Историята и митовете за белите индианци
Англичанинът Пърси Фосет, който пътешествал из Бразилия при започване на ХХ-ти век, липсващ вечно в джунглата. От него останала единствено книга с бележки за пътешествието му. Нарекли я „ Незавършеното пътешестване “…
На страница 133 в дневника си Фосет написа:
„ - На Кари живеят бели индианци – сподели ми шефът. Брат ми един път потегли с гемия нагоре по Тауман. Тогава той и хората му били нападнати от високи, красиви, добре поставени диваци, които имали чиста бяла кожа, алена коса и сини очи. Те се биели като дяволи, а когато брат ми умъртвил един от тях, другите взели тялото му и избягали “.
Но на Фосет не вярвали, без значение, че той превежда и думите на английския консул в Бразилия:
„ Чувал съм разкази за бели индианци. Познавах човек, който се е срещал с тях. Те са напълно диви и излизали единствено нощем. Живеят някъде в региона на изгубените златни мини, на северозапад от река Диамантина. Може би летящите машини след време ще видят какво има там “.
„ Летящите машини “ създали това през 1930 година Летейки над регионите на Гран Савана, американският водач Джими Ейнджъл разкрил големи незнайни пропасти и великански водопад. И това във време, когато се считало, че всички кътчета на Земята към този момент са открити и изследвани…
Всичко почнало с Колумб. „ Моите пратеници оповестяват “, написа той в дневника си на 6 ноември 1492 година, „ че след дълъг поход разкрили село с 1000 поданици. Местните хора ги посрещнали с почести, настанили ги в най-красивите къщи, погрижили се за оръжията им, целували ръцете и краката им, като по този начин им давали да схванат, че испанците са бели хора, които идват от Бога. Около 50 поданици поискали моите пратеници да ги вземат с тях на небето при звездните богове “.
Това е първото споменаване за удостояване на бели богове от индианците в Америка. Безброй митове, както в Северна, по този начин и в Южна Америка, описват, че в миналото от морето пристигнали бели хора. Те им донесли основите на знанието, законите, цялата цивилизация. Пристигнали на огромни странни кораби с лебедови криле и светещи корпуси. Хората били със сини очи и руси коси, облечени в груби черни облекла, с къси ръкавици. На челата си имали декорации във формата на змия.
Тази легенда съвсем без промени достигнала до наши дни. Ацтеките и толтеките от Мексико наричали основния „ бял господ “ Кетцалкоатъл, инките – Кон-Тики Виракоча, чибчите – Бочика, а маите – Кукулкан…
В продължение на доста години учените се занимават с този проблем. Събрани са обширни данни от устните обичаи на индианските племена в Централна и Южна Америка, археологически доказателства и материали от средновековни испански летописи. Хипотезите са многочислени.
Писмото на Колумб ясно демонстрира страхопочитанието и благоговението, които били оказани на първите испанци на американска земя. През 1519 година отрядът на Кортес свободно минал през джунглата и стигнал столицата на ацтеките. Никой не му попречил…
Ацтекските жреци били пресметнали, че Белият господ, който ги напуснал в годината Ке-Акатъл, ще се върне през същата тази „ специфична “ година, която се повтаряла на всеки 52 години. По необичайно съвпадане Кортес слязъл на американския бряг тъкмо в такава година.
Владетелят на ацтеките Монтесума изпратил пощальон при Кортес с подарък – шапка, цялостна със злато. Куриерът забелязал измежду завоевателите мъж с шлем, декориран с фини златни пластинки. Когато Кортес го поканил да вземе ответен подарък за Монтесума, куриерът го помолил да му даде единствено едно нещо: шлема на този боец:
„ Трябва да го покажа на владетеля, тъй като този шлем наподобява тъкмо като оня, който носел в миналото Белият господ “.
На Великденския остров, най-отдалечената от Полинезия и най-близка до Америка суша от тази посока, настояват, че някои от техните предшественици имали бяла кожа и алена коса. Това удостоверяват и холандските моряци, които през 1722 година разкрили острова. Легендите на Великденския остров настояват, че предците на хората тук пристигнали от страна на изток, която се намирала на 60 дни път. Наричали я още „ Място за погребения “. Климатът там бил толкоз парещ, че хората умирали и растенията изсъхвали.
На запад от Великденския остров, на голямото разстояние до Югоизточна Азия, нищо не може да подхожда на това изложение: крайбрежията на всички острови са затворени от стени на тропически гори. Но на изток най-подходящо за описанието е перуанското крайбрежие – и по климат, и по наименование.
Покрай пустинния бряг на Тихия океан има многочислени погребения. Сухият климат дава опция на днешните учени да проучат в детайли телата, заровени там. След разкриването на гробовете антрополозите откриват видове на хора, които до тогава не били намирали в антична Америка. Радиовъглеродният разбор определил тяхната възраст – 2200 години.
До гробовете откривателите разкрили в огромни количества фрагменти от твърда дървесина, каквато нормално се употребява за изработка на салове. Мумиите се различавали като физически вид от античното перуанско население. Цветът на косите им бил червено-кафяв, а в някои случаи доста ярък, съвсем златист.
Великият завоевател Франсиско Писаро написа за инките:
„ Управляващата класа в перуанското кралство има светла кожа, с цвят на зряла пшеница. Повечето велможи учудващо наподобяват на испанците. В тази страна срещнах индианска жена с толкоз светла кожа, че бях учуден. Съседите им назовават тези хора „ децата на боговете “.
По времето, когато пристигнали испанците, такива „ божествени деца “ били към 500 души. Хрониките оповестяват, че осемте владетели от династията на инките били бели и брадати, а дамите им – „ бели като яйце “.
