Психопатология на носталгията по социалистическия бит
Анализът е препубликуван от
Този текст е за принос към проучването на някои аспекти на русофилията и носталгията по социализма благодарение на аналогии с психопатологията и психоанализата. Няколко предварителни бележки са нужни. Прилагането отвън клиничната сфера на теории и опит, предопределени и произлезли от работата с душевно страдалчество, постоянно ще е по предписание спекулативно и спорно. Методологическите проблеми, подбудени от сходен метод, са толкоз огромни, че слагат под въпрос какъвто и да е възможен принос към тематиката. Съответно и упоритостите на сходен опит са мощно лимитирани.
Изложеното в редовете по-долу е в по-малка степен опит за истинска и добре аргументирана теза, то е по-скоро серия от забележителни аналогии с практиката, които упорито притеглят вниманието на клинично насочената мисъл.
Носталгията като признак
Конфабулация е термин от психопатологията, обозначаващ изобретяването на мемоари, срещащо се при някои тежки психологични разстройства и мозъчни контузии. Болният не прави това умишлено, надлежно няма никаква самокритичност, той има вяра напълно откровено в " загатна " си. Но това разбиране може да ни изкуши да разделим спомените на същински и измислени, на справедливи и манипулирани.
Всъщност логиката на психиката и психоанализата ни демонстрират, че няма нещо такова като достоверен спомен. Миналото непрекъснато се преработва и добива нови смисли, то остава постоянно податливо на преформулиране и, за жалост, на внушения и операции, идващи както извън, по този начин и от вътрешната страна, от самия човек.
Защо не желая още веднъж да пребивавам в онази България
Нека това разяснение послужи в две насоки. Първо, тезите, изложени по-долу, не засягат толкоз действителностите на социалистическия интервал, а по-скоро логиката на трансформацията на спомените за него, както и аргументите за особената неустойчивост към внушения. Второ, в случай че носталгията по социализма е патологична, то е значимо да не забравяме, че тя е и откровена и не е удачно да ѝ се противостои с неприязън. Ако нейни аспекти са израз на болестен развой в обществото, съпоставим с подобен при обособения човек, то тя следва да бъде третирана като признак на подлежащи процеси, а не като подбуда.
Психоанализата ни е посочила, че сами по себе си психологичните признаци не са заболяването, а междинна групировка, тип откритие на душeвността, което включва в своята функционалност опит за възобновяване на някакво изгубено равновесие и закрепване на някаква неустойчивост. Именно заради тази причина лекуването постоянно зачита признака и в никакъв случай не го нападна непосредствено, а се пробва да разнищи повода, която е направила належащо неговото образуване. Нека редовете по-долу послужат за възприемането на носталгията не като правдива, само че като разумна и законна реакция на надълбоко травмирана психика.
Исторически аналогии
Всеки спор за социалистическия обичай, за спокойствието, сигурността, изобилието и могъщата промишленост би трябвало да може да завърши с една-единствена прилика - за Възраждането и освободителните битки . В последна сметка, те са водени не толкоз за по-богат, сигурен или спокоен живот, а за по-достоен живот, с цел да бъдем индивид, а не обект на историята си, с цел да не поносим унизително битие в послушание, а да живеем свободно. Фактът, че в дискурса на носталгията " по-добрият живот " през социализма изключва измерението на достолепието и идеала за независимост е изключително уличаващ.
Интересно и по едно и също време обезпокоително е какъв брой рядко се употребява този мотив даже от тези, които се борят с историческите фалшификации, припомняйки ни обстоятелствата по отношение на жалкото положение на социалистическия обичай. Естествено, всяко възобновяване на сменената истина би трябвало да бъде издигнато в блян. Но в тази ситуация това изпитание постоянно е подхлъзвано да приема статута на бита като висша полезност - подобен, какъвто е заложен от носталгията. Така то бива обречено да затъне в блатото на историческите конфабулации и да не помни идеалите на свободата. Сякаш в случай че носталгиците бяха прави за материалното състояние през соца, за великата ни стопанска система и така нататък, щеше да е целесъобразно да поносим унизителното си послушание?
Стопанските парадокси на българския комунизъмС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Достоевски имплицитно заема сходна позиция в размислите си за Руско-турската война. Когато чете разказите, идващи от съветската войска, за изобилието в българското село, той слага под въпрос освобождението, като се има поради, че живеем доста по-охолно, в сравнение с се живее в Русия - като че ли свободата е съизмерима и заменима за повече самун. Ботев не прави тази неточност и даже когато написа за бедността или материалните вреди заради турското иго, акцентът му пада постоянно върху низостта на подчинението, а не толкоз върху бедността сама по себе си.
Подобно падение проличава и в тезата, че мястото ни е в Европейския съюз поради сензитивното замогване след приемането ни или тъй като получаваме от европейския бюджет повече пари, в сравнение с сме внесли. По сходен метод звучат и някои причини по отношение на корупцията у нас през днешния ден: " Колко да е неприятна нашата корупция, в случай че забогатяхме осезателно през последните 15-ина години? " - с други думи, не би трябвало да се оплакваме, тъй като имаме повече. Но корупцията, огромните обири и парите, изтекли в нечий джоб или чекмедже, също са въпрос на оскърбление и послушание, въпреки и на малко по-прикрити господари, които обаче остават все по този начин недосегаеми.
Символни измерения на бита
Произходът на тези проблематични зони в аргументацията на прозападните и демократично насочени хора в България може да се наблюдава до 1990-те години. Социалистическият обичай се трансформира в мотив незабавно след демократичните измененията. Преди да се преобрази споменът за него, той беше най-видимото и уличаващо доказателство за изоставането на Източния блок. Качеството на западните артикули беше идеализирано още преди рухването на руската власт. Социализмът и лишенията му сътвориха абсурден за идеологията си материализъм - по-младите през днешния ден мъчно могат да си показват по какъв начин пазехме и се привързвахме към дребното качествени западни движимости, до които имахме достъп.
Носталгията по социализма в България (етноложко изследване)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В края на 80-те българското произвеждане съвсем без изключение се беше трансформирало в синоним на неприятно качество - факт, който през днешния ден постоянно и напълно закономерно се изтласква от груповото схващане. Постепенно, с помощта на големите старания нацяло потомство в последните 20-ина години, то си върна положителното име, което социалистическата стопанска система беше унищожила. В мъглата на травматичните години след освобождението от руски надзор се губи и фактът, че сравнението със Запада с изключение на всичко друго, беше унизително за нас самите - създаденото по предписание те показва пред света, без значение дали става дума за човек на изкуството, майстор, фабрика, цялостен промишлен бранш или страна.
В началото на демократичния преход този позор беше неосезаем измежду рояка от доста и тежки проблеми, които трябваше да се вземат решение, само че ретроспективният взор демонстрира, че раната по егото на българина е била напълно действителна и е довела до съществени резултати, отекващи и в сегашното.
Логично е да предположим, че огромна част от българите преглътнаха срама и заработиха за това да догоним и даже в някои случаи да задминем западните стандарти за качество. Но е видно също, че останаха значително хора, които не одобриха тази нарцистична вреда и към момента таят усеща на злоба и ненавист, подбудени от това нелицеприятно съпоставяне. Това е най-малко една от аргументите, заради които носталгичният дискурс през днешния ден е белязан от несъответстваща надменност , която е може би единствено повърхностният пласт на нарцистичната ненавист към превъзхождащото - ненавист, която постоянно се измества и към тези българи, които оспорват това погрешно самолюбие.
Погубената БългарияС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Темата за несъответстващия егоизъм е толкоз обширна, че заслужава особено проучване, заради което тук ще бъде упомената единствено в резюме. Съществува явна симетричност сред 1) патриотичната грандомания от вида " България на три морета " или " българска диря във всичко велико " и 2) мегаломанията, обвързвана със социализма - колосалната ни индустриална мощност, икономическото знамение на Балканите, само че също и даже в по-голяма степен: могъщият Съюз на съветските социалистически републики, колосалната му военна машина, ресурсите му и така нататък
С други думи, неадекватността на патриотичната грандомания е по-директна и открита и по-видимо патологична, до момента в който мегаломанията на соцносталгията и русофилията е прикрита зад паравана на прехласването пред силата на Съюз на съветските социалистически републики. Така че във втория случай личният егоизъм се осъществя чрез привидяното великолепие в облика на другия, който му служи като огледало.
Тук поп-психологията, учудващо, не върви по тотално неправилен път, когато вижда сходно несъответстващо себенадценяване като резултат от свръхкомпенсаторни механизми (популярното " комплекс за непълноценност " ). В психоаналитичната процедура фактически се удостоверява, че сходни положения на свръхнадценяване от време на време компенсират дълбоки дефицити при образуването на това, което Зигмунд Фройд назовава примитивен егоизъм - фундамента на Аз-образа, формиращ се в най-ранните стадии на връзката сред майката и детето. При лечението на пациенти с такива проблеми нерядко се откриват, редом с мегаломанните детайли, усеща и мисли за дълбока некомпетентност и незначителност: " Аз съм незачитан талант! " може внезапно да се редува с " Аз съм презрян отпадък! " и противоположното.
Дали всичко това ни дава учредения да вършим хипотези по отношение на народопсихологията, ще оставим към този момент този въпрос без явен отговор.
Симетрия на битовите носталгии
Връщайки се към сравнението с развитите страни и срама ни от 90-те, който продължава да тлее и през днешния ден, откриваме, че пред нас се отваря опция за втори паралел. Можем да предположим, че нещо сходно се е случило и през Възраждането. Практически средновековният обичай на българското село от XIX век, в чиято иконография днешният национализъм е парадоксално затънал, най-вероятно е бил сходен знак за културните ни дейци и будители - едно тягостно увещание за изоставането ни от eвропейската цивилизация, където те, за разлика от сегашните патриоти, са виждали бъдещето на България (и за разлика от сегашните патриоти са подходили с доста повече смирение).
Това ни разкрива изключително структурно подобие: русофилската носталгия се отнася към социалистическия обичай по същия метод, по който новият национализъм се отнася към селския обичай преди Освобождението. С други думи, и двете буйно съхраняват загатна и милеят за материалните знаци (реквизита) на едно подчинено битие, като позволяват " свободата " в речника си само доколкото тя е получен подарък, изискващ не просто признателност, само че и безконечна любов.
Социализмът в музея на постсоциализмаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
От всичко казано дотук разбираме най-общо, че анализите на действителния обичай и условия за живот пропущат нещо централно. В груповото ни схващане те носят многочислени пластове на смисли, чието осмисляне и резултати постоянно остават несъзнавани. Сред тях остро изпъква характерното отношение към идеала за независимост, което последователно ще забележим като противоположната страна на несъзнавания блян за настойчивост. Доколкото приказваме за всичко това, което сме имали през социализма, психоанализата ще ни помогне да забележим, че въпросът не е в неговото количество или качество. Носталгията по притежаваното е в действителност носталгия по даденото, символиката на даването му и в последна сметка - по самия даващ и по митичното време на неговата грижа.
Паралелите с психоанализата и стадиите на психологично развиване ще ни покажат, че носталгията изкушава и млади, и остарели, тъй като си играе с остатъците и спомените не за историческото минало, а за една ретроактивно конструирана идилия на послушание и сигурност, в която всяко човешко създание се е формирало, само че по-късно е било призвано да изостави.
(Следва)
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Този текст е за принос към проучването на някои аспекти на русофилията и носталгията по социализма благодарение на аналогии с психопатологията и психоанализата. Няколко предварителни бележки са нужни. Прилагането отвън клиничната сфера на теории и опит, предопределени и произлезли от работата с душевно страдалчество, постоянно ще е по предписание спекулативно и спорно. Методологическите проблеми, подбудени от сходен метод, са толкоз огромни, че слагат под въпрос какъвто и да е възможен принос към тематиката. Съответно и упоритостите на сходен опит са мощно лимитирани.
Изложеното в редовете по-долу е в по-малка степен опит за истинска и добре аргументирана теза, то е по-скоро серия от забележителни аналогии с практиката, които упорито притеглят вниманието на клинично насочената мисъл.
Носталгията като признак
Конфабулация е термин от психопатологията, обозначаващ изобретяването на мемоари, срещащо се при някои тежки психологични разстройства и мозъчни контузии. Болният не прави това умишлено, надлежно няма никаква самокритичност, той има вяра напълно откровено в " загатна " си. Но това разбиране може да ни изкуши да разделим спомените на същински и измислени, на справедливи и манипулирани.
Всъщност логиката на психиката и психоанализата ни демонстрират, че няма нещо такова като достоверен спомен. Миналото непрекъснато се преработва и добива нови смисли, то остава постоянно податливо на преформулиране и, за жалост, на внушения и операции, идващи както извън, по този начин и от вътрешната страна, от самия човек.
Защо не желая още веднъж да пребивавам в онази България Нека това разяснение послужи в две насоки. Първо, тезите, изложени по-долу, не засягат толкоз действителностите на социалистическия интервал, а по-скоро логиката на трансформацията на спомените за него, както и аргументите за особената неустойчивост към внушения. Второ, в случай че носталгията по социализма е патологична, то е значимо да не забравяме, че тя е и откровена и не е удачно да ѝ се противостои с неприязън. Ако нейни аспекти са израз на болестен развой в обществото, съпоставим с подобен при обособения човек, то тя следва да бъде третирана като признак на подлежащи процеси, а не като подбуда.
Психоанализата ни е посочила, че сами по себе си психологичните признаци не са заболяването, а междинна групировка, тип откритие на душeвността, което включва в своята функционалност опит за възобновяване на някакво изгубено равновесие и закрепване на някаква неустойчивост. Именно заради тази причина лекуването постоянно зачита признака и в никакъв случай не го нападна непосредствено, а се пробва да разнищи повода, която е направила належащо неговото образуване. Нека редовете по-долу послужат за възприемането на носталгията не като правдива, само че като разумна и законна реакция на надълбоко травмирана психика.
Исторически аналогии
Всеки спор за социалистическия обичай, за спокойствието, сигурността, изобилието и могъщата промишленост би трябвало да може да завърши с една-единствена прилика - за Възраждането и освободителните битки . В последна сметка, те са водени не толкоз за по-богат, сигурен или спокоен живот, а за по-достоен живот, с цел да бъдем индивид, а не обект на историята си, с цел да не поносим унизително битие в послушание, а да живеем свободно. Фактът, че в дискурса на носталгията " по-добрият живот " през социализма изключва измерението на достолепието и идеала за независимост е изключително уличаващ.
Интересно и по едно и също време обезпокоително е какъв брой рядко се употребява този мотив даже от тези, които се борят с историческите фалшификации, припомняйки ни обстоятелствата по отношение на жалкото положение на социалистическия обичай. Естествено, всяко възобновяване на сменената истина би трябвало да бъде издигнато в блян. Но в тази ситуация това изпитание постоянно е подхлъзвано да приема статута на бита като висша полезност - подобен, какъвто е заложен от носталгията. Така то бива обречено да затъне в блатото на историческите конфабулации и да не помни идеалите на свободата. Сякаш в случай че носталгиците бяха прави за материалното състояние през соца, за великата ни стопанска система и така нататък, щеше да е целесъобразно да поносим унизителното си послушание?
Достоевски имплицитно заема сходна позиция в размислите си за Руско-турската война. Когато чете разказите, идващи от съветската войска, за изобилието в българското село, той слага под въпрос освобождението, като се има поради, че живеем доста по-охолно, в сравнение с се живее в Русия - като че ли свободата е съизмерима и заменима за повече самун. Ботев не прави тази неточност и даже когато написа за бедността или материалните вреди заради турското иго, акцентът му пада постоянно върху низостта на подчинението, а не толкоз върху бедността сама по себе си.
Подобно падение проличава и в тезата, че мястото ни е в Европейския съюз поради сензитивното замогване след приемането ни или тъй като получаваме от европейския бюджет повече пари, в сравнение с сме внесли. По сходен метод звучат и някои причини по отношение на корупцията у нас през днешния ден: " Колко да е неприятна нашата корупция, в случай че забогатяхме осезателно през последните 15-ина години? " - с други думи, не би трябвало да се оплакваме, тъй като имаме повече. Но корупцията, огромните обири и парите, изтекли в нечий джоб или чекмедже, също са въпрос на оскърбление и послушание, въпреки и на малко по-прикрити господари, които обаче остават все по този начин недосегаеми.
Символни измерения на бита
Произходът на тези проблематични зони в аргументацията на прозападните и демократично насочени хора в България може да се наблюдава до 1990-те години. Социалистическият обичай се трансформира в мотив незабавно след демократичните измененията. Преди да се преобрази споменът за него, той беше най-видимото и уличаващо доказателство за изоставането на Източния блок. Качеството на западните артикули беше идеализирано още преди рухването на руската власт. Социализмът и лишенията му сътвориха абсурден за идеологията си материализъм - по-младите през днешния ден мъчно могат да си показват по какъв начин пазехме и се привързвахме към дребното качествени западни движимости, до които имахме достъп.
В края на 80-те българското произвеждане съвсем без изключение се беше трансформирало в синоним на неприятно качество - факт, който през днешния ден постоянно и напълно закономерно се изтласква от груповото схващане. Постепенно, с помощта на големите старания нацяло потомство в последните 20-ина години, то си върна положителното име, което социалистическата стопанска система беше унищожила. В мъглата на травматичните години след освобождението от руски надзор се губи и фактът, че сравнението със Запада с изключение на всичко друго, беше унизително за нас самите - създаденото по предписание те показва пред света, без значение дали става дума за човек на изкуството, майстор, фабрика, цялостен промишлен бранш или страна.
В началото на демократичния преход този позор беше неосезаем измежду рояка от доста и тежки проблеми, които трябваше да се вземат решение, само че ретроспективният взор демонстрира, че раната по егото на българина е била напълно действителна и е довела до съществени резултати, отекващи и в сегашното.
Логично е да предположим, че огромна част от българите преглътнаха срама и заработиха за това да догоним и даже в някои случаи да задминем западните стандарти за качество. Но е видно също, че останаха значително хора, които не одобриха тази нарцистична вреда и към момента таят усеща на злоба и ненавист, подбудени от това нелицеприятно съпоставяне. Това е най-малко една от аргументите, заради които носталгичният дискурс през днешния ден е белязан от несъответстваща надменност , която е може би единствено повърхностният пласт на нарцистичната ненавист към превъзхождащото - ненавист, която постоянно се измества и към тези българи, които оспорват това погрешно самолюбие.
Темата за несъответстващия егоизъм е толкоз обширна, че заслужава особено проучване, заради което тук ще бъде упомената единствено в резюме. Съществува явна симетричност сред 1) патриотичната грандомания от вида " България на три морета " или " българска диря във всичко велико " и 2) мегаломанията, обвързвана със социализма - колосалната ни индустриална мощност, икономическото знамение на Балканите, само че също и даже в по-голяма степен: могъщият Съюз на съветските социалистически републики, колосалната му военна машина, ресурсите му и така нататък
С други думи, неадекватността на патриотичната грандомания е по-директна и открита и по-видимо патологична, до момента в който мегаломанията на соцносталгията и русофилията е прикрита зад паравана на прехласването пред силата на Съюз на съветските социалистически републики. Така че във втория случай личният егоизъм се осъществя чрез привидяното великолепие в облика на другия, който му служи като огледало.
Тук поп-психологията, учудващо, не върви по тотално неправилен път, когато вижда сходно несъответстващо себенадценяване като резултат от свръхкомпенсаторни механизми (популярното " комплекс за непълноценност " ). В психоаналитичната процедура фактически се удостоверява, че сходни положения на свръхнадценяване от време на време компенсират дълбоки дефицити при образуването на това, което Зигмунд Фройд назовава примитивен егоизъм - фундамента на Аз-образа, формиращ се в най-ранните стадии на връзката сред майката и детето. При лечението на пациенти с такива проблеми нерядко се откриват, редом с мегаломанните детайли, усеща и мисли за дълбока некомпетентност и незначителност: " Аз съм незачитан талант! " може внезапно да се редува с " Аз съм презрян отпадък! " и противоположното.
Дали всичко това ни дава учредения да вършим хипотези по отношение на народопсихологията, ще оставим към този момент този въпрос без явен отговор.
Симетрия на битовите носталгии
Връщайки се към сравнението с развитите страни и срама ни от 90-те, който продължава да тлее и през днешния ден, откриваме, че пред нас се отваря опция за втори паралел. Можем да предположим, че нещо сходно се е случило и през Възраждането. Практически средновековният обичай на българското село от XIX век, в чиято иконография днешният национализъм е парадоксално затънал, най-вероятно е бил сходен знак за културните ни дейци и будители - едно тягостно увещание за изоставането ни от eвропейската цивилизация, където те, за разлика от сегашните патриоти, са виждали бъдещето на България (и за разлика от сегашните патриоти са подходили с доста повече смирение).
Това ни разкрива изключително структурно подобие: русофилската носталгия се отнася към социалистическия обичай по същия метод, по който новият национализъм се отнася към селския обичай преди Освобождението. С други думи, и двете буйно съхраняват загатна и милеят за материалните знаци (реквизита) на едно подчинено битие, като позволяват " свободата " в речника си само доколкото тя е получен подарък, изискващ не просто признателност, само че и безконечна любов.
От всичко казано дотук разбираме най-общо, че анализите на действителния обичай и условия за живот пропущат нещо централно. В груповото ни схващане те носят многочислени пластове на смисли, чието осмисляне и резултати постоянно остават несъзнавани. Сред тях остро изпъква характерното отношение към идеала за независимост, което последователно ще забележим като противоположната страна на несъзнавания блян за настойчивост. Доколкото приказваме за всичко това, което сме имали през социализма, психоанализата ще ни помогне да забележим, че въпросът не е в неговото количество или качество. Носталгията по притежаваното е в действителност носталгия по даденото, символиката на даването му и в последна сметка - по самия даващ и по митичното време на неговата грижа.
Паралелите с психоанализата и стадиите на психологично развиване ще ни покажат, че носталгията изкушава и млади, и остарели, тъй като си играе с остатъците и спомените не за историческото минало, а за една ретроактивно конструирана идилия на послушание и сигурност, в която всяко човешко създание се е формирало, само че по-късно е било призвано да изостави.
(Следва)
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ