От каква войска се нуждае България?
Армиите са белег за държавност от древността до наши дни. Сега единствено две страни нямат армия: съгласно Исландия никой не им желае студената земя, а Коста Рика смята, че не може да се опълчва със мощ на съседите си и ще взема решение зародилите проблеми единствено с дипломация и с политически средства.
Трябва ли ѝ на България армия?
Исландия и Коста Рика са без армии, тъй като нямали врагове. За страдание България не е измежду тях. Демократичните промени завариха страната ни със 120 хиляди военни плюс 3100 танка и 335 бойни самолета. После при ген. Цветан Тотомиров те спаднаха до 108 хиляди. Касапницата настана при началника на Генерален щаб ген. Михо Михов след визитата на американския военачалник Хенри Кифенар през април 1999 година и неговите съвсем ултимативни условия. Тогава военачалник Михов даде изявление под заглавие „ Няма да предвождам войска под 65 хиляди ”.
Реакцията на генерала не беше акт на самолюбие или демонстрация на носталгия по окастрения признак на страната. Проблемът е, че в случай че една войска е структурирана съгласно нужните условия (видове въоръжени сили и родове войски с всевъзможен състав) даже с най-малък персонален състав, калкулацията в действителност се колебае към цифрата 65 хиляди.
Сега армията ни наброява към 32 хиляди души, 100 не осъвременени танка Т-72, като от позволените ни по ДОВСЕ 335 бойни самолета действително имаме към 20 летящи МиГ-29 и Су-25. През декември 2020 година на уеб страницата на МО бе качена за публично разискване амбициозната „ Програма за развиване на отбранителните качества на Водоснабдителна система на Република България 2032 ” (Програма 2032), съгласно която войската ни би трябвало да бъде увеличена до 43 хиляди души. Добре, само че и това по никакъв начин не е доста.
Например в Доклада за положението на защитата и въоръжените сили за 2016 година почтено е записано: „ Българските въоръжени сили към този момент единствено отчасти са в положение да извършват дилемите си по задачите, произлизащи от конституционните отговорности по гарантиране на суверенитета, независимостта и териториалната целокупност на страната в границите на груповата защита на НАТО и Общата политика за сигурност и защита на Европейски Съюз. Това продължи да се реализира с редица усложнения, свързани със систематичния финансов дефицит, възходящия некомплект от персонален състав и положението на остарялото въоръжение и бойна техника. ”
Боеспособността на една войска се прави оценка по съвкупните критерии за нейната бройка, въоръжение, подготовка и военен дух. А нуждата от нейното поддържане се дефинира от евентуалните опасности и закани в дълготраен проект.
Ако се разсъждава обективно, на пръв взор по отношение на България като че ли отникъде не се обрисува световна опасност. „ Вероятността от пораждане на международен стандартен дългогодишен спор сред главните военнополитически сили през идващите 10-12 години ще се резервира дребна ” – се споделя в „ Програмата 2032 ”.
Опитите за втълпяване, че Русия е непосредствена опасност за Европа и за света, не са подплатени с обстоятелства. Първо, Русия няма нито претекст и цел, нито задоволителен военно-икономически капацитет да води срещу НАТО сериозна стандартна война. Второ, главен дълготраен проблем за Кремъл е по какъв начин да опази голямата си територия от другари и неприятели (11% от земната суша) при усложняващия се демографски проблем на страната.
Балканите също не са опасност за Русия и трайно липсва всякаква вероятност да се появят провокации нейната войска да настъпи в нашето направление. Като цяло популацията на Балканите е благожелателно настроено към Русия и има за какво: Васална Румъния афишира независимостта си и се прогласява за кралство едвам през май 1877 година по време на подготовката на следващата руско-турска война. През 1876 година съветският военачалник Михаил Чернаев става главнокомандващ на сръбската армия във въстанието срещу турците; във всички международни войни двете страни са били съдружници и по тази причина сърбите споделят „ Винаги с Русия ”. Гърците не са не запомнили, че получават независимостта си с Одринския контракт след невиждания погром на турците в Руско-турската война от 1828 година Затова с доза убеденост може да се допусна, че няма аргументи съветски боец да стъпи на Балканите. (Впрочем цар Борис не прати на Източния фронт нито един български боец, единствено Румъния грубо се подлъга.)
Погледнато локално, България няма врагове и измежду съседите си: Румъния ни е върнала заграбената Южна Добруджа със спогодбата от Крайова на 7 септември 1940 година Сърбия си е присвоила 4 територии по границата с България през 1920 година и повече няма искания. Гърция е завзела българското Беломорие след Междусъюзническата война през 1913 година и от този момент също няма никакви териториални искания. Също след злополучната Междусъюзническа война Турция още веднъж окупирала Тракия и изселила живеещите там българи без никакви обезщетения.
В „ Националната отбранителна тактика ” (чл.22) е маркирано, че „ Вероятността от районен спор е ниска ”. На пръв взор наподобява, че всички прилежащи страни от дълго време са откъснали части от България, чието население е съвсем асимилирано и границите са успокоени, към този момент никой не ни е зложелател и надали не ще можем да последваме Исландия и Коста Рика. Дали? Най-малкото не би трябвало да се пренебрегва мъчно охраняемата граница откъм Черно море с остарелия ни военен флот.
В Доклад за положението на защитата и въоръжените сили не инцидентно се споделя: През 2019 година стратегическата среда на сигурност се характеризираше с възходяща непредсказуемост, трудност, динамичност и стабилно задълбочаване на дестабилизиращите процеси в световен и районен аспект.
В цитирания формален отчет дипломатично е пропуснато, че Турция е единственият най-вероятен източник за дестабилизиращите процеси в района. Това, което държавните институции основателно се въздържат да кажат намерено, могат да си го разрешат медиите.
Турската войска със своята бройка от 400 хиляди души е втората по мощност в НАТО. А гръцкият външен министър Никос Дендиас обществено съобщи в средата на декември 2020 година, че „ Турция на 21-и век съставлява неоосмански ревизионизъм ”.
Ердоган към този момент все по-открито напомня по какъв начин владенията на Османската империя започвали от Гибралтар, минавали по целия северен бряг на Африка и завършвали чак на Каспийско море, а на север включвали Унгария и завършвали на юг чак на брега на Индийския океан. Турският президент скоро откри територии с турци в съветския Сибир и на север в Якутия. Всичко това е жесток апел за възобновление на тогавашната империя. Всъщност до каква степен думата на Ердоган има стойност и не би трябвало ли българският министър председател, до момента в който се прегръща с него, да има „ едно на разум ”? Просто въпрос, нищо повече.
Ердоган персонално благодарение на Пакистан се домогва да се снабди с нуклеарно оръжие, което надали ще използва, само че ще е средство за опасност и изнудване по отношение на съседите. Анкара разчита до края на 2023 година да показа безпилотен изтребител; към този момент построи първия си авионосец, стартира да прави подводници. България ще граничи с рисково мощен и упорит комшия.
Липсват задоволителни гаранции да ни опази пожелателният член 5 от Вашингтонския контракт, в който отсъстват императивни задължения за страните-членки да се намесят в възможен спор със съюзна страна, и по тази причина откъм съответно наличие този член е кух като футболна топка. България би трябвало да разчита на първо място на своя защитителен капацитет, само че в „ Програма 2032 ” е закрепено, че и за трите български типове въоръжени сили равнището на упоритост е осъществяване на интервенции само с стеснен мащаб.
Опасността от директно турско навлизане в България е малко евентуална, въпреки всичко към този момент живеем в 21-и век. Турция обаче набра много опит посредством прокси-сили да взе участие в споровете в Сирия, Либия и Нагорни Карабах. Не толкоз турският генералитет, колкото самият Ердоган дали еднолично няма да се изкуши да употребява в някогашния „ Дунавски вилает ” насъбрания опит? По публична статистика у нас живеят съвсем 600 хиляди етнически турци. Анкара освен не ги е не запомнила, само че като нищо е допустимо отдел в турското Министерство на външните работи даже да ги води на доклад поименно!
Българските турци обичайно са се изявявали като миролюбиви, великодушни и работливи хора. Да напомним, че въстаналите селища по време на Априлското въстание на първо място са ги палили българи-помаци, да вземем за пример от Тъмръш и Барутин. Проблемът е в исляма – вяра, чиито почитатели може бързо да се радикализират и които турските специфични служби може да насъскат против България.
Искрата би могла да пламне от региона на Кърджали, а оттова до Турция дистанцията е един оръдеен изстрел и естествено авансово квалифицираните турски сили незабавно ще се притекат „ на помощ ”. После ще пристигна ред на Делиормана по готова скица – писък до небесата в турските медии по фиктивен мотив, приканване на интернационалната общественост да се намеси, искане да се окаже филантропична помощ и в целия безпорядък да бъде стоварен десант в Търговищко, съпроводен по всевъзможен начин за самоотбрана и кръгова защита, даже със „ самоделно ” измайсторени дронове.
Съвременна ли е Българската войска?
Какво прави България срещу риска от вероятно натрапен ни религиозно-етнически спор, който в непредсказуемо бъдеще може да се трансформира в прекомерно допустима действителна опасност?
Преди десетина години авиационният военачалник Иван Парапунов, чиято 30-годишна авиаторска кариера мина напълно в изтребителнобомбардировъчна авиация, изрече думи, прозвучали съвсем еретично: „ На България не й трябват ударни самолети, а въоръжени вертолети. ” Той естествено имаше поради Делиормана и Родопите.
Какво да вършим? Да се въоръжаваме ли? Или да разчитаме на НАТО, тоест да се оставим на ориста?
Военният министър Красимир Каракачанов предприе една амбициозна стратегия за осъвременяване на бойните оръжейни системи на Българската войска: изграждане в България на два патрулни кораба, пазаруване на 16 изтребителя F-16, разгласен е конкурс за 150 бойни машини за силите за специфични интервенции... Това въоръжение отлично се вписва в досегашните концепции за водене на война, само че то е единствено възобновяване на въоръжението и никога не е надграждане на бойните качества. Нещата в света към този момент се трансформираха тотално и това дефинитивно пролича в Либия и Нагорни Карабах.
Армения беше относително добре въоръжена съгласно досегашните показа за методите на воюване. Получените сигнали за новостите в приготовленията на Азербайджан бяха тотално пренебрегнати от Ереван. Накрая от цялостен погром самонадеяната Армения беше избавена от съветската дипломация.
За в този момент Българската войска разполага едвам с три суперлеки безпилотни самолета. Само с тях ли ще останем, какви са ни възгледите и желанията по отношение на тяхното всеобщо нахлуване в армията? Как ще посрещнем възможните противникови дронове, тъй като и в света се чудят по какъв начин да им се опълчват? Каква ефикасна дегизировка за войските и техниката би трябвало да се употребява? Разполагаме ли с подобаващи зенитни средства? А със средства за радиоелектронно противопоставяне?
По време на войната в Нагорни Карабах се сътвори забавна обстановка: Русия даде на арменците средства за радиоелектронно заглушаване на ръководството на дроновете. Те съвсем три дни летяха комплицирани, само че по-късно внезапно „ влязоха в час ” и смъртоносните офанзиви продължиха като преди. Как по този начин небрежно те преодоляха електронните разстройства и какви заключения би трябвало да си създадем в България?
Малогабаритните муниции на безпилотните „ Байрактари ” костват неведнъж по-малко от обичайните „ умни ” бомби и ракети, които ще употребяват нашите бъдещи F-16. Високоточното оръжие става все по-евтино и разрешава потреблението му даже за малоразмерни цели, да вземем за пример групичка от 3-4 противникови бойци.
В Карабах да вземем за пример са установени случаи, когато „ Байрактарите ” осветяват с лазер цели и по тях се изстрелват управляеми ракети от РСЗО от закрити позиции.
Според специалисти, турските дронове не се отличават с някакви изключителни характерности: техните триумфи в трите упоменати спора са свързани главно с потреблението от съперниците на Турция на остаряло съоръжение и военни доктрини. Къде сме ние?
Изключителен интерес провокира вероятността за обединения от рояци дронове, ръководени от изкуствен интелект – става дума за принципиално нови формати за водене на бойни дейности, минимизиращи загубите. Очакват се те да се появят още в най-близките години, като Турция несъмнено ще бъде измежду пионерите. Как се приготвя България за това бъдещо предизвикателство?
Наред с дроновете, „ място под Слънцето ” завоюваха и баражиращите муниции и техните евтини, само че точни ракети като израелските Harop и Sky Striker, турските Kargu. Войната в Карабах беше техен сполучлив дебют.
Всичко това открива пред по-слаби военни страни като България още в околните години такива благоприятни условия за защита, каквито те в никакъв случай не биха получили чрез обичайните средства за водене на война – танкове и изтребители-бомбардировачи като F-16. На собствен ред техните съперници ги заплашват загуби, каквито те в никакъв случай не са си представяли и допускали.
Най-важният извод от спора в Карабах за всички армии в света е, че безпилотната въздушна война съществено промени образа на актуалните армии и това е единствено началото! В „ Програма 2032 ” обаче се споделя малко и общо, че „ нововъзникващи технологии ще доведат до развиването и потреблението на нови качества ”. „ Новите качества ” към този момент пристигнаха, те са действителност! В РФ и в Съединени американски щати към този момент организират „ мрежоцентрични учения ” – разполагане на цифрови системи за ръководство и интеграция на всички участници в интервенцията. Дори Русия, която съществено изостава в тази област, към този момент образува ескадрили с БПЛА, има ги и в трите типа въоръжени сили. Къде обаче сме ние?
Най-обнадеждаващият миг в цитираната „ Програма 32 ” е, че се планува 20% от прогнозните разноски за защита до 2024 година да бъдат планувани за придобиване на ново въоръжение и техника. Въпросът е защо съответно и кои са целите.
Българската армия има образован и образован шеф в лицето на адмирал Емил Ефтимов и щеше да е напълно обикновено той обществено да съобщи какво се трансформира в нашите възгледи за допустима война с Х-противник. Ако обаче началникът на защитата желае да завоюва социална поддръжка за сериозна военна промяна, пандемията не е проблем неговият глас да бъде чут обществено да вземем за пример на какви критерии би трябвало да дава отговор въоръжението, което желаеме за войската си, и като нация подготвени ли сме да го осигурим.
Автор: Ганчо Каменарски
Трябва ли ѝ на България армия?
Исландия и Коста Рика са без армии, тъй като нямали врагове. За страдание България не е измежду тях. Демократичните промени завариха страната ни със 120 хиляди военни плюс 3100 танка и 335 бойни самолета. После при ген. Цветан Тотомиров те спаднаха до 108 хиляди. Касапницата настана при началника на Генерален щаб ген. Михо Михов след визитата на американския военачалник Хенри Кифенар през април 1999 година и неговите съвсем ултимативни условия. Тогава военачалник Михов даде изявление под заглавие „ Няма да предвождам войска под 65 хиляди ”.
Реакцията на генерала не беше акт на самолюбие или демонстрация на носталгия по окастрения признак на страната. Проблемът е, че в случай че една войска е структурирана съгласно нужните условия (видове въоръжени сили и родове войски с всевъзможен състав) даже с най-малък персонален състав, калкулацията в действителност се колебае към цифрата 65 хиляди.
Сега армията ни наброява към 32 хиляди души, 100 не осъвременени танка Т-72, като от позволените ни по ДОВСЕ 335 бойни самолета действително имаме към 20 летящи МиГ-29 и Су-25. През декември 2020 година на уеб страницата на МО бе качена за публично разискване амбициозната „ Програма за развиване на отбранителните качества на Водоснабдителна система на Република България 2032 ” (Програма 2032), съгласно която войската ни би трябвало да бъде увеличена до 43 хиляди души. Добре, само че и това по никакъв начин не е доста.
Например в Доклада за положението на защитата и въоръжените сили за 2016 година почтено е записано: „ Българските въоръжени сили към този момент единствено отчасти са в положение да извършват дилемите си по задачите, произлизащи от конституционните отговорности по гарантиране на суверенитета, независимостта и териториалната целокупност на страната в границите на груповата защита на НАТО и Общата политика за сигурност и защита на Европейски Съюз. Това продължи да се реализира с редица усложнения, свързани със систематичния финансов дефицит, възходящия некомплект от персонален състав и положението на остарялото въоръжение и бойна техника. ”
Боеспособността на една войска се прави оценка по съвкупните критерии за нейната бройка, въоръжение, подготовка и военен дух. А нуждата от нейното поддържане се дефинира от евентуалните опасности и закани в дълготраен проект.
Ако се разсъждава обективно, на пръв взор по отношение на България като че ли отникъде не се обрисува световна опасност. „ Вероятността от пораждане на международен стандартен дългогодишен спор сред главните военнополитически сили през идващите 10-12 години ще се резервира дребна ” – се споделя в „ Програмата 2032 ”.
Опитите за втълпяване, че Русия е непосредствена опасност за Европа и за света, не са подплатени с обстоятелства. Първо, Русия няма нито претекст и цел, нито задоволителен военно-икономически капацитет да води срещу НАТО сериозна стандартна война. Второ, главен дълготраен проблем за Кремъл е по какъв начин да опази голямата си територия от другари и неприятели (11% от земната суша) при усложняващия се демографски проблем на страната.
Балканите също не са опасност за Русия и трайно липсва всякаква вероятност да се появят провокации нейната войска да настъпи в нашето направление. Като цяло популацията на Балканите е благожелателно настроено към Русия и има за какво: Васална Румъния афишира независимостта си и се прогласява за кралство едвам през май 1877 година по време на подготовката на следващата руско-турска война. През 1876 година съветският военачалник Михаил Чернаев става главнокомандващ на сръбската армия във въстанието срещу турците; във всички международни войни двете страни са били съдружници и по тази причина сърбите споделят „ Винаги с Русия ”. Гърците не са не запомнили, че получават независимостта си с Одринския контракт след невиждания погром на турците в Руско-турската война от 1828 година Затова с доза убеденост може да се допусна, че няма аргументи съветски боец да стъпи на Балканите. (Впрочем цар Борис не прати на Източния фронт нито един български боец, единствено Румъния грубо се подлъга.)
Погледнато локално, България няма врагове и измежду съседите си: Румъния ни е върнала заграбената Южна Добруджа със спогодбата от Крайова на 7 септември 1940 година Сърбия си е присвоила 4 територии по границата с България през 1920 година и повече няма искания. Гърция е завзела българското Беломорие след Междусъюзническата война през 1913 година и от този момент също няма никакви териториални искания. Също след злополучната Междусъюзническа война Турция още веднъж окупирала Тракия и изселила живеещите там българи без никакви обезщетения.
В „ Националната отбранителна тактика ” (чл.22) е маркирано, че „ Вероятността от районен спор е ниска ”. На пръв взор наподобява, че всички прилежащи страни от дълго време са откъснали части от България, чието население е съвсем асимилирано и границите са успокоени, към този момент никой не ни е зложелател и надали не ще можем да последваме Исландия и Коста Рика. Дали? Най-малкото не би трябвало да се пренебрегва мъчно охраняемата граница откъм Черно море с остарелия ни военен флот.
В Доклад за положението на защитата и въоръжените сили не инцидентно се споделя: През 2019 година стратегическата среда на сигурност се характеризираше с възходяща непредсказуемост, трудност, динамичност и стабилно задълбочаване на дестабилизиращите процеси в световен и районен аспект.
В цитирания формален отчет дипломатично е пропуснато, че Турция е единственият най-вероятен източник за дестабилизиращите процеси в района. Това, което държавните институции основателно се въздържат да кажат намерено, могат да си го разрешат медиите.
Турската войска със своята бройка от 400 хиляди души е втората по мощност в НАТО. А гръцкият външен министър Никос Дендиас обществено съобщи в средата на декември 2020 година, че „ Турция на 21-и век съставлява неоосмански ревизионизъм ”.
Ердоган към този момент все по-открито напомня по какъв начин владенията на Османската империя започвали от Гибралтар, минавали по целия северен бряг на Африка и завършвали чак на Каспийско море, а на север включвали Унгария и завършвали на юг чак на брега на Индийския океан. Турският президент скоро откри територии с турци в съветския Сибир и на север в Якутия. Всичко това е жесток апел за възобновление на тогавашната империя. Всъщност до каква степен думата на Ердоган има стойност и не би трябвало ли българският министър председател, до момента в който се прегръща с него, да има „ едно на разум ”? Просто въпрос, нищо повече.
Ердоган персонално благодарение на Пакистан се домогва да се снабди с нуклеарно оръжие, което надали ще използва, само че ще е средство за опасност и изнудване по отношение на съседите. Анкара разчита до края на 2023 година да показа безпилотен изтребител; към този момент построи първия си авионосец, стартира да прави подводници. България ще граничи с рисково мощен и упорит комшия.
Липсват задоволителни гаранции да ни опази пожелателният член 5 от Вашингтонския контракт, в който отсъстват императивни задължения за страните-членки да се намесят в възможен спор със съюзна страна, и по тази причина откъм съответно наличие този член е кух като футболна топка. България би трябвало да разчита на първо място на своя защитителен капацитет, само че в „ Програма 2032 ” е закрепено, че и за трите български типове въоръжени сили равнището на упоритост е осъществяване на интервенции само с стеснен мащаб.
Опасността от директно турско навлизане в България е малко евентуална, въпреки всичко към този момент живеем в 21-и век. Турция обаче набра много опит посредством прокси-сили да взе участие в споровете в Сирия, Либия и Нагорни Карабах. Не толкоз турският генералитет, колкото самият Ердоган дали еднолично няма да се изкуши да употребява в някогашния „ Дунавски вилает ” насъбрания опит? По публична статистика у нас живеят съвсем 600 хиляди етнически турци. Анкара освен не ги е не запомнила, само че като нищо е допустимо отдел в турското Министерство на външните работи даже да ги води на доклад поименно!
Българските турци обичайно са се изявявали като миролюбиви, великодушни и работливи хора. Да напомним, че въстаналите селища по време на Априлското въстание на първо място са ги палили българи-помаци, да вземем за пример от Тъмръш и Барутин. Проблемът е в исляма – вяра, чиито почитатели може бързо да се радикализират и които турските специфични служби може да насъскат против България.
Искрата би могла да пламне от региона на Кърджали, а оттова до Турция дистанцията е един оръдеен изстрел и естествено авансово квалифицираните турски сили незабавно ще се притекат „ на помощ ”. После ще пристигна ред на Делиормана по готова скица – писък до небесата в турските медии по фиктивен мотив, приканване на интернационалната общественост да се намеси, искане да се окаже филантропична помощ и в целия безпорядък да бъде стоварен десант в Търговищко, съпроводен по всевъзможен начин за самоотбрана и кръгова защита, даже със „ самоделно ” измайсторени дронове.
Съвременна ли е Българската войска?
Какво прави България срещу риска от вероятно натрапен ни религиозно-етнически спор, който в непредсказуемо бъдеще може да се трансформира в прекомерно допустима действителна опасност?
Преди десетина години авиационният военачалник Иван Парапунов, чиято 30-годишна авиаторска кариера мина напълно в изтребителнобомбардировъчна авиация, изрече думи, прозвучали съвсем еретично: „ На България не й трябват ударни самолети, а въоръжени вертолети. ” Той естествено имаше поради Делиормана и Родопите.
Какво да вършим? Да се въоръжаваме ли? Или да разчитаме на НАТО, тоест да се оставим на ориста?
Военният министър Красимир Каракачанов предприе една амбициозна стратегия за осъвременяване на бойните оръжейни системи на Българската войска: изграждане в България на два патрулни кораба, пазаруване на 16 изтребителя F-16, разгласен е конкурс за 150 бойни машини за силите за специфични интервенции... Това въоръжение отлично се вписва в досегашните концепции за водене на война, само че то е единствено възобновяване на въоръжението и никога не е надграждане на бойните качества. Нещата в света към този момент се трансформираха тотално и това дефинитивно пролича в Либия и Нагорни Карабах.
Армения беше относително добре въоръжена съгласно досегашните показа за методите на воюване. Получените сигнали за новостите в приготовленията на Азербайджан бяха тотално пренебрегнати от Ереван. Накрая от цялостен погром самонадеяната Армения беше избавена от съветската дипломация.
За в този момент Българската войска разполага едвам с три суперлеки безпилотни самолета. Само с тях ли ще останем, какви са ни възгледите и желанията по отношение на тяхното всеобщо нахлуване в армията? Как ще посрещнем възможните противникови дронове, тъй като и в света се чудят по какъв начин да им се опълчват? Каква ефикасна дегизировка за войските и техниката би трябвало да се употребява? Разполагаме ли с подобаващи зенитни средства? А със средства за радиоелектронно противопоставяне?
По време на войната в Нагорни Карабах се сътвори забавна обстановка: Русия даде на арменците средства за радиоелектронно заглушаване на ръководството на дроновете. Те съвсем три дни летяха комплицирани, само че по-късно внезапно „ влязоха в час ” и смъртоносните офанзиви продължиха като преди. Как по този начин небрежно те преодоляха електронните разстройства и какви заключения би трябвало да си създадем в България?
Малогабаритните муниции на безпилотните „ Байрактари ” костват неведнъж по-малко от обичайните „ умни ” бомби и ракети, които ще употребяват нашите бъдещи F-16. Високоточното оръжие става все по-евтино и разрешава потреблението му даже за малоразмерни цели, да вземем за пример групичка от 3-4 противникови бойци.
В Карабах да вземем за пример са установени случаи, когато „ Байрактарите ” осветяват с лазер цели и по тях се изстрелват управляеми ракети от РСЗО от закрити позиции.
Според специалисти, турските дронове не се отличават с някакви изключителни характерности: техните триумфи в трите упоменати спора са свързани главно с потреблението от съперниците на Турция на остаряло съоръжение и военни доктрини. Къде сме ние?
Изключителен интерес провокира вероятността за обединения от рояци дронове, ръководени от изкуствен интелект – става дума за принципиално нови формати за водене на бойни дейности, минимизиращи загубите. Очакват се те да се появят още в най-близките години, като Турция несъмнено ще бъде измежду пионерите. Как се приготвя България за това бъдещо предизвикателство?
Наред с дроновете, „ място под Слънцето ” завоюваха и баражиращите муниции и техните евтини, само че точни ракети като израелските Harop и Sky Striker, турските Kargu. Войната в Карабах беше техен сполучлив дебют.
Всичко това открива пред по-слаби военни страни като България още в околните години такива благоприятни условия за защита, каквито те в никакъв случай не биха получили чрез обичайните средства за водене на война – танкове и изтребители-бомбардировачи като F-16. На собствен ред техните съперници ги заплашват загуби, каквито те в никакъв случай не са си представяли и допускали.
Най-важният извод от спора в Карабах за всички армии в света е, че безпилотната въздушна война съществено промени образа на актуалните армии и това е единствено началото! В „ Програма 2032 ” обаче се споделя малко и общо, че „ нововъзникващи технологии ще доведат до развиването и потреблението на нови качества ”. „ Новите качества ” към този момент пристигнаха, те са действителност! В РФ и в Съединени американски щати към този момент организират „ мрежоцентрични учения ” – разполагане на цифрови системи за ръководство и интеграция на всички участници в интервенцията. Дори Русия, която съществено изостава в тази област, към този момент образува ескадрили с БПЛА, има ги и в трите типа въоръжени сили. Къде обаче сме ние?
Най-обнадеждаващият миг в цитираната „ Програма 32 ” е, че се планува 20% от прогнозните разноски за защита до 2024 година да бъдат планувани за придобиване на ново въоръжение и техника. Въпросът е защо съответно и кои са целите.
Българската армия има образован и образован шеф в лицето на адмирал Емил Ефтимов и щеше да е напълно обикновено той обществено да съобщи какво се трансформира в нашите възгледи за допустима война с Х-противник. Ако обаче началникът на защитата желае да завоюва социална поддръжка за сериозна военна промяна, пандемията не е проблем неговият глас да бъде чут обществено да вземем за пример на какви критерии би трябвало да дава отговор въоръжението, което желаеме за войската си, и като нация подготвени ли сме да го осигурим.
Автор: Ганчо Каменарски
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ