Иван Шишманов – най българинът в литературата и културата
Аристократ от сой и по душа, професорът несправедливо тъне в сянка
На един от университетските изпити ми се паднаха въпросите „ Бай Ганьо ” и Иван Шишманов. Преподавателят, който не стопирах да почитам десетилетия, ми предложи да изтегля различен билет, защото Шишманов бил изнемощял от конспекта. Въобще не знаех това. Но и да не знаех, не бих позволил да абдикирам от професора, който ме респектираше като малко на брой българи. Той представляваше идеала ми за учител и за литературна персона: способен, надарен, с голям брой ползи и достижения, благороден, с почтено човешко и гражданско държание и някак изглеждащ ми небългарин. Особено на фона на някои подвизаващи се тогава в Университета преподаватели.
Това, последното си умозаключение, от дълго време не споделям. Защото тъкмо Иван Шишманов /1862-1928 г./, живял в младостта си 12 години в чужбина, остава образецът за същински български интелектуалец. Колкото и да бе неосъществим за мене тогава и в не по-малка степен за всички през днешния ден. Защото интелектуалците на повикване и по съвместителство – преди и в този момент, както и да се вършат на евроазиатци или европейци, не могат да изтрият името от първия въпрос от изпитния ми билет. А Шишманов, просветен до гуша във Виена, Женева и Лайпциг, наред с Вазов е най българинът в литературата и културата ни. Във време, когато са считали /както днес/ всяко европейско веяние за суперважно и надали не наложително. И Шишмановият аристократизъм не е лепнато извън образование, а вроденото достолепие и себеуважение на българина от сой. Неговият жанр води потеклото си /според предания, документи и други доказателства няма/ от последния български цар Иван Шишман.
Да се върнем при изпита ми. Заинатих се да приказвам за Иван Шишманов. Резултатът е, че преподавателят ме предложения в кръжока по литературна рецензия, който ръководеше. Но не за мене е думата. Разказах това, с цел да изразя непреминалото ми удивление, че Софийският университет, на който той е един от създателите, го беше извадил от конспекта. За какво? По някакви идеологически аргументи, тъй като княз Фердинанд го склонява да стане министър на просвещението? И аставник на първородния си наследник, престолонаследника Борис?
Но в случай че е по този начин, за какво след 1989 година Иван Шишманов продължава да е в сянка? Вместо да се приказва за него, да се сочат научните, литературните и културостроителните му заслуги. Да бъде трансфорат в знаме на университетското преподаване, на образованието и литературата. Може би в този момент някой натиска спирачката на любовта му към родното и на устрема към народен път в културата и в литературата.
А Шишманов в действителност е изумителен. При него поговорката за двете дини под една мишница е трансформирана в: „ Някои могат да носят по една кола дини под двете си мишници. Без да изтърват нито една! “ В целия си живот след дипломирането с докторат в 1888 година той преподава /с дребни спирания, когато е в чужбина/ във Висшето учебно заведение в София, станало след това Софийски университет. Там чете лекции по всеобща история на литературата, по културна история, по сравнителна история на западноевропейските литератури /от Средновековието до края на ХVIII век/, доктрина на националната лирика и т. н. Не ще изреждам преподаваните предмети и всичките му занимания, тъй като описът ще извърши размера на този текст. Но не трябва да не отбележа несрещаното у вторачващите се в себе си литератори умеене по едно и също време да дълбае в научната и писателската си мина и да бъде великолепен админ, основател и градител в образованието и в културата.
Не зная дали тъкмо това е съзрял у него княз Фердинанд, с цел да го направи министър на просвещението. Или пък владетелят се е управлявал от слабостта си към писателите-чужди ученици, останали обаче неистови градители на литературата и културата ни. Каквито с изключение на Шишманов са и Ст. Михайловски и К Величков. Така или другояче бъдещият професор приема и става министър в 1903 година За пръв, а май и за финален път, назначеният в тези сфери /образование и култура/ идва с добре премислена културно-образователна стратегия. И най-важното – не подражателна, подсказана или преписана, а съобразена както със положението, по този начин и с опциите и капацитета на нацията. Съгласието си, обаче, Шишманов е дал против обещанието да не му се пречи в реализацията й. И бързо реализира дълготрайни продуктивни нововъдения. Организира и основаването на ред нови културни и просветителни институции: Народния спектакъл в София /1904 г./, Етнографския музей в София /1906 г./, Музикалното учебно заведение в София, Института за слепи, доста читалища и други Като работи за тяхното развиване, както и за развиването на основаните преди този момент с негово присъединяване Софийски университет и Художествена академия. Той вкарва практиката, уви, прекратена сетне, високоталантливите писатели /Яворов, Елин Пелин/, музиканти, художници, учени, учители да бъдат изпращани в дълготрайни командировки в чужбина. Без съответни отговорности, а да усетят и опознаят високата просвета. И вероятно – и да осъзнаят отговорността си на духовни водачи на нацията. Но дублирам – високоталантливите, с обявяване на имената им. Неволно княз Фердинанд е делегирал княжески права на министъра на духовността и знанието. Един династичен представител, без да ще, възстановява династията на етническите български царе. Ползвана в действителност царствено – единствено и само за напредъка на страната и за множенето на интелектуалните и духовните богатства. И жестът на отдръпването е достоен – подава оставката си, когато държавното управление затваря Университета и уволнява преподавателите му след студентското освиркване на Фердинанд на 13.І.1907 година Просто няма по какъв начин потомъкът на българските царе да слага настоящия княз и негов покровител над справедливостта.
При цялата си свръхзаетост Шишманов остава вълшебник на общуването – със студенти, политици, хора на изкуството и науката. Но най-много с писателите, даже когато не споделя модернистичните им желания – както е с Яворов, който цени макар стиховете му след 1903 година За тях основава въпросника на анкета, на която са му дали отговор Алеко и Вазов. Най-яркият образец за дружба е с Ив. Вазов. Плод на нея са както непокътнатите ръкописи на поета /обичал да ги захвърля/, по този начин и книгата „ Иван Вазов. Спомени и документи ”, отпечатана посмъртно от жена му в 1930 година
Шишманов като че ли е пасивен към издаването на своите писания. Основните му книги излизат след гибелта му, с изключение на за Вазов това са: „ Литературната история на Възраждането в Италия ”, „ От Паисий до Раковски. Статии за българското Възраждане ”, „ Епиграми и портрети ”, „ Дневник ”. Изненадата са епиграмите, които жена му намира в архива. Те приказват за Шишмановото пренебрежение към псевдополитиците, бездарието, пошлостта, алчността, нелепостта. И го показват с изключение на като персона и като надарен публицист.
ОТКЪСИ
Писмо до П. Яворов
Любезни година Яворов,
Съдържанието на новата Ви колекция дава отговор естествено на това песимистично въодушевление, което належащо характеризува всички столетия на брутален декаданс. Вие в никакъв случай не сте бил, струва ми се, артист на житейските наслади – само че тоя път черните краски изключително мощно са сгъстени. Какво да Ви кажа – самичък нямам храброст да Ви извикам: Sursum соrdа! Защото при всичкия си оптимизъм съм отвратен отдън душа от доста неща у нас. Как няма да се отрази жестоката реалност върху едно сензитивно, и любящо поетско сърце!
За Вашето декадентство няма да говоря… защото Вие знаете моето мнение за това поетическо течение у нас. Освен това от всички така наречени „ декадентствующи “ Вие сте единственият, който не изпада в маниеризъм.
Из студия „ Алеко Константинов “
Но Алеко имаше едно оръжие не по-малко рисково: привидно безобидния, само че в реалност разядливия като луга комизъм. Едничкото название „Бай Ганьо“, прилепено някому, не действува ли и през днешния ден като гръмка плесница или камшик по лицето? Кой обича и търпи да го назовават бай Ганьо? Даже и най-типичният бай Ганьо подканва другите да се видят в Алековото огледало, само че себе си хитро изключва. Понятието байганьовщина е през днешния ден по-обидно и от семковщина, или във Франция тартюфщина.
Тук лежи и силата на Алековото омагьосване. Тия, които той подлага на ударите на своята ирония, чувствуват чудесно, че нямат пред себе си един злобен обществен критик, който е неудовлетворен от хората единствено тъй като не дават туй, което той мисли, че е в право да желае от тях. Наказаните усещат бащинската ръка на справедливия педагог и целуват тая ръка. Спирам се при тая дума педагог, защото характеризува най-добре същинската заслуга на Алека за българския народ.
ЕПИГРАМИ
На един служител
Мравка бях или скот,
раб или диктатор,
междинен път не знаях:
лижех или лаях.
• • •
Утеха за нулите
И нулите на тоз свят нещо значат,
по кое време се след единици влачат.
• • •
Учител в парадайса
Я виж, бай Петре, кой там тропа
на райските порти със тояга?...
Отивам, боже – дава отговор
на парадайса строгия страж
и леком-леком той отваря.
Кой там? От Българско преподавател!
Постих (голям вероятно имам грях)
пет месеца и най-подире,
отка министрът ме натири,
наред отглади умрях!»
Влез, клетий, влез – светецът го зове,
простени ти са всички грехове.
Какво по-хубаво чистилище
от селско българско учебно заведение,
а гдето си починал от апетит,
все е едно, че бил си в пъкъл.
• • •
Съвет
Ти ми учиш по какъв начин да пиша? По-напреж
научи си те, мой брайно, да четеш.
• • •
Искрен съвет
(на едного, който пишеше епиграми,
тъй като обичал краткостта)
Нищо да не пишеш, братко,
още е по-кратко.
• • •
Полза от рецензията
Не се гневи, че критикът Върбан
безжалостно те блъщи /злият?/.
А рад бъди: ти като тъпан
се чуваш единствено га те бият.
• • •
Не пердах се
Не пердах се от нападки, рецензии и ругатни:
безплодните дървета никой ги не брули.
На един от университетските изпити ми се паднаха въпросите „ Бай Ганьо ” и Иван Шишманов. Преподавателят, който не стопирах да почитам десетилетия, ми предложи да изтегля различен билет, защото Шишманов бил изнемощял от конспекта. Въобще не знаех това. Но и да не знаех, не бих позволил да абдикирам от професора, който ме респектираше като малко на брой българи. Той представляваше идеала ми за учител и за литературна персона: способен, надарен, с голям брой ползи и достижения, благороден, с почтено човешко и гражданско държание и някак изглеждащ ми небългарин. Особено на фона на някои подвизаващи се тогава в Университета преподаватели.
Това, последното си умозаключение, от дълго време не споделям. Защото тъкмо Иван Шишманов /1862-1928 г./, живял в младостта си 12 години в чужбина, остава образецът за същински български интелектуалец. Колкото и да бе неосъществим за мене тогава и в не по-малка степен за всички през днешния ден. Защото интелектуалците на повикване и по съвместителство – преди и в този момент, както и да се вършат на евроазиатци или европейци, не могат да изтрият името от първия въпрос от изпитния ми билет. А Шишманов, просветен до гуша във Виена, Женева и Лайпциг, наред с Вазов е най българинът в литературата и културата ни. Във време, когато са считали /както днес/ всяко европейско веяние за суперважно и надали не наложително. И Шишмановият аристократизъм не е лепнато извън образование, а вроденото достолепие и себеуважение на българина от сой. Неговият жанр води потеклото си /според предания, документи и други доказателства няма/ от последния български цар Иван Шишман.
Да се върнем при изпита ми. Заинатих се да приказвам за Иван Шишманов. Резултатът е, че преподавателят ме предложения в кръжока по литературна рецензия, който ръководеше. Но не за мене е думата. Разказах това, с цел да изразя непреминалото ми удивление, че Софийският университет, на който той е един от създателите, го беше извадил от конспекта. За какво? По някакви идеологически аргументи, тъй като княз Фердинанд го склонява да стане министър на просвещението? И аставник на първородния си наследник, престолонаследника Борис?
Но в случай че е по този начин, за какво след 1989 година Иван Шишманов продължава да е в сянка? Вместо да се приказва за него, да се сочат научните, литературните и културостроителните му заслуги. Да бъде трансфорат в знаме на университетското преподаване, на образованието и литературата. Може би в този момент някой натиска спирачката на любовта му към родното и на устрема към народен път в културата и в литературата.
А Шишманов в действителност е изумителен. При него поговорката за двете дини под една мишница е трансформирана в: „ Някои могат да носят по една кола дини под двете си мишници. Без да изтърват нито една! “ В целия си живот след дипломирането с докторат в 1888 година той преподава /с дребни спирания, когато е в чужбина/ във Висшето учебно заведение в София, станало след това Софийски университет. Там чете лекции по всеобща история на литературата, по културна история, по сравнителна история на западноевропейските литератури /от Средновековието до края на ХVIII век/, доктрина на националната лирика и т. н. Не ще изреждам преподаваните предмети и всичките му занимания, тъй като описът ще извърши размера на този текст. Но не трябва да не отбележа несрещаното у вторачващите се в себе си литератори умеене по едно и също време да дълбае в научната и писателската си мина и да бъде великолепен админ, основател и градител в образованието и в културата.
Не зная дали тъкмо това е съзрял у него княз Фердинанд, с цел да го направи министър на просвещението. Или пък владетелят се е управлявал от слабостта си към писателите-чужди ученици, останали обаче неистови градители на литературата и културата ни. Каквито с изключение на Шишманов са и Ст. Михайловски и К Величков. Така или другояче бъдещият професор приема и става министър в 1903 година За пръв, а май и за финален път, назначеният в тези сфери /образование и култура/ идва с добре премислена културно-образователна стратегия. И най-важното – не подражателна, подсказана или преписана, а съобразена както със положението, по този начин и с опциите и капацитета на нацията. Съгласието си, обаче, Шишманов е дал против обещанието да не му се пречи в реализацията й. И бързо реализира дълготрайни продуктивни нововъдения. Организира и основаването на ред нови културни и просветителни институции: Народния спектакъл в София /1904 г./, Етнографския музей в София /1906 г./, Музикалното учебно заведение в София, Института за слепи, доста читалища и други Като работи за тяхното развиване, както и за развиването на основаните преди този момент с негово присъединяване Софийски университет и Художествена академия. Той вкарва практиката, уви, прекратена сетне, високоталантливите писатели /Яворов, Елин Пелин/, музиканти, художници, учени, учители да бъдат изпращани в дълготрайни командировки в чужбина. Без съответни отговорности, а да усетят и опознаят високата просвета. И вероятно – и да осъзнаят отговорността си на духовни водачи на нацията. Но дублирам – високоталантливите, с обявяване на имената им. Неволно княз Фердинанд е делегирал княжески права на министъра на духовността и знанието. Един династичен представител, без да ще, възстановява династията на етническите български царе. Ползвана в действителност царствено – единствено и само за напредъка на страната и за множенето на интелектуалните и духовните богатства. И жестът на отдръпването е достоен – подава оставката си, когато държавното управление затваря Университета и уволнява преподавателите му след студентското освиркване на Фердинанд на 13.І.1907 година Просто няма по какъв начин потомъкът на българските царе да слага настоящия княз и негов покровител над справедливостта.
При цялата си свръхзаетост Шишманов остава вълшебник на общуването – със студенти, политици, хора на изкуството и науката. Но най-много с писателите, даже когато не споделя модернистичните им желания – както е с Яворов, който цени макар стиховете му след 1903 година За тях основава въпросника на анкета, на която са му дали отговор Алеко и Вазов. Най-яркият образец за дружба е с Ив. Вазов. Плод на нея са както непокътнатите ръкописи на поета /обичал да ги захвърля/, по този начин и книгата „ Иван Вазов. Спомени и документи ”, отпечатана посмъртно от жена му в 1930 година
Шишманов като че ли е пасивен към издаването на своите писания. Основните му книги излизат след гибелта му, с изключение на за Вазов това са: „ Литературната история на Възраждането в Италия ”, „ От Паисий до Раковски. Статии за българското Възраждане ”, „ Епиграми и портрети ”, „ Дневник ”. Изненадата са епиграмите, които жена му намира в архива. Те приказват за Шишмановото пренебрежение към псевдополитиците, бездарието, пошлостта, алчността, нелепостта. И го показват с изключение на като персона и като надарен публицист.
ОТКЪСИ
Писмо до П. Яворов
Любезни година Яворов,
Съдържанието на новата Ви колекция дава отговор естествено на това песимистично въодушевление, което належащо характеризува всички столетия на брутален декаданс. Вие в никакъв случай не сте бил, струва ми се, артист на житейските наслади – само че тоя път черните краски изключително мощно са сгъстени. Какво да Ви кажа – самичък нямам храброст да Ви извикам: Sursum соrdа! Защото при всичкия си оптимизъм съм отвратен отдън душа от доста неща у нас. Как няма да се отрази жестоката реалност върху едно сензитивно, и любящо поетско сърце!
За Вашето декадентство няма да говоря… защото Вие знаете моето мнение за това поетическо течение у нас. Освен това от всички така наречени „ декадентствующи “ Вие сте единственият, който не изпада в маниеризъм.
Из студия „ Алеко Константинов “
Но Алеко имаше едно оръжие не по-малко рисково: привидно безобидния, само че в реалност разядливия като луга комизъм. Едничкото название „Бай Ганьо“, прилепено някому, не действува ли и през днешния ден като гръмка плесница или камшик по лицето? Кой обича и търпи да го назовават бай Ганьо? Даже и най-типичният бай Ганьо подканва другите да се видят в Алековото огледало, само че себе си хитро изключва. Понятието байганьовщина е през днешния ден по-обидно и от семковщина, или във Франция тартюфщина.
Тук лежи и силата на Алековото омагьосване. Тия, които той подлага на ударите на своята ирония, чувствуват чудесно, че нямат пред себе си един злобен обществен критик, който е неудовлетворен от хората единствено тъй като не дават туй, което той мисли, че е в право да желае от тях. Наказаните усещат бащинската ръка на справедливия педагог и целуват тая ръка. Спирам се при тая дума педагог, защото характеризува най-добре същинската заслуга на Алека за българския народ.
ЕПИГРАМИ
На един служител
Мравка бях или скот,
раб или диктатор,
междинен път не знаях:
лижех или лаях.
• • •
Утеха за нулите
И нулите на тоз свят нещо значат,
по кое време се след единици влачат.
• • •
Учител в парадайса
Я виж, бай Петре, кой там тропа
на райските порти със тояга?...
Отивам, боже – дава отговор
на парадайса строгия страж
и леком-леком той отваря.
Кой там? От Българско преподавател!
Постих (голям вероятно имам грях)
пет месеца и най-подире,
отка министрът ме натири,
наред отглади умрях!»
Влез, клетий, влез – светецът го зове,
простени ти са всички грехове.
Какво по-хубаво чистилище
от селско българско учебно заведение,
а гдето си починал от апетит,
все е едно, че бил си в пъкъл.
• • •
Съвет
Ти ми учиш по какъв начин да пиша? По-напреж
научи си те, мой брайно, да четеш.
• • •
Искрен съвет
(на едного, който пишеше епиграми,
тъй като обичал краткостта)
Нищо да не пишеш, братко,
още е по-кратко.
• • •
Полза от рецензията
Не се гневи, че критикът Върбан
безжалостно те блъщи /злият?/.
А рад бъди: ти като тъпан
се чуваш единствено га те бият.
• • •
Не пердах се
Не пердах се от нападки, рецензии и ругатни:
безплодните дървета никой ги не брули.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ