Петър Мутафчиев: За културната криза у нас
Анкета на „ Труд ” сподели, че българинът не знае
Кой е създателят на националния химн
Помним имената на чалга певиците, а сме не запомнили Цветан Радославов
Иван Вазов е бил министър на просвещението, само че не е написал „Мила родино“.
Изумителен резултат извади на ярко анкета по столичните улици. „Кой е създателят на националния химн?“ беше въпросът на „Труд“. От 50 запитани дванадесет дадоха отговор с Иван Вазов, петима показаха Петко Славейков, един се опита да налучка с Младен Исаев. Останалите искрено признаха, че не са осведомени!
В държавната символика химнът е до знамето, което също е загадка за средностатистическия българин. Преди време един кмет го окачи пред общината с противоположен ред на трикольора. Така се прави по време на война.
Цветан Радославов
Създател на „Мила родино“ е забравеният Цветан Радославов. Родом от Свищов, той е връстник и другар на Алеко Константинов. Щастливеца му посвещава популярния фейлетон „Бай Ганьо прави избори“.
Цветан Радославов приключва класическа гимназия във Виена и записва история. През 1885 година избухва Сръбско-българската война, студентите в странство са свикани под знамената. С неколцина приятели Цветан потегля по Дунава към родината.
На кораба обаче се чува сръбска тирада. Прибират се и тези, които след ден-два ще застанат от другата страна на фронта. Като минават Железни врата, сърбите запяват някаква патриотична ария. Българите няма с какво да им отвърнат. Не иде да се подхване „Шуми Марица“, тъй като с нея наши доброволци се бият в Сръбско-турската война през 1876 година
Цветан излиза на палубата с цигулка в ръка. Погледът му шари по хоризонта. Там някъде е България, взира се момъкът. Лъкът допира струните, а думите идат една след друга: „Мила родино, ти си земен рай…“
Потребностите на общата просвета изисква да се знае създателят на песента, която всички пеем. Помним имената на чалга певиците с по едно име, а сме не запомнили двете на Цветан Радославов.
Българинът пропада в тази духовна бездна не от през днешния ден или през вчерашния ден. Корените на култураната мизерия търси бележитият историк проф. Петър Мутафчиев. Неговата публикация е оповестена през 1935 година в сп. „Просвета“.
С бира и кебапчета мургавото приятелство се приобщава към културните полезности
Обикновеният образован българин не може удовлетворително да напише даже няколко реда
Когато един чужденец учи езика на дадена страна, нормално му предлагат да чете нейния периодичен щемпел
Ако някой би изискал да си обясни смисъла на живота ни от Освобождението насам, изключително през времето на последните десетилетия, останал би изумен от странностите, с които тоя живот е изпълнен. Като че ли главната и най-съществена линия в него е отсъствието на всякаква логичност.
Казал би човек, че сме живели, с цел да творим парадокси, да потвърждаваме, че сме способни да извратим или да стигнем таман до опакото на всичко това, което на всички места и у всички показва цел на всяко естествено и крепко развиване.
Тоя факт в една или друга степен се набелязва у нас уверено всъде. Нигде обаче той не изпъква с такава мощ и нигде смисъла му не е така огромно, както в региона на образованието и въобще на духовното ни съществуване.
Жертви за националната си култура ние, общо взето, в никакъв случай не сме скъпели. За това в делото на националното обучение минавахме за народ, който надалеч е опреднил съседите си. И освен при един случай с горделивост сме сочили, че по общия брой на учебните заведения си и по % на грамотността сме съвсем достигнали нивото на огромните културни нации. Още по-значителен наподобява напредъкът ни в растежа на междинното обучение. Тук към този момент по относителното число на своите учебни заведения – най-малко до преди година и половина – ние едвам имахме равни на себе си. И рядко някой народ може да се похвали с едно – надлежно на числеността си – така огромно количество „интелигентни“ със приключено приблизително или висше обучение, каквото към този момент имаме ние.
Всичко това обаче е единствено едната страна на въпроса, парадната му осанка. Всъщност, всеобщата ни просветеност, за която така самодоволно обичаме да приказваме, показва същинско неразбирателство. Най-малко за три четвърти от всички грамотни хора у нас елементарното писане си остава най-сложното всред всички изкуства. Тия, които през време на войните са имали опцията да преглеждат войнишката преписка, знаят, че елементарният образован българин не може удовлетворително да напише даже няколко реда.
А неграмотността у нас напълно не е събитие характерно за тия, които дължат образованието си единствено на първичното учебно заведение. В прочут смисъл нещо напълно нормално е тя измежду питомците и на междинното. Разбира се, тук не е дума за неустановения, а в някои случаи и напълно променчив формален правопис, който след няколкократните си промени слага при некои случаи в усложнения и най-опитни книжовници. Средният вид просветен българин не е в положение да „съчини“ вярно, без груби граматически, езикови или стилни неточности, нито една страница.
За това, макар грамадното количество „интелигентни“, с каквито към този момент е претрупан животът ни, толкоз малко са българите, които могат да мислят вярно и да излагат на книга мислите си. Когато един чужденец учи езика на дадена страна, нормално му предлагат да чете нейния периодичен щемпел.
Това е освен, тъй като в него се написа просто и ясно, както хората нормално си приказват, само че още и тъй като основното условие, на което на всички места един журналист би трябвало да дава отговор, е – да написа стилно и граматически издържано. Само у нас на това изискване никой не държи. И всеки, който е общувал с чужденци, вероятно не еднаж е слушал недоволства от българския език на нашата преса. Тя освен че не спомага да се развие и затвърди, само че нормално похабява възприятието за вярна тирада.
Това, което е в пресата, в още по-големи размери e в държавните и публичните ни институции. Те от много време си остават най-удобният и спокоен подслон на безграмотността. Обикновеният нашенски служител – огромен или дребен – продължава да бъде въплъщение на човек, който освен че не знае граматиката на своя език, само че няма и най-елементарен нюх за него. Поради това нигде тоя език не се обезобразява така, както в благословените български канцеларии. Не на вятъра най-забавните страници на хумористическия ни щемпел са тия, в които се сервират мостри от словесното творчество на нашето чиновничество.
А езиковата просвета е най-елементарното качество на образования човек. И който нея не има, е лишен от първото изискване за всяко по-нататъшно развитие; както – и учебна система, която не смогва нея да насади у питомците си, сама дава доказателства за своята невалидност.
Но това тържествено шествие на полуграмотността у нас не е нещо, което съществува изолирано и единствено за себе си. То е единствено непълен и външен израз на друго събитие, по-съществено и с по-голямо значение: невероятния растеж на по този начин наречената полуинтелигенция. Особените условия, измежду които светът се озова след огромната война, провокираха появяването на тая обществена категория съвсем във всички страни. Но до момента в който там тя е нещо ново, у нас – заради аргументи чисто нашенски, тя не е липсвала в никакъв случай през целия интервал на свободното ни битие.
Освобождението ни завари в доста връзки напълно неподготвени, с цел да заживеем, както би трябвало. Държава и общество за устройството и отправлението на многочислените си и разнородни служби усещаха потребността от цяла войска малко или доста квалифицирани служащи. Потребни бяха хора за разните клонове на държавното и публично строителство, дейци в икономически и културни институти, школувани експерти в другите свободни специалности или механически служби. Трансформирането на националното ни стопанство, заради новите условия на производството и размяната, и заради настъпилата трудност в обществените връзки, изискваше и от елементарния гражданин на града и селото познания, от каквито в предишното рядко някой усещаше особена потребност.
Пред тоя, така остро усетен, дефицит от обучение и от „учени“ хора, страната не можеше да остане безучастна: тя бе най-рано и най-силно наранена от него. Притури се още и съзнанието, че като народ във всяко отношение сме прекомерно закъснели и че непременно би трябвало да догоним тия, които с ни изпредили.
Всичко това трансформира грижите за екстензивния растеж на учебната култура, изключително тия за междинното и висше обучение, в главен тласък на културната ни политика. Колкото незадоволително готови и да се явяваха питомците на нашите учебни заведения, и тия, които се изпращаха да добият небрежно образованието си в непознати образователни заведения, те въпреки всичко се явяваха по-годни от другите, които не бяха минали никаква школа.
Увлечени в това направление обаче, ние отивахме към все по-големи крайности. Защото и откакто потребността на страна и общество от всеобщ приток на интелигентски фрагменти към този момент доста понижа, процесът на тяхното основаване освен че не бе стеснен, само че се и ускори. Паралелно с това, вместо да бъдат нараснали, намаляваха и условията, на които би трябвало да дава отговор образованият човек.
Безспорен, само че дълбокосмислен факт е непрестанният блян у нас от десетилетия насам да се облекчи учението, да се направи то допустимо по-просто, затова – налично и за най-посредствените. „Модерни“ педагогичен веяния се надпреварваха, с цел да се слагат в услуга на това придвижване, при което всеки можеше да получи официално самопризнание за просветен човек.
Така, заживяло още от самото си начало при условия прекомерно неподходящи за работа, българското учебно заведение от ден на ден падаше, вместо да се издига и да засиля въздействието си върху своите питомци. И всяко ново потомство от тия последните излизаше от него по-малко квалифицирано. Вместо да превъзхождат духовно своите татковци, децата се явяваха по-негодни от тях.
(Със съкращения.)
Кой е създателят на националния химн
Помним имената на чалга певиците, а сме не запомнили Цветан Радославов
Иван Вазов е бил министър на просвещението, само че не е написал „Мила родино“. Изумителен резултат извади на ярко анкета по столичните улици. „Кой е създателят на националния химн?“ беше въпросът на „Труд“. От 50 запитани дванадесет дадоха отговор с Иван Вазов, петима показаха Петко Славейков, един се опита да налучка с Младен Исаев. Останалите искрено признаха, че не са осведомени!
В държавната символика химнът е до знамето, което също е загадка за средностатистическия българин. Преди време един кмет го окачи пред общината с противоположен ред на трикольора. Така се прави по време на война.
Цветан Радославов Създател на „Мила родино“ е забравеният Цветан Радославов. Родом от Свищов, той е връстник и другар на Алеко Константинов. Щастливеца му посвещава популярния фейлетон „Бай Ганьо прави избори“.
Цветан Радославов приключва класическа гимназия във Виена и записва история. През 1885 година избухва Сръбско-българската война, студентите в странство са свикани под знамената. С неколцина приятели Цветан потегля по Дунава към родината.
На кораба обаче се чува сръбска тирада. Прибират се и тези, които след ден-два ще застанат от другата страна на фронта. Като минават Железни врата, сърбите запяват някаква патриотична ария. Българите няма с какво да им отвърнат. Не иде да се подхване „Шуми Марица“, тъй като с нея наши доброволци се бият в Сръбско-турската война през 1876 година
Цветан излиза на палубата с цигулка в ръка. Погледът му шари по хоризонта. Там някъде е България, взира се момъкът. Лъкът допира струните, а думите идат една след друга: „Мила родино, ти си земен рай…“
Потребностите на общата просвета изисква да се знае създателят на песента, която всички пеем. Помним имената на чалга певиците с по едно име, а сме не запомнили двете на Цветан Радославов.
Българинът пропада в тази духовна бездна не от през днешния ден или през вчерашния ден. Корените на култураната мизерия търси бележитият историк проф. Петър Мутафчиев. Неговата публикация е оповестена през 1935 година в сп. „Просвета“.
С бира и кебапчета мургавото приятелство се приобщава към културните полезности
Обикновеният образован българин не може удовлетворително да напише даже няколко реда
Когато един чужденец учи езика на дадена страна, нормално му предлагат да чете нейния периодичен щемпел
Ако някой би изискал да си обясни смисъла на живота ни от Освобождението насам, изключително през времето на последните десетилетия, останал би изумен от странностите, с които тоя живот е изпълнен. Като че ли главната и най-съществена линия в него е отсъствието на всякаква логичност.
Казал би човек, че сме живели, с цел да творим парадокси, да потвърждаваме, че сме способни да извратим или да стигнем таман до опакото на всичко това, което на всички места и у всички показва цел на всяко естествено и крепко развиване.
Тоя факт в една или друга степен се набелязва у нас уверено всъде. Нигде обаче той не изпъква с такава мощ и нигде смисъла му не е така огромно, както в региона на образованието и въобще на духовното ни съществуване.
Жертви за националната си култура ние, общо взето, в никакъв случай не сме скъпели. За това в делото на националното обучение минавахме за народ, който надалеч е опреднил съседите си. И освен при един случай с горделивост сме сочили, че по общия брой на учебните заведения си и по % на грамотността сме съвсем достигнали нивото на огромните културни нации. Още по-значителен наподобява напредъкът ни в растежа на междинното обучение. Тук към този момент по относителното число на своите учебни заведения – най-малко до преди година и половина – ние едвам имахме равни на себе си. И рядко някой народ може да се похвали с едно – надлежно на числеността си – така огромно количество „интелигентни“ със приключено приблизително или висше обучение, каквото към този момент имаме ние.
Всичко това обаче е единствено едната страна на въпроса, парадната му осанка. Всъщност, всеобщата ни просветеност, за която така самодоволно обичаме да приказваме, показва същинско неразбирателство. Най-малко за три четвърти от всички грамотни хора у нас елементарното писане си остава най-сложното всред всички изкуства. Тия, които през време на войните са имали опцията да преглеждат войнишката преписка, знаят, че елементарният образован българин не може удовлетворително да напише даже няколко реда.
А неграмотността у нас напълно не е събитие характерно за тия, които дължат образованието си единствено на първичното учебно заведение. В прочут смисъл нещо напълно нормално е тя измежду питомците и на междинното. Разбира се, тук не е дума за неустановения, а в някои случаи и напълно променчив формален правопис, който след няколкократните си промени слага при некои случаи в усложнения и най-опитни книжовници. Средният вид просветен българин не е в положение да „съчини“ вярно, без груби граматически, езикови или стилни неточности, нито една страница.
За това, макар грамадното количество „интелигентни“, с каквито към този момент е претрупан животът ни, толкоз малко са българите, които могат да мислят вярно и да излагат на книга мислите си. Когато един чужденец учи езика на дадена страна, нормално му предлагат да чете нейния периодичен щемпел.
Това е освен, тъй като в него се написа просто и ясно, както хората нормално си приказват, само че още и тъй като основното условие, на което на всички места един журналист би трябвало да дава отговор, е – да написа стилно и граматически издържано. Само у нас на това изискване никой не държи. И всеки, който е общувал с чужденци, вероятно не еднаж е слушал недоволства от българския език на нашата преса. Тя освен че не спомага да се развие и затвърди, само че нормално похабява възприятието за вярна тирада.
Това, което е в пресата, в още по-големи размери e в държавните и публичните ни институции. Те от много време си остават най-удобният и спокоен подслон на безграмотността. Обикновеният нашенски служител – огромен или дребен – продължава да бъде въплъщение на човек, който освен че не знае граматиката на своя език, само че няма и най-елементарен нюх за него. Поради това нигде тоя език не се обезобразява така, както в благословените български канцеларии. Не на вятъра най-забавните страници на хумористическия ни щемпел са тия, в които се сервират мостри от словесното творчество на нашето чиновничество.
А езиковата просвета е най-елементарното качество на образования човек. И който нея не има, е лишен от първото изискване за всяко по-нататъшно развитие; както – и учебна система, която не смогва нея да насади у питомците си, сама дава доказателства за своята невалидност.
Но това тържествено шествие на полуграмотността у нас не е нещо, което съществува изолирано и единствено за себе си. То е единствено непълен и външен израз на друго събитие, по-съществено и с по-голямо значение: невероятния растеж на по този начин наречената полуинтелигенция. Особените условия, измежду които светът се озова след огромната война, провокираха появяването на тая обществена категория съвсем във всички страни. Но до момента в който там тя е нещо ново, у нас – заради аргументи чисто нашенски, тя не е липсвала в никакъв случай през целия интервал на свободното ни битие.
Освобождението ни завари в доста връзки напълно неподготвени, с цел да заживеем, както би трябвало. Държава и общество за устройството и отправлението на многочислените си и разнородни служби усещаха потребността от цяла войска малко или доста квалифицирани служащи. Потребни бяха хора за разните клонове на държавното и публично строителство, дейци в икономически и културни институти, школувани експерти в другите свободни специалности или механически служби. Трансформирането на националното ни стопанство, заради новите условия на производството и размяната, и заради настъпилата трудност в обществените връзки, изискваше и от елементарния гражданин на града и селото познания, от каквито в предишното рядко някой усещаше особена потребност.
Пред тоя, така остро усетен, дефицит от обучение и от „учени“ хора, страната не можеше да остане безучастна: тя бе най-рано и най-силно наранена от него. Притури се още и съзнанието, че като народ във всяко отношение сме прекомерно закъснели и че непременно би трябвало да догоним тия, които с ни изпредили.
Всичко това трансформира грижите за екстензивния растеж на учебната култура, изключително тия за междинното и висше обучение, в главен тласък на културната ни политика. Колкото незадоволително готови и да се явяваха питомците на нашите учебни заведения, и тия, които се изпращаха да добият небрежно образованието си в непознати образователни заведения, те въпреки всичко се явяваха по-годни от другите, които не бяха минали никаква школа.
Увлечени в това направление обаче, ние отивахме към все по-големи крайности. Защото и откакто потребността на страна и общество от всеобщ приток на интелигентски фрагменти към този момент доста понижа, процесът на тяхното основаване освен че не бе стеснен, само че се и ускори. Паралелно с това, вместо да бъдат нараснали, намаляваха и условията, на които би трябвало да дава отговор образованият човек.
Безспорен, само че дълбокосмислен факт е непрестанният блян у нас от десетилетия насам да се облекчи учението, да се направи то допустимо по-просто, затова – налично и за най-посредствените. „Модерни“ педагогичен веяния се надпреварваха, с цел да се слагат в услуга на това придвижване, при което всеки можеше да получи официално самопризнание за просветен човек.
Така, заживяло още от самото си начало при условия прекомерно неподходящи за работа, българското учебно заведение от ден на ден падаше, вместо да се издига и да засиля въздействието си върху своите питомци. И всяко ново потомство от тия последните излизаше от него по-малко квалифицирано. Вместо да превъзхождат духовно своите татковци, децата се явяваха по-негодни от тях.
(Със съкращения.)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ