Арх. Петкана Бакалова: Пловдив загуби вяра
Арх. Петкана Бакалова има над 20 години професионален опит. Притежава магистърска степен по архитектура от Висшия институт за архитектура и строитeлство, София, и артмениджмънт от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство, Пловдив. Преминала е двегодишен курс по запазване на наследството, проведен от „ Ecole de Chaillot ”, Париж, и Националния институт за монументи на културата, София. Има сериозен управнически и административен опит, в това число като началник на планове, финансирани от фондовете на Европейски Съюз, един от които е награден от Европейската комисия в България. Разработва капиталови планове за обществена инфраструктура и за едни от най-значимите монументи на културата в България от разнообразни столетия. През май 2016 година e определена за зам.-председател на КАБ с сектор „ Нормативна уредба “.
- Арх. Бакалова, още през 2017 година, надалеч преди да гръмне абсурдът с къщите за посетители, предупредихте за корупция по Програмата за развиване на селските региони. В практиката си натъквали ли сте се на сходни случаи?
- При Програмата за развиване на селските региони казусът е в контрола. Контролът по време на строителството е фиктивен. Никой не управлява обектите след въвеждането им в употреба. Изобщо цялото ни законодателство има един главен недостатък: контролът не е действителен, а е единствено въз основа на документи. Проблемът е на всички места - в публичните поръчки, в устройството на територията, в усвояването на средствата от Европейски Съюз. В КАБ сега работим по абсурден случай, докладван ни от инженер. Става дума за детски градини, при които в границите на реорганизация са отстранени носещи детайли без единодушието на конструктора. Проектантът сезира прокуратурата, тъй като постройката е рискова - в нея има деца, които могат да пострадат даже при лек земетръс.
Прокуратурата ревизира по документи и споделя: Всичко е тъкмо!
- За Пловдив имате ли сигнали?
- В Пловдив най-фрапиращ е методът, по който се случиха огромните обекти - площадът, изложбената зала…
- Това ли беше повода да се оттеглите от проектантския екип на изложбената зала?
- Напуснах плана за галерията, тъй като бях наясно, че в случай че направя още една крачка и продължа, към този момент няма да съм същият човек. Струва ми се, че от ден на ден хора към този момент не усещат тази вътрешна граница. Изчезна възприятието за достолепие, за професионализъм, за майсторска чест на всяко равнище - и в строителя, и в архитекта, и в цялото ни общество.
Ще го илюстрирам с съответен случай. Колега от Варна се обади скоро и потърси съдействието на Камарата на архитектите за пешеходна зона, дадена на инженеринг. Архитектът предава плана на изпълнителя и в процеса на строителство вижда, че материали се подменят с по-евтини и некачествени. Иска, въз основата на авторските си права и на други законодателни правила, да повлияе на осъществяването. Но не може да го направи по никакъв метод. Авторът е неглижиран. Никой не му дава думата. При инженеринга проектантът е подвластен от прищевките на строителя. Той е заставен да прави продукта на ниска цена, бързо осъществим и надлежно - фалшив.
- Това ли желаеха и от вашата компания?
- От 2006 година до момента компанията ни има изпълнени над 250 контракта. Галерията беше първият ни обект на инженеринг. Дотогава единствено съм си фантазирала, че знам за пороците на този вид социална поръчка. При нея проектантът в действителност няма контакт с общината, с страната, въобще с възложителя. Всички негови хрумвания стигат единствено до строителя, който желае да извърши плана с оптималната облага и минимални средства. Ако вие си строите къща и си наемете проектант, ще позволите ли на някой различен да застане сред вас и проектанта и да изяснява какъв брой етажа желаете, в какъв жанр да е къщата, какви материали да се употребяват? Или ще поискате непосредствено да наблюдавате процеса на основаване на къщата? Това е огромният въпрос.
Защото същинският възложител не е нито Общината, нито страната, а жителите, които употребяват този обект и го заплащат с налозите си.
Единственият механизъм, по който жителите могат да управляват какво става с парите им, е посредством публичните разисквания. Само че те постоянно са официални, а в Пловдив не се случват въобще. Представянето на плана за площада да вземем за пример не беше публично разискване. То беше роман какво ще съставлява площадът. Истината е, че едно публично разискване значи документите да е налична месец по-рано, с цел да могат хората да се срещнат деликатно, организациите да изготвят мнения. А не да отидеш и в границите на половин час някой да ти демонстрира картинки.
- Обществото също не демонстрира огромен интерес към тези разисквания.
- Присъствала съм на едно публично разискване преди години, доста значимо за Пловдив. Беше обвързвано с Гребната база. Разбрах за него от фейсбук. То беше извършено в 9:30 сутринта, когато хората са на работа, в стая, по-малка от една естествена спалня. След като специалистите влязоха в нея, просто не се дишаше. А е обикновено публичните разисквания да се вършат в огромни зали, след работно време, да имат прокламация. И най-много да бъдат открити верните канали за прокламация, като се комуникира през професионалните, креативните, гражданските организации.
Ето за какво след това обществото е недоволно, а градовете ни наподобяват като от третия свят, даже по-зле. През последните 30 години дружно съсипахме градската си среда.
- Каква е повода?
- Първо, нямаме тактика. 30 години цялата ни градска среда се развива безредно, единствено на пазарен принцип. „ Планиране “ стана мръсна дума.
При публичните поръчки за планиране сътрудниците дават невъзможни периоди. Случвало се е да дадат време за планиране на социална постройка в границите на 6 часа. Всички знаем, че това е невероятно, даже да имаш 600 служащи. Има една приказка, че девет майки за един месец не могат да родят бебе. Същото е и в архитектурата. Колкото и да е огромен екипът, има един най-малък период, който е нужен за всеки обект. Бях удивена да схвана, че има случаи, в които архитектът дава обещание да проектира постройката за 2 дни, само че след това му дават 30, с цел да си в профил грешките. Това на процедура е един прикрит период за планиране. Защо един кмет ще изиска да го направи? Със сигурност не е, с цел да получи първокласен план. Просто избира архитект, който евентуално е задоволително угодлив, че да си затваря очите по време на строителство. Кметовете не си избират дисциплиниран архитект без причина. Нека проверяващите схванат повода.
Защото със законосъобразни средства се реализират неразрешени от закона резултати.
- У пловдивчани се натрупа мълчешком неодобрение към плана за Голямата базилика. Защо не се опитахме да го спрем?
- За мен това, че някой дава парите, не е опрощение да прави с плана каквото си желае. В Словения всеки обект над 2 млн. евро, даже частен, отива на архитектурен конкурс. Защото се приема, че е задоволително важен да взе участие в градската среда. Архитектурата е инструмент за обществено въздействие. Неслучайно архитектът на Хитлер е оказвал с парадите си такова хипнотично влияние върху хората. С архитектурата можеш да възродиш едно общество, можеш и да го унищожиш. Тя работи подсъзнателно. Чрез околната среда доста елементарно можеш да предизвикаш незаинтересованост.
А Пловдив като че ли загуби религия. Забравихме тези години, когато Пловдив беше мерило за народна власт, когато пловдивчани се подвигнаха против плана за Небет тепе, против чалга концерта на Античния спектакъл, когато избавиха кино „ Космос “. Докато преди проявяваха гражданска позиция, в един миг като че ли последователно започнаха да се предават. Може би хората, които водеха борби в Пловдив, се измориха.
- Голяма част от пловдивчани са на мнение, че в града става все по-хубаво.
- През последните 30 години ни оставиха в една мощно амортизирана среда - падащи и олющени фасади, разрушени улици, изкривени тротоари. Всичко това сътвори чувство за невъзможност и безизходност. И в един миг, когато започнаха първите поправки, били те некачествени и неестетични, хората се радваха и ги оценяваха, тъй като за пръв път нещо със знак плюс се случваше в тяхната среда. Както се споделя: на харизан кон зъбите не се гледат.
За разлика от нас, софиянци са доста по-будни и непримирими, по-реактивни. В Пловдив може би не успяхме да реализираме задоволително струпване на сериозна маса, с цел да се трансформират нещата.
Ние като че ли живеем в Средновековието. Чакаме някаква правдивост да пристигна от горната страна. Някой да се погрижи за нас. Не сме задоволително дейни. А с изключение на интензивност ни би трябвало и експертно ръководство, не политическо. Управляващите би трябвало най-сетне да схванат, че специалистите не са страшни. Да, те не са послушни, постоянно не са и единомислещи, само че без тях смяната, която всички желаеме, няма по какъв начин да се случи.
- Арх. Бакалова, още през 2017 година, надалеч преди да гръмне абсурдът с къщите за посетители, предупредихте за корупция по Програмата за развиване на селските региони. В практиката си натъквали ли сте се на сходни случаи?
- При Програмата за развиване на селските региони казусът е в контрола. Контролът по време на строителството е фиктивен. Никой не управлява обектите след въвеждането им в употреба. Изобщо цялото ни законодателство има един главен недостатък: контролът не е действителен, а е единствено въз основа на документи. Проблемът е на всички места - в публичните поръчки, в устройството на територията, в усвояването на средствата от Европейски Съюз. В КАБ сега работим по абсурден случай, докладван ни от инженер. Става дума за детски градини, при които в границите на реорганизация са отстранени носещи детайли без единодушието на конструктора. Проектантът сезира прокуратурата, тъй като постройката е рискова - в нея има деца, които могат да пострадат даже при лек земетръс.
Прокуратурата ревизира по документи и споделя: Всичко е тъкмо!
- За Пловдив имате ли сигнали?
- В Пловдив най-фрапиращ е методът, по който се случиха огромните обекти - площадът, изложбената зала…
- Това ли беше повода да се оттеглите от проектантския екип на изложбената зала?
- Напуснах плана за галерията, тъй като бях наясно, че в случай че направя още една крачка и продължа, към този момент няма да съм същият човек. Струва ми се, че от ден на ден хора към този момент не усещат тази вътрешна граница. Изчезна възприятието за достолепие, за професионализъм, за майсторска чест на всяко равнище - и в строителя, и в архитекта, и в цялото ни общество.
Ще го илюстрирам с съответен случай. Колега от Варна се обади скоро и потърси съдействието на Камарата на архитектите за пешеходна зона, дадена на инженеринг. Архитектът предава плана на изпълнителя и в процеса на строителство вижда, че материали се подменят с по-евтини и некачествени. Иска, въз основата на авторските си права и на други законодателни правила, да повлияе на осъществяването. Но не може да го направи по никакъв метод. Авторът е неглижиран. Никой не му дава думата. При инженеринга проектантът е подвластен от прищевките на строителя. Той е заставен да прави продукта на ниска цена, бързо осъществим и надлежно - фалшив.
- Това ли желаеха и от вашата компания?
- От 2006 година до момента компанията ни има изпълнени над 250 контракта. Галерията беше първият ни обект на инженеринг. Дотогава единствено съм си фантазирала, че знам за пороците на този вид социална поръчка. При нея проектантът в действителност няма контакт с общината, с страната, въобще с възложителя. Всички негови хрумвания стигат единствено до строителя, който желае да извърши плана с оптималната облага и минимални средства. Ако вие си строите къща и си наемете проектант, ще позволите ли на някой различен да застане сред вас и проектанта и да изяснява какъв брой етажа желаете, в какъв жанр да е къщата, какви материали да се употребяват? Или ще поискате непосредствено да наблюдавате процеса на основаване на къщата? Това е огромният въпрос.
Защото същинският възложител не е нито Общината, нито страната, а жителите, които употребяват този обект и го заплащат с налозите си.
Единственият механизъм, по който жителите могат да управляват какво става с парите им, е посредством публичните разисквания. Само че те постоянно са официални, а в Пловдив не се случват въобще. Представянето на плана за площада да вземем за пример не беше публично разискване. То беше роман какво ще съставлява площадът. Истината е, че едно публично разискване значи документите да е налична месец по-рано, с цел да могат хората да се срещнат деликатно, организациите да изготвят мнения. А не да отидеш и в границите на половин час някой да ти демонстрира картинки.
- Обществото също не демонстрира огромен интерес към тези разисквания.
- Присъствала съм на едно публично разискване преди години, доста значимо за Пловдив. Беше обвързвано с Гребната база. Разбрах за него от фейсбук. То беше извършено в 9:30 сутринта, когато хората са на работа, в стая, по-малка от една естествена спалня. След като специалистите влязоха в нея, просто не се дишаше. А е обикновено публичните разисквания да се вършат в огромни зали, след работно време, да имат прокламация. И най-много да бъдат открити верните канали за прокламация, като се комуникира през професионалните, креативните, гражданските организации.
Ето за какво след това обществото е недоволно, а градовете ни наподобяват като от третия свят, даже по-зле. През последните 30 години дружно съсипахме градската си среда.
- Каква е повода?
- Първо, нямаме тактика. 30 години цялата ни градска среда се развива безредно, единствено на пазарен принцип. „ Планиране “ стана мръсна дума.
При публичните поръчки за планиране сътрудниците дават невъзможни периоди. Случвало се е да дадат време за планиране на социална постройка в границите на 6 часа. Всички знаем, че това е невероятно, даже да имаш 600 служащи. Има една приказка, че девет майки за един месец не могат да родят бебе. Същото е и в архитектурата. Колкото и да е огромен екипът, има един най-малък период, който е нужен за всеки обект. Бях удивена да схвана, че има случаи, в които архитектът дава обещание да проектира постройката за 2 дни, само че след това му дават 30, с цел да си в профил грешките. Това на процедура е един прикрит период за планиране. Защо един кмет ще изиска да го направи? Със сигурност не е, с цел да получи първокласен план. Просто избира архитект, който евентуално е задоволително угодлив, че да си затваря очите по време на строителство. Кметовете не си избират дисциплиниран архитект без причина. Нека проверяващите схванат повода.
Защото със законосъобразни средства се реализират неразрешени от закона резултати.
- У пловдивчани се натрупа мълчешком неодобрение към плана за Голямата базилика. Защо не се опитахме да го спрем?
- За мен това, че някой дава парите, не е опрощение да прави с плана каквото си желае. В Словения всеки обект над 2 млн. евро, даже частен, отива на архитектурен конкурс. Защото се приема, че е задоволително важен да взе участие в градската среда. Архитектурата е инструмент за обществено въздействие. Неслучайно архитектът на Хитлер е оказвал с парадите си такова хипнотично влияние върху хората. С архитектурата можеш да възродиш едно общество, можеш и да го унищожиш. Тя работи подсъзнателно. Чрез околната среда доста елементарно можеш да предизвикаш незаинтересованост.
А Пловдив като че ли загуби религия. Забравихме тези години, когато Пловдив беше мерило за народна власт, когато пловдивчани се подвигнаха против плана за Небет тепе, против чалга концерта на Античния спектакъл, когато избавиха кино „ Космос “. Докато преди проявяваха гражданска позиция, в един миг като че ли последователно започнаха да се предават. Може би хората, които водеха борби в Пловдив, се измориха.
- Голяма част от пловдивчани са на мнение, че в града става все по-хубаво.
- През последните 30 години ни оставиха в една мощно амортизирана среда - падащи и олющени фасади, разрушени улици, изкривени тротоари. Всичко това сътвори чувство за невъзможност и безизходност. И в един миг, когато започнаха първите поправки, били те некачествени и неестетични, хората се радваха и ги оценяваха, тъй като за пръв път нещо със знак плюс се случваше в тяхната среда. Както се споделя: на харизан кон зъбите не се гледат.
За разлика от нас, софиянци са доста по-будни и непримирими, по-реактивни. В Пловдив може би не успяхме да реализираме задоволително струпване на сериозна маса, с цел да се трансформират нещата.
Ние като че ли живеем в Средновековието. Чакаме някаква правдивост да пристигна от горната страна. Някой да се погрижи за нас. Не сме задоволително дейни. А с изключение на интензивност ни би трябвало и експертно ръководство, не политическо. Управляващите би трябвало най-сетне да схванат, че специалистите не са страшни. Да, те не са послушни, постоянно не са и единомислещи, само че без тях смяната, която всички желаеме, няма по какъв начин да се случи.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ