниманието им е ориентирано, да вземем за пример към вероятностите за кариера, когато са в LinkedIn, те са склонни да се държат по-добре, само че когато се заприказва за политиката, несъмнено стартира царството на „задника“.
Част от казуса е в неналичието на подтекст. В обществените медии хората прекомерно постоянно се отнасят към всяко изказване, като че ли това е първото, което човек е направил, с изключение на, несъмнено, когато те желаят да го изложат като двуличник, в случай че разкрият несъгласията в мислите му, оповестени по-рано. Отчасти тази липса на подтекст изяснява нападателната атмосфера.
Истината е, че казусът се крие не в медията, а в самата среда. Пристрастеността е вградена в самия дизайн на обществените медии още в самото начало и това ни напомня някогашният президент на Фейсбук Шон Паркър, описващ всичко това като „малък допаминов удар“, който държи потребителите непрекъснато закачени и гневни. Алгоритъмът за противоположна връзка възнаграждава „ангажираността“ и бързото, порочното изобличаване се признава за ангажиране от изключително натоварен тип.
Философски видяно, точните хора, които са отговорни за тези артикули, са техните производители, а не техните консуматори, тъкмо както би трябвало да упрекваме производителите на нежелана храна за затлъстяването, а не да подлагаме на критика техните жертви за липса на задоволително воля. В това има честен смисъл и би трябвало да накараме софтуерните колоси да се трансформират.
Изтриването на сметки и цялостното самоограничение може да ни си коства огромен скок, само че ваканцията през август съставлява една опция, в случай че не за изтриване, най-малко за детоксикация. Така че, когато пристигна времето да си стегна багажа, ще взема слънцезащитни артикули, няколко романа, само че ще оставя Twitter и вместо това ще чувам „ Звука на тишината ”.
Превод за „ Труд “ Павел Павлов
По-малко се интересувам къде ще отидат приятелите или сътрудниците, от това дали те изцяло ще се изключат, и по-специално ще останат ли отвън телефоните си, ще се изключат ли от Twitter и Фейсбук?
Възхита у мен провокира една другарка, която изостави блога си за един месец, и едвам в този момент последователно още веднъж навлиза в тази област, само че за това изисква сериозна воля. Колко смешно беше да си мислим, че в миналото смиреното имейл устройство е пристрастяващо, само че в действителност то може да се съпостави с една цигара след вечеря, спрямо обхваналия ни табиет, да сме постоянно на пулса на Twitter.
Колко натрапчиво е това? Една лятна вечер в Хайд парк бях на прощалния концерт на Пол Саймън. По-голямата част от тълпата бяха разчувствани и гълтаха всичко от тази музикална легенда. Но пред мен стоеше една жена, която, като всеки обожател на Саймън, си беше купила скъпия билет, само че все пак, на всеки 20 или 30 секунди вадеше телефона си. По четири или пет пъти по време на всяка ария. Но не го използваше, с цел да направи фотоси на концерта. Аз бях задоволително близо и видях по какъв начин тя се движи в обществените мрежи, променяйки непрестанно пътя си от новините до обстоятелствата, свързани с успеха на Франция в Световното състезание този следобяд. Дори когато Саймън приключи изявата си с шлагера „ Звука на тишината ”, и този трансцендентен миг, не можа да я спре и тя още веднъж се протегна към телефона си.
Където има виц, има и данни. В уеб страницата Ofcom, беше оповестено, че междинният британец ревизира своя смарт телефон на всеки 12 минути, което явно значи, че той го много по-често. Британците прекарват приблизително по 24 часа онлайн всяка седмица, или по един на всеки четири часа.
Очевидно е, че за всеки от нас това отива към по-лошо. Причините касаят както времето, по този начин и пространството. Времето отлита учудващо бързо, а аз самият знам какъв брой бързо може да изчезне един час или по какъв начин човек може да затъне в заешките дупки на Twitter. Никога не съм употребил Фейсбук, само че си признавам за проблемите си с Twitter. Харесват ми скоростта, разнообразието от истории и експертността, които другояче бих пропуснал. Но помислете си и за всички диалози, които бихте могли да проведете, за книгите, които бихте могли да прочетете, когато вместо това се занимавате с нещо, което секунди по-късно ще забравите.
Но това е най-малката щета. Истинският проблем е, че „пристрастяването кара хората да се побъркат“, в случай че изтъквам интернет пионерът Джерън Лъниер, създател на полемичната обява това лято „ Десет аргумента за изтриването на акаунта Ви от обществените мрежи още в този момент ”.
Просто погледнете по какъв начин хората, които са другояче естествени и учтиви, се държат в онлайн пространството. Аргументите им, сарказма им, експанзията им и злоупотребата им. Разбира се, човешките същества постоянно са били в положение да се бият, само че нещо необичайно се случва в обществените медии. Конфронтацията на екрана се случва по-често от всеки път в нашето всекидневие. Щом устройството е в ръцете на хората, те ненадейно натискат спусъка, и стартират да излъчват обиди към другите.
Един от решаващите фактори за това е способността на обществените мрежи да провеждат обществената борба. Внезапно двама души, които другояче са мързеливи, ще се конфронтират пред всички останали. Това го нямаше преди ерата на Twitter.В предишното малкия екран беше хазаин на дуела сред двама съперници. Но спонтанният, достоверният ред, който в този момент се разпростира в действително време пред всеобщата публика е нещо ново.
И тези замени на отзиви постоянно стигат до токсичност. Когато потребителите са в режим на „Директни съобщения“, без публика, те са по-спокойни, само че в случай че са на платформа, с публика, Лъниер е прав, че даже и положителните хора бързо се трансформират в „задници“. Ако вниманието им е ориентирано, да вземем за пример към вероятностите за кариера, когато са в LinkedIn, те са склонни да се държат по-добре, само че когато се заприказва за политиката, несъмнено стартира царството на „задника“.
Част от казуса е в неналичието на подтекст. В обществените медии хората прекомерно постоянно се отнасят към всяко изказване, като че ли това е първото, което човек е направил, с изключение на, несъмнено, когато те желаят да го изложат като двуличник, в случай че разкрият несъгласията в мислите му, оповестени по-рано. Отчасти тази липса на подтекст изяснява нападателната атмосфера.
Истината е, че казусът се крие не в медията, а в самата среда. Пристрастеността е вградена в самия дизайн на обществените медии още в самото начало и това ни напомня някогашният президент на Фейсбук Шон Паркър, описващ всичко това като „малък допаминов удар“, който държи потребителите непрекъснато закачени и гневни. Алгоритъмът за противоположна връзка възнаграждава „ангажираността“ и бързото, порочното изобличаване се признава за ангажиране от изключително натоварен тип.
Философски видяно, точните хора, които са отговорни за тези артикули, са техните производители, а не техните консуматори, тъкмо както би трябвало да упрекваме производителите на нежелана храна за затлъстяването, а не да подлагаме на критика техните жертви за липса на задоволително воля. В това има честен смисъл и би трябвало да накараме софтуерните колоси да се трансформират.
Изтриването на сметки и цялостното самоограничение може да ни си коства огромен скок, само че ваканцията през август съставлява една опция, в случай че не за изтриване, най-малко за детоксикация. Така че, когато пристигна времето да си стегна багажа, ще взема слънцезащитни артикули, няколко романа, само че ще оставя Twitter и вместо това ще чувам „ Звука на тишината ”.
Превод за „ Труд “ Павел Павлов
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ