Военните хитрости на ацтеките
Ацтеките построили империята си върху руините на могъщата в миналото страна на толтеките – която била победена от по-енергичните, въпреки и по-некултурни варвари от север. Историците считат, че през ХІІІ век ацтекската войска не надвишавала няколкостотин бойци. Те употребявали освен по-прости и обикновени оръжия спрямо вражеските племена, само че и специфична тактичност. Тя се състояла на първо място в маневрената война. Вождовете правили бързи набези против прилежащи племена, с цел да отвлекат дами, които изначало у ацтеките били „ дефицитни “. После воините се оттегляли с плячката си и се укривали на островите измежду езерните простори в Централна Америка.
Всеки, комуто се постанова да води война с по-силен зложелател, не може да мине без военна ловкост. И ацтекските командири комбинирали маневрените офанзиви, учредени на изненадата от нападението, с психическа война. Измамата на врага бил постоянно срещан прийом. Предводителите, които умеели да заблудят врага и по този метод да завоюват някакво преимущество, били високо ценени. Например, в полевите борби такава техника като подправеното оттегляне станала необятно публикувана. При това в „ паническо бягство “ се втурвали не обособени воини, а цели отряди. Целта била да примамят врага, вдъхновен от триумфа си, в капан. Всеки ацтекски боец имал по няколко помощника, въоръжени със здрави въжета от лиани. Обикновено битката се разкъсвала на няколко обособени дуела: войник против войник. Когато врагът бивал съборен, прислужниците на воина се нахвърляли върху него, бързо го омотавали във въжетата и замъквали пленника в тила.
Главната цел на ацтеките във войните била не толкоз да убиват враговете, едвам ги пленяват. Пленниците им трябвали, с цел да бъдат принасяни в жертвата на техните идоли, в сходство с каноните на примитивната им, дива и жестока вяра.
Съдбата на такива пленници била типична – те били полагани върху жертвени олтари наоколо до храмовете, където свирепите жреци разрязвали гърдите им с каменни ножове, изтръгвали бързо сърцата и ги показвали пред очите на към момента живата жертва – а след това трупът бил захвърлян дружно с отсечената му глава надолу по стъпалата на храмовете-пирамиди (това е показано образно в фамозния филм на Мел Гибсън „ Апокалипто “).
Тези ужасни „ блага “ бивали принасяни на идолите, с цел да изпращат дъжд по земите на ацтеките и да им дават победи в борбите. Ето за какво във военизираното общество на ацтеките изключително се ценели бойците, които умеели да вземат най-вече пленници. Това било считано за извънредно значимо с оглед процъфтяването на цялата страна.
Интересно е, че ацтеките хитрували освен в борбите с врагове, само че и пред лицата на личните си идоли. Те се опитвали да защитят своите тотеми от въздействието на идолите на непознатите племена. С диверсионни цели в прилежащите градове под маската на търговци били изпращани жреци, които да навредят на локалната вяра. Те разпространявали клюки, които би трябвало да убедят тамошните поданици в безпомощността на тяхното провидение. Разказвали, че трябвало да се чакат ужасни беди, защото „ боговете “ им били изгубили силата си. Така духът на съперниците бивал подкопан. Методът работил безотказно съвсем 200 години, до момента в който на мексиканска земя се появили белите завоеватели, които поставили завършек на дивашките и кошмарни традиции.
Когато превземали противников град, ацтеките нормално запалвали основния му храм. Целта била освен да лишат локалния кумир от „ дома “ му, само че и по този начин алармирали на другите ацтекски отряди, които разбирали: базата на врага е завладяна, можете да атакувате. Врагът също виждал, че градът му е обзет от пламъци. Това означавало, че бранителите просто няма къде да се отдръпват, нито от кое място да чакат подкрепления и нови оръжия. Битката приключвала и започвали договаряния за предаване на пленници за изтръгване на сърца, както и за заплащане на налози.
Не било мъчно да се победи психически грохнал зложелател. Самите ацтеки и близките племена вярвали във всевъзможни знамения. Понякога суеверията се раждали от дреболии,а в основата им лежали многочислени митове, които жреците и уважаваните старейшини на племената знаели. Например, индианците считали завоевателите за пратеници на „ боговете “ поради техния бял цвят на кожата, както и поради големите в техните очи кораби, наподобяващи дървени храмове, способни да се движат по вода.
Добре премислената система от бойни сигнали, възприета във войската на ацтеките, също допринасяла за психическото угнетяване на врага. Археолозите, разкопали антични храмове в Централна Америка, са разкрили странни глинени черепи с размерите почти на два юмрука. Отначало изглеждало, че тези находки са служили на ритуалните обреди на жреците на индианците. Но по-късно учените разбрали, че това са незаменими оръжия във военните дейности. С помощта на такива черепи ацтекските воини надавали така наречен „ свирене на гибелта “.
При този тон стотици воини се втурвали към съперника, уверени в неизбежната победа. Те не мислели за броя на враговете, защото вярвали, че свирят хилядите души на бойци, починали в предишното – а в този момент те нападат дружно с живите ацтекски воини, с цел да им оказват помощ за разгрома на врага. Ефектът от психическата офанзива бил изумителен – малко на брой съперници можели да удържат позициите си, когато заехтявало смъртоносното свирене. Мнозина побягвали още преди наближаването на ацтеките.
Самите ацтекските военачалници не оставяли нещата на самотек, а грижливо подготвяли търсения резултат в съзнанието на врага. Малко преди експлоадирането на военните дейности, в лагера на врага били изпращани разузнавачи. Те разпространявали „ скрито “ новината за „ възкръсналите мъртъвци “, които отново били пристигнали на работа при ацтеките. В часа на борбата врагът към този момент добре знаел: ще би трябвало да се бие освен с елементарни воини, само че и с множеството духове на мъртвите, призовани от ацтекските жреци.
–
