Аня, която стана майка в Буча по време на войната, разказа за раждането в мазето
Аня Тименко е младо 20-годишно момиче, което роди в град Буча по време на войната. Тя описа пред кореспондентката на БТВ Таня Станева за историята си към раждането. В първите дни на войната, родителите й са под обстрел. Без акушер-гинеколог, без газ и светлина.
" Войната ме завари в болница, защото на 23 февруари кръвното ми се увеличи, а главата ме болеше доста. Родилният дом беше в Киев и трябваше да родя там. Съпругът ми беше вкъщи в Буча. Нощта на 23 против 24 февруари лекарят пристигна в нашето поделение. Каза " Добро утро, слизаме, най-вероятно всички ще отидем в мазето. Бомбардират ни ". От началото никой не разбра. След това ние самите чухме тези детонации и разбрахме, че нещо в действителност е започанало. Обадих се на брачна половинка си, той сподели: " никакво мазе, пристигам да те взема и си тръгваме ". В този ден започнаха да бомбардират Гостомел и звуците от детонациите се усилиха. Вече нямаше къде да избягаме, а ние даже не знаехме къде да отидем и кой път беше по-добър, тъй като те вечер бомбардираха от всички страни ", описа тя.
Така двойката остава в Буча, намира доктор терапевт измежду съседите, поисква помощ и чака в мазето. " На третия ден в мазето започнаха да ме болят дробовете. Казах - евентуално би трябвало да се приберем. Прекарахме няколко нощи у дома, само че беше невероятно да се спи, тъй като стени и прозорци трепереха от детонациите. После разбрахме, че Буча към този момент е окупиран и нашите военни ги няма. На 7 март започнаха контракциите. По това време към този момент нямахме ток, вода, връзка, а също и газът спря. Запасихме се с вода авансово. Останахме без нищо. През цялото време към нас бяха три съседки - терапевт, стопанка и дизайнер ", споделя още Аня.
Чудото се сучва, момичето се ражда крепко. Кръщават я Алиса.
" От първия ден на войната не се паникьосах. За първи път заплаках когато се роди бебенцето. Нашите съседи се сплотиха. Тези, които имаха храна, донесоха храна. На третия ден след раждането тръгнахме от Буча. Минахме около разрушената колона от танкове. Минахме около труповете на наши цивилни, които лежаха край пътя. Тръгнахме на 10 март, а на 13-ти руснаците се настаниха в нашия двор, в нашите жилища. Имахме огромен шанс, че тръгнахме в точния момент. Тогава плаках за повторно.
Вече разчистиха двора, там е почти цивилизовано. Вече много хора се върнаха. Децата играят на детската площадка, гледаш и душата ти се радва, че в близост се усъвършенства и то толкоз бързо. Светлина, газ, вода - има всичко. Вече и магазините са отворени. Мечтая да видя цялото си семейство. Тази война разпръсна всички ни, всички роднни по всички елементи на Украйна и освен в Украйна ", споделя още младата жена.
" Войната ме завари в болница, защото на 23 февруари кръвното ми се увеличи, а главата ме болеше доста. Родилният дом беше в Киев и трябваше да родя там. Съпругът ми беше вкъщи в Буча. Нощта на 23 против 24 февруари лекарят пристигна в нашето поделение. Каза " Добро утро, слизаме, най-вероятно всички ще отидем в мазето. Бомбардират ни ". От началото никой не разбра. След това ние самите чухме тези детонации и разбрахме, че нещо в действителност е започанало. Обадих се на брачна половинка си, той сподели: " никакво мазе, пристигам да те взема и си тръгваме ". В този ден започнаха да бомбардират Гостомел и звуците от детонациите се усилиха. Вече нямаше къде да избягаме, а ние даже не знаехме къде да отидем и кой път беше по-добър, тъй като те вечер бомбардираха от всички страни ", описа тя.
Така двойката остава в Буча, намира доктор терапевт измежду съседите, поисква помощ и чака в мазето. " На третия ден в мазето започнаха да ме болят дробовете. Казах - евентуално би трябвало да се приберем. Прекарахме няколко нощи у дома, само че беше невероятно да се спи, тъй като стени и прозорци трепереха от детонациите. После разбрахме, че Буча към този момент е окупиран и нашите военни ги няма. На 7 март започнаха контракциите. По това време към този момент нямахме ток, вода, връзка, а също и газът спря. Запасихме се с вода авансово. Останахме без нищо. През цялото време към нас бяха три съседки - терапевт, стопанка и дизайнер ", споделя още Аня.
Чудото се сучва, момичето се ражда крепко. Кръщават я Алиса.
" От първия ден на войната не се паникьосах. За първи път заплаках когато се роди бебенцето. Нашите съседи се сплотиха. Тези, които имаха храна, донесоха храна. На третия ден след раждането тръгнахме от Буча. Минахме около разрушената колона от танкове. Минахме около труповете на наши цивилни, които лежаха край пътя. Тръгнахме на 10 март, а на 13-ти руснаците се настаниха в нашия двор, в нашите жилища. Имахме огромен шанс, че тръгнахме в точния момент. Тогава плаках за повторно.
Вече разчистиха двора, там е почти цивилизовано. Вече много хора се върнаха. Децата играят на детската площадка, гледаш и душата ти се радва, че в близост се усъвършенства и то толкоз бързо. Светлина, газ, вода - има всичко. Вече и магазините са отворени. Мечтая да видя цялото си семейство. Тази война разпръсна всички ни, всички роднни по всички елементи на Украйна и освен в Украйна ", споделя още младата жена.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ