Дневникът на една харкивчанка - първа част
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника й на български.
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. Във времената на Киевска Рус на мястото на актуалния Харкив се е намирал град Донец. След 24 февруари стотици хиляди поданици са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната. Числото на жертвите не е оповестено.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя в своя „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
24 февруари
– Как сте там?
Днес с този въпрос във всеки град на Украйна започва телефонен диалог. Засега има връзка. Не идеална, само че я има.
На моите другари, които се тревожат за нас в разнообразни краища на света, ще разкажа как сме тук, в Харкив. В „ спален “ квартал на града, който е най-близко до границата с Руската федерация.
В 5 сутринта градът осъмна със взривовете на оръдейните снаряди. Нямаше никакво съмнение: стартира се. Звуците не приличаха на гръмотевици с мълнии.. Излязох на балкона – стъклата на прозорците вибрираха, в устата си усетих железен усет. Вероятно това е усетът на страха. Помня го от 2014-та година.
Сложих нашийника на кучето и с Хектор излязохме на открито.
В 5 30 пътищата към този момент бяха задръстени с коли като в час „ пик “. От блоковете излизаха и подтичваха хора с куфари и се мятаха в колите, плачеха деца.
Сюжетът беше безусловно кино. Сън. Сюрреалистичен. В главата – единствено една мисъл: това не може да бъде, просто е невероятно.
Може.
Качихме се с Хектор в моята кола и тръгнахме към запустелия парк, където се разхождаме всяка заран. Между другото, паркът има алегорично наименование: „ Паркът на Победата “.
Исках да си купя цигари на бензиностанцията, само че там имаше опашка от петдесетина коли.
Объркано се лутахме из парка, в близост всичко гърмеше. Кучето – голям застрашителен доберман – като кутренце се притискаше към краката ми.
Нищо не запознат съм гърмежи и снаряди, не ги разграничавам. „ Град " -овете ли са? Танкове? Авиобомби? Чуваш всичко това, само че не разбираш – къде би трябвало да гледаш? Къде да вървиш? Или да падаш на земята?
Телефонът звънна – обажда се моята 82-годишна майка. Плаче.
" Анечка, бягайте! Където и да е, по-далеч от границите ".
В 5.30 тя още не знаеше, че в този момент се гърми и в Киев, и в Днепър, и в Одеса.
Пък и всички пътища към този момент са задръстени, на всички места на излизане от града опашките от коли са дълги много километри.
Няма къде да бягаме, мамо. А и няма за какво.
В 7.00 на всички места към този момент има големи опашки: пред банкомати, магазини и бензиностанции.
Качих се в къщи и се пробвах да успокоя щерка ми.
– Мамо, нали споделяше, че такова нещо не може да се случи!..
Да. Казвах. Така споделяха и мислеха милиони хора. И освен в Украйна.
Никой не вярваше, че това е допустимо. През ХХI век, през 2022 година.
Сега в нашия микрорайон са затворени аптеките, пощата, будките за цигари и магазинчетата. А пред тези, които работят, се натрупат тълпи. Аз също се подредих на опашката.
Всички мълчим, единствено трепваме от гърмежите. Аз се подредих, тъй като вкъщи, в хладилника ни, за зла орис „ вятър свири “, както казва татко ми.
На таткото му е зле от сутринта – уязвимост, тежко дишане – лежи, не става. И пита по телефона с пресипнал глас:
– С какво мога да оказа помощ, щерчице?
– С нищо, тате. С нищо. Ако можете, пробвайте се с мама да се разсеете: пуснете си ярък филм или вземете някоя добра книга. Ако можете.
Сега е началото на втория ден. Гърми един път на час или малко по-често. Взривовете са по-мощни или малко по-слаби.
Сашка, моята щерка, е намерила адреса на най-близкото бомбоубежище. Би трябвало да се поразходя до такава степен, да видя как е и какво е. Но краката ми отхвърлят да вървят.
Цялото ми семейство е тук, в Харкив. И, несъмнено, както всички украинци, ние в този момент четем новините.
Опитваме се „ да не изпадаме в суматоха “ и „ трезво да оценяваме обстановката “, както ни предлагат служителите.
Днес отчаяно се разплаках единствено един път, на тази безкрайна опашка, когато видях по какъв начин от следващия гърмеж на шосето се втурна рижаво бездомно куче. Уплашено, неразбиращо какво става. В очите му като че ли застина един-едничък въпрос: за какво?
Почувствах се бездомно куче.
Светът към този момент в никакъв случай няма да бъде предходния. Бъди прокълнат, диктаторе! Мръсно страшилище!
*Харкив е украинското наименование на града, който у нас е прочут с съветското си име Харков. В знак на почитание към украинския народ ще го изписваме с украинското му название.
Още по темата
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. Във времената на Киевска Рус на мястото на актуалния Харкив се е намирал град Донец. След 24 февруари стотици хиляди поданици са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната. Числото на жертвите не е оповестено.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя в своя „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
24 февруари
– Как сте там?
Днес с този въпрос във всеки град на Украйна започва телефонен диалог. Засега има връзка. Не идеална, само че я има.
На моите другари, които се тревожат за нас в разнообразни краища на света, ще разкажа как сме тук, в Харкив. В „ спален “ квартал на града, който е най-близко до границата с Руската федерация.
В 5 сутринта градът осъмна със взривовете на оръдейните снаряди. Нямаше никакво съмнение: стартира се. Звуците не приличаха на гръмотевици с мълнии.. Излязох на балкона – стъклата на прозорците вибрираха, в устата си усетих железен усет. Вероятно това е усетът на страха. Помня го от 2014-та година.
Сложих нашийника на кучето и с Хектор излязохме на открито.
В 5 30 пътищата към този момент бяха задръстени с коли като в час „ пик “. От блоковете излизаха и подтичваха хора с куфари и се мятаха в колите, плачеха деца.
Сюжетът беше безусловно кино. Сън. Сюрреалистичен. В главата – единствено една мисъл: това не може да бъде, просто е невероятно.
Може.
Качихме се с Хектор в моята кола и тръгнахме към запустелия парк, където се разхождаме всяка заран. Между другото, паркът има алегорично наименование: „ Паркът на Победата “.
Исках да си купя цигари на бензиностанцията, само че там имаше опашка от петдесетина коли.
Объркано се лутахме из парка, в близост всичко гърмеше. Кучето – голям застрашителен доберман – като кутренце се притискаше към краката ми.
Нищо не запознат съм гърмежи и снаряди, не ги разграничавам. „ Град " -овете ли са? Танкове? Авиобомби? Чуваш всичко това, само че не разбираш – къде би трябвало да гледаш? Къде да вървиш? Или да падаш на земята?
Телефонът звънна – обажда се моята 82-годишна майка. Плаче.
" Анечка, бягайте! Където и да е, по-далеч от границите ".
В 5.30 тя още не знаеше, че в този момент се гърми и в Киев, и в Днепър, и в Одеса.
Пък и всички пътища към този момент са задръстени, на всички места на излизане от града опашките от коли са дълги много километри.
Няма къде да бягаме, мамо. А и няма за какво.
В 7.00 на всички места към този момент има големи опашки: пред банкомати, магазини и бензиностанции.
Качих се в къщи и се пробвах да успокоя щерка ми.
– Мамо, нали споделяше, че такова нещо не може да се случи!..
Да. Казвах. Така споделяха и мислеха милиони хора. И освен в Украйна.
Никой не вярваше, че това е допустимо. През ХХI век, през 2022 година.
Сега в нашия микрорайон са затворени аптеките, пощата, будките за цигари и магазинчетата. А пред тези, които работят, се натрупат тълпи. Аз също се подредих на опашката.
Всички мълчим, единствено трепваме от гърмежите. Аз се подредих, тъй като вкъщи, в хладилника ни, за зла орис „ вятър свири “, както казва татко ми.
На таткото му е зле от сутринта – уязвимост, тежко дишане – лежи, не става. И пита по телефона с пресипнал глас:
– С какво мога да оказа помощ, щерчице?
– С нищо, тате. С нищо. Ако можете, пробвайте се с мама да се разсеете: пуснете си ярък филм или вземете някоя добра книга. Ако можете.
Сега е началото на втория ден. Гърми един път на час или малко по-често. Взривовете са по-мощни или малко по-слаби.
Сашка, моята щерка, е намерила адреса на най-близкото бомбоубежище. Би трябвало да се поразходя до такава степен, да видя как е и какво е. Но краката ми отхвърлят да вървят.
Цялото ми семейство е тук, в Харкив. И, несъмнено, както всички украинци, ние в този момент четем новините.
Опитваме се „ да не изпадаме в суматоха “ и „ трезво да оценяваме обстановката “, както ни предлагат служителите.
Днес отчаяно се разплаках единствено един път, на тази безкрайна опашка, когато видях по какъв начин от следващия гърмеж на шосето се втурна рижаво бездомно куче. Уплашено, неразбиращо какво става. В очите му като че ли застина един-едничък въпрос: за какво?
Почувствах се бездомно куче.
Светът към този момент в никакъв случай няма да бъде предходния. Бъди прокълнат, диктаторе! Мръсно страшилище!
*Харкив е украинското наименование на града, който у нас е прочут с съветското си име Харков. В знак на почитание към украинския народ ще го изписваме с украинското му название.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ