Астрид Линдгрен (14 ноември 1907 - 28 януари 2002) не

Астрид Линдгрен (14 ноември 1907 - 28 януари 2002) не е единствено авторката на „ Пипи дългото чорапче ", „ Карлсон, който живее на покрива ", „ Емил от Льонеберя " и сладкодумната разказвачка на занимателни завършения с невероятни герои.
През 70-те години на предишния век, когато родителите са считали за нещо обикновено да набият децата си с възпитателна цел, Астрид Линдгрен проповядвала какъв брой пагубно е домашното принуждение за образуването на здрава персона. Година откакто през 1978 година държи във Франкфурт на Майн известното си слово „ Никога повече принуждение ", в Швеция е признат закон за възбрана на физически санкции върху децата. Нека си напомним нейни мисли и изказвания, събрани от Йенс Андерсен в най-пълната й биография - „ Астрид Линдгрен: Жената зад Пипи Дългото чорапче ".Просто е мистерия по какъв начин хората съумяват да живеят в брак. Женитбата съгласно мен би трябвало да е доста ранна, само че въпреки това има простаци, които се женят един път, два пъти, трети път на по-зряла възраст. Знам единствено едно... няма подобен мъж на света, който да ме съблазни с нов брак. Възможността да бъдеш самичък е просто необикновено благополучие: да се грижиш за себе си, да имаш лично мнение, да действаш без значение, да решаваш самичък, да подреждаш личния си живот, да спиш, да мислиш, оооо!

През 1976 година публицист от списание Welkommen задава въпрос по какъв начин 68-годишната Астрид Линдгрен възприема старостта, тя дала отговор, че към момента не е доживяла до това.

Не можете да възбраните на птиците на скръбта да кръжат над главата ви, само че можете да им попречите да гнездят в косите ви.Нищо не може да размени една книга. Книгата дава храна на въображението. Съвременните деца гледат филми и телевизия, слушат радио, четат комикси - всичко това сигурно е забавно, само че няма доста общо с фантазията. Само с книгата, някъде в скритите кътчета на душата си, детето основава свои лични облици и нищо не може да се съпостави с тях. Тези изображения са нужни на човек. Денят, в който фантазията на едно дете към този момент не може да ги сътвори - в този ден човечеството ще обеднее.Преди всичко желая да съм с децата си. После – с моите другари. А също по този начин желая да бъда със себе си. Изцяло. Човек е едва и ненадеждно предпазен от ударите на ориста, в случай че не се е научил да остава самичък. Това е може би най-важното нещо в живота.Оставете децата сами, само че бъдете наоколо, ако имате потребност от тях.Знам какво няма смисъл. Да икономисвам пари, движимости, бизнес, да пребивавам като звезда, да се демонстрирам на страниците на списанията за звезди, да се опасявам толкоз от самотата и тишината, че в никакъв случай да не намирам време в тишина и успокоение, с цел да помисля: какво да върша с моя къс земен век?Просто пребивавам... сегашното ми наподобява толкоз любопитно, толкоз свястно, че като че ли не ми остава време да се потресвам по какъв начин ще бъде по-нататък. Струва ми се, че би трябвало да живееш всеки ден сякаш той е единствен. „ Животът е този ден. " Но от време на време усещам, че към момента желая толкоз доста и разбирам, че няма да имам време. {...} Всъщност мисля, че животът е мимолетна нелепост, последвана от огромно безмълвие. Но дребното време, което ни е обещано на земята, би трябвало да бъде изпълнено със наличие.Всички хора са самотни, макар че мнозина са заобиколени от толкоз доста други хора, че не схващат или не виждат своята самотност.Никое злощастие не може да ви засегне толкоз мощно, колкото това, което е засегнало децата ви.Искам да опитам да не се опасявам повече... същинското злощастие е страхът от всички и всичко. Така че дано животът донесе това, което носи, а аз да имам силата да приема това, което носи.Това значи, че всеки ден би трябвало да живееш по този начин, като че ли ти е даден единствено един ден. Трябва да употребявате всяка секунда и да почувствате, че в действителност живеете на този свят.

На 8 август 1989 година, публицист на Svenska Dagbladet пита писателката дали има възприятие за лично предимство заради обстоятелството, че книгите й са преведени на петдесет езика. Линдгрен дава отговор: „ Не, за какво, за Бога? Всичко е суетност на суетите и преследване напразно. Всички сме идентични, всички в миналото сме били хубави деца, децата са пораснали и ще умрат. И какво, в случай че сте преведени на петдесет езика... "

Източник