Митичните животни в хералдиката
Античните зоолози имали навика да разказват животни, които самите те в никакъв случай не били виждали, единствено въз основа на разказите на пътешественици в далечни земи и морета. При това проявявали много огромна доверчивост и се доверявали на всевъзможни скитници, разказващи митове и басни за грифони, дракони, харпии и други страхотии. В същото време самите антични и средновековни учени се употребили с огромен престиж – ето за какво всяка легенда, написана и подписана от тях, незабавно била схващана като теоретичен труд, а съществуването на съответното животно се утвърждавало като неопровержима истина.
Почитането на античните престижи траяло през цялото Средновековие. Една от последствията била, че най-различни херцози, графове, барони, рицари и всевъзможни други благородници, избирайки уместно животно за своя герб, били безусловно сигурни, че то в действителност съществува.
Онзи феодал, който имал здравомислещ разум и положително въображение, си избирал същинско животно. Вярно е, че нормално добавял нещо от себе си (допълнителна глава, дарба да плюе огън, несъразмерна смелост, просветеност, ловкост и други потребни неща), като заслужено считал, че от това звярът нищо няма да загуби, а врагът ще се уплаши – което, в последна сметка, и била задачата.
Така от една страна се появили виверни, двуглави орли и еднорози, а от друга – непобедими и високо интелигентни вълци, елени, бикове и коне.
Виверна
Например, британските херцози Малборо (от чийто жанр е Уинстън Чърчил) настояват, че са измислили виверна (уивърн) особено за личния си герб. Обаче гражданин на някоя друга страна, в случай че му покажат изображение на виверна, би споделил, че пред него е елементарен змей. Но гордите Малборо възразяват, че драконът си е змей, а виверната – нещо напълно друго. И демонстрират двата крайници на виверната, до момента в който елементарният змей е с четири. Не е ясно с какво двукракият змей е по-добър от четирикракия – само че неналичието на предния чифт драконови лапи, сменени с ципести криле, несъмнено е източник на аристократична горделивост. Всъщност, с изключение на с броя на краката, виверната по нищо не се отличава от елементарния змей.
Същите криле като на прилеп – единствено малко по-големи, змийска шия и дълга, заострена опашка с отровно жило най-после. С опашката си виверната може да работи като с копие и да набучва враговете си.
Впрочем, херецозите Малборо не са основатели на виверната, а най-безочливо са го откраднали от християнската иконография. Много постоянно под копитата на добре известния облик на Свети Георги Победоносец ще забележим, че се гърчи злокобна двукрака виверна.
П абло Учело, 1450 година. – Битката на Св. Георги с дракона. Лондон, Национална изложба.
Двуглавият орел се родил в страната на хетите, където държал в лапите си два заека. В митологията на индуизма птицата Гандаберунда също е с две глави.
После двуглавият орел, по персонална заповед на император Константин Велики, се озовал в Рим, обединявайки Източната и Западната империя, които имали за свои знаци по един елементарен орел. По-късно всеки, който се считал за правоприемник на великата империя, взел двуглавия орел за собствен герб. По този метод той стигнал до Русия, когато през 1472 година Великият княз Йоан III (1440-1505) се оженил за племенницата на последния византийски император Константин ІІ Палеолог – княгиня София. Интересно е, че скиптърът, който съветският двуглав орел държи в дясната си лапа, е увенчан с дребен двуглав орел, който на собствен ред държи жезъл със същия орел и т. н.
Еднорогът получил своето име, както е ясно, заради дългия рог върху челото си. Подобно на случая с виверната, британците още веднъж настояват, че са водачи в основаването на това необикновено митично животно. Те настояват, че в началото еднорогът – знак на непорочност и непорочие, бил персонален герб на Елизабет I, което официално подхожда на облика на британската кралица-девственица. А след нея крал Джеймс I, без много-много да се колебае, присъединил фантастичното животно в английския герб. Но преди да заеме това почетно място, еднорогът един път вечно получил тялото на кон (дотогава можело да бъде изобразяван с тяло на бик или даже овен), лъвска опашка, копита на елен и козя брада (която по някакви аргументи била отстранена от герба).
Но британците и тук не може да се считат за пионери. Много по-ранни изображения на еднорог (с тяло на бик) се намират върху артефакти, основани преди пет хиляди години. По-специално, еднорогът може ясно да се види върху печати, открити в фамозните антични градове в долината на река Инд – Мохенджо-Даро и Харапа. Еднорогът участва в свещените индийски текстове „ Махабхарата “ и „ Атхарва-веда “.
Благородна и замечтана девственица опитомява еднорог, фреска от двореца Фарнезе в Рим, евентуално на художника Доменикино, към 1602 година
Гръцките и римски учени вярвали, че това животно в действителност съществува и живее някъде в Индия или в Африка. Дори в края на XIX век имало образовани хора, които вярвали в действителността на еднорога. Освен носорозите, които може би са положили началото на този мит, еднорози в действителност се срещат в природата – само че в единични екземпляри, като разновидности. Например, преди няколко години в един от италианските резервати се родил елен с един рог в средата на главата. В Китай се появила крава с един рог в средата на челото. Интересно е, че тя дава мляко повече от естествените крави.
Възможно е заради някое сходно отклоняване от законите на природата да се е родил и митът за еднорога – който е измежду най-известните вълшебни животни в рицарските митове на Средновековна Европа.
Източник на фотосите – Уикипедия
