Обратно-готовностите на България
Анализът е препубликуван от Текстът е от цикъла на създателя " Предишната част четете
Но причините на разсъдъка са безсилни против господстващите нрави.
Станислав Лем
А. ТЕЗА: МАСОВОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВОЙНАТА ИЗОБЩО Е НЕПУКИСТКО
1. По света
Семейно
Майката - с плетката, синът - води война.
Това обикновено на нея ѝ се коства
А бащата? Бащата търгува.
Съпругата с плетката, синът води война,
той - търгува.
Това обикновено на бащата му се коства
Ами синът? На него по какъв начин му се коства?
На него нищо-нищичко не му се коства.
Синът: майката с плетката, бащата търгува,
той - води война.
Когато свърши да води война,
дружно с татко си ще търгува.
Войната продължава, майката продължава с плетката,
бащата продължава с търговията.
Синът е погубен.
Той не продължава.
Майката и бащата вървят до гробищата.
Това обикновено на двама им се коства.
Животът продължава.
Животът продължава с плетката, с войната, с търговията,
с търговията, с войната, с плетката, с войната,
с търговията, с търговията, отново с търговията,
животът с гробищата продължава.
Това стихотворение илюстрира нашата теза, която в прозаичност наподобява по този начин: " всеобщият естествен човек " на Новото време не вижда Войната, до момента в който не му пламне под персоналните крака; гледа да заобикаля осмислянето ѝ все едно е тежка болест; и в случай че тя въпреки всичко му се случи, държи се в нея все едно Войната е естествено злополучие, т.е. държи се както пристигна.
Защото:
1/ Целият живот се " претърпява " извънредно като ежедневие.
2/ Следователно и Войната се " претърпява " като ежедневие.
3/ Така овсекидневена обаче Войната не съществува " действително " - за нея " се знае ", както " се знае " за гибелта - когато пристигна, нас ни няма. На фронта не сме ние, даже когато там убиват синовете ни.
4/ Реално съществуват плетката и търговията; за индивида на всекидневната нормалност Войната би могла да се яви единствено като от време на време посещаване на гробищата. (А в случай че синът не беше погубен, Войната нямаше да се яви въобще.)
5/ Накрая, въпросът що за живот е такова ежедневие и не е ли то равно на всекидневна гибел поради неприсъствието на човещината - не е ежедневен въпрос и всеобщият естествен човек на Новото време не си го задава; задава си го само един поет-ненормалник, поет-изключителник.
Поетът е Жак Превер, годината е 1946-а; посредством него французите стартират да осмислят насладата си от края на Втората международна война и унижението от началото ѝ като знание освен за френското, само че и за човешкото: стартират да трансформират загатна в хуманитаристика. Изводите не са въодушевяващи. " La Résistance (Съпротивата) беше огромно нещо, само че хората в нея - малко; болшинството се стараеше да плете и търгува все едно нищо. " А едно потомство по-късно, през 1969-а, Марсел Офюлс в Скръб и съчувствие придвижи осмислянето до документиране и показ на това по какъв начин негови съотечественици са преживявали Войната " положително ", назад на човешкото - като колаборация с агресора за да кяриш нещо за сметка на комшийското страдалчество и гибел.
2. У нас
За да не се полъжем, че такива връзки към войната са ендемични за западноевропейския човек, ето и какво писа преди време българският стихотворец Валери Петров във връзка войната на Съединени американски щати срещу Виетнам, където ежедневно гинеха хора " пред очите ни ":
само че до нас не доближава
този вопъл, този рев -
един написа си книга,
различен отива на мач
и видяно строго,
това върша и аз.
Хора, мисля си доста
за Виетнам и за нас.
Да си напомним подтекста: тогава българите бяха ежедневно заливани с публична агитация за братския храбър Виетнам и вражата империалистическа Америка. Но Всекидневието в България си бе тук - а Войната я нямаше. Така че на процедура: (пропагандираната) " социалистическа взаимност " - нелепости, (премълчаваната) общочовешка взаимност - бошлаф.
3. И в Сърбия
Поначало ние, съавторите, най-вече имаме вяра на статистическите данни, на второ място - на социологическите, а като няма никакви данни, най-вече имаме вяра на поетите.
В дадения случай обаче цитираните поетически предчувствия за хората и Войната са подкрепени и от едно знаменателно изследване от 2004 година, направено от сътрудниците на блестящия статистик и политически социолог Срджан Богусавлевич. Сръбски екип бе снимал документален филм за сръбските зверства по време на Югославските войни (1991-2001), най-много в Босна и Херцеговина, и след доста опасения от " неправилна национална " реакция филмът бе излъчен по сръбската национална телевизия; тогава сътрудниците на Богусавлевич направиха изследване на зрителските реакции. Бяха изумени: голямото болшинство не бе реагирало по никакъв начин. Все едно че филмът не го бе имало - да не приказваме за действителностите, за които той разказваше. Абсурдно, нали? Но дали? Ще предложим някои хипотези за пояснение на този парадокс - към този момент върху свеж български политически материал.
Български парадокси
За начало - един изключително очебоден парадокс, синтезиран в три пункта:
1/ Русия декларира, че в Украйна води война срещу НАТО.
2/ България е член на НАТО.
3/ Но наложителното логическо умозаключение: " Следователно Русия декларира, че води война срещу България ", за една група българи не важи.
В случая не е належащо да влизаме в разногласието дали тази група е огромно, или малко болшинство или малцинство: този спор е логичен, само че вниманието ни в този момент е в самата позиция - за да забележим нейната (анти)логика. И да предположим по какъв начин се е стигнало да нея.
Най-характерното за тази позиция е откровеното несъгласие. Не се отхвърля, че България е в НАТО и не се отхвърля, че НАТО подкрепя Украйна. Игнорира се обаче заявката на Русия, че нейната " специфична военна интервенция " в Украйна била предпазен удар срещу НАТО и се отхвърля, че като част от НАТО България е длъжна да подкрепя Украйна в рамките, избрани групово от този боен съюз. Един натовски военачалник и боен министър на България отхвърли, че в Украйна се води война, строго придържайки се към Путиновата агитация - и това му струваше министерството; обаче задоволителна част от гласоподавателите го възнаградиха, като го вкараха в Народното събрание дружно с новонагласената му партийка, където пък конюнктурата го направи политически важен.
Друг натовски военачалник, по съгласуемост наш президент, правилен на друга част от Путиновата агитация, противоположното - освен че не отхвърля, само че и натъртва на ситуацията, че в Украйна има война. (Путиновата агитация е спорна, само че от това единствено печели - жертвите ѝ не мислят критически и не виждат несъгласията, виждат единствено това, което им харесва - на едни едно, на други друго.) Значи, война има, и то страшна, по тази причина България не трябвало да се оставя да бъде въвлечена в нея! Въвлечена не от Русия, Русия не желае България да влиза във войната, в която, нали, самата Русия бе въвлечена от НАТО (т.е. и от България) - не, не, България се пробват да я въвлекат от НАТО (т.е. в това число България) и неговите пропагандатори, както съумяха да въвлекат почтената Русия!
Същевременно аз, президентът, няма да си хвърля оставката като натовски военачалник - не, аз ще се мъча до дъно да работя от вътрешната страна - не ме разбирайте погрешно, не като съветски разузнавач, а като български родолюбец - за прекъсването на войната и най-много за попречване на въвличането! И България не желая да напуща НАТО - не с цел да работи там като путинско-троянски кон, а като страна на мира! Евгений Дайнов направи прецизен съответен разбор на въпросното президентско изявление, тъй че тук подчертаваме единствено върху най-ярките несъгласия, изграждащи парадокса.
И още едно несъгласие, освен президентско, само че и всеобщо: " То не е допустимо братска Русия да желае да ни погуби ведно с целия свят:
- Няма да го направи, тъй като е добричка! - Значи, да си я обичкаме!
- Може да го направи, тъй като е сила-силовита! Значи, да я слушкаме, че инак ще ни погуби. (Каквато е добричка!) "
Някои назоваха такива азбучни несъгласия " диалектика " и ни учеха, че била нещо хубаво. Пропускаха да кажат единствено, че хубавото е за диктаторите.
Ще отбележим, че въпреки да не е ясно каква е у нас пропутинската група количествено, в качествено отношение тя е свръхпредставена в най-висшите ешелони на властта - от президента през Народното събрание надолу, плюс националните медии. Как се стигна до такова неуместно политическо състояние и държание?
Б. ХИПОТЕЗИ
Морална нормалност и статистическа нормалност в България
Горчивата рецензия на Превер се основава на обикновена дидактичност: Майката, Бащата и Синът са учили в черквата, в учебно заведение и у дома що е човечност и оттова - " вярната реакция " по отношение на една война. Примерно (разказано с наши думи): Войната удря по душевността на индивида. Удря душата най-тежко посредством гибелта, осакатяването, загатна за претърпяната физическа болежка и разнищващия смут. Така нахлува тя в фамилията на починалия и ранения, в душите на всички, които го обичат и познават. Мъката може даже да убие близкия човек и белязва до живот всички, които я преживеят.
На сходна човечност са учени и фамилиите в България. (Е, по комунистическо време в множеството случаи не от църквата.) Какъв резултат можем да чакаме върху популацията на страната?
Първо, да погледнем обективистично: да забележим частта на засегнатите в съразмерност към цялото. Историческата статистика регистрира, че в десетилетието на войните за обединяване на България, 1910-1920 година (включващо Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна), починалите ни са към 140 хиляди души. Ако приемем " на око ", че усреднено за гибелта на всеки от тях са жалили по 10 души, това прави един милион и 400 хиляди травмирани от войната хора. През 1920 година популацията на България е кръгло пет милиона - затова над една четвърт са били душевно наранените. Такава всеобща контузия образува общественост, която би могла да стане основа на едно общество на загатна - спомен толкоз по-жив, колкото повече жива болежка е изпитана по убитите, и толкоз по-ценен за публичното развиване.
Едно от следствията е, че по този начин развитото общество ще вижда всяка нова война по най-ранната ѝ симптоматика и ще знае какво да прави, в случай че тя въпреки всичко избухне. Такъв вид реакция би била присъща за едно общество, което ще назовем общество на моралната нормалност. Но в България такава реакция не е била записана - нито научно, нито поетично.
Защото доста постоянно (не, най-често!) нещо, което е обикновено за някои, за други не е; и постоянно (най-често) болшинството не реагира морално обикновено. Морално обикновено е тези хора да ги боли, само че и трите ни образеца дотук демонстрират, че всеобщото държание е държание на хора, които не ги боли, по-точно: на хора, за които това, от което би ги заболяло, не съществува, те не го " виждат ", освен това " невиждането " е несъзнателно; т.е. откриваме - и в България като по света - разминаване сред морална нормалност и статистическа нормалност. Статистическата нормала се получава, като усредним най-масовия вид държание. А реакцията вид " морална нормалност " поначало е реакция на едно малко малцинство.
Реализъм по нашенски
Групата на статистическата нормалност усеща, че е болшинство - и това възприятие - че противостоенето е " доста на малко ", е задоволително за подобен вид схващане. (За това схващане научни доказателства не съществуват.) На собствен ред това възприятие за повсеместност поражда чувство за мощ, което пък създава успокоение. Общият резултат е всеобщ политически непукизъм, който може да бъде сумиран в такава примерно " идеология ": " Ние сме реалисти, тъй като виждаме обективната действителност, и гледаме единствено обективната действителност, тъй като останалото не е действително! Войната на Русия срещу Украйна е справедлива действителност, само че на територията на Украйна.
Обратното, всякакви закани, изказани от публична Русия (като международна нуклеарна война и под.) не са действителни, те са единствено съветски агитационен PR за плашене на съперника. Като не са действителни, няма да се плашим от тях. Следователно няма за какво да се плашим и от войната, значимото е, че тя нас не ни визира действително. Така ли е - по този начин е, на нашите глави бомби не падат ". (Че ги е боязън от бомбите си е разбираемо, само че и по тази причина приказките за невъвличане и за мир хващат дикиш.) Разсъждения с " в случай че ": в случай че победят руснаците, в случай че победят украинците - те са да си чешат езиците телевизионните смешници. Аз да се огранича до това, което е в допир с мойта ръка - че то на мен чака! " Редом с този " нереалистичен натурализъм ", който е кьорав нарцисизъм par excellence, работи и съпротивата по отношение на взимането на страна. Затова по българските медии се чува единствено " войната във Украйна ", като че ли войната е част от географията! Нагло невъзпитаният като цяло медиен български език в тази ситуация с тънка филологическа сензитивност прави непоказен политически избор. " Войната срещу Украйна " е взимане на страна от човек, който знае и схваща какво се е случило и се случва; всеобщият човек, възпитаван и подкрепян от всеобщия медиен публицист, твърди, че не знае кой крив, кой прав, " тъй като всички лъжат ".
Пак образец за статистическа нормалност - тъй като в такава обстановка на противоречащи си известия, всеки човек е задължен самичък да поеме риска да отсъди кое е истина и кое - лъжа; и да понесе последствията от това свое присъждане
Реалисти по нашенски
В началото на 90-те години на предишния век се появи Perestroika - примитивна, руска още компютърна игра, в която се бореха две групи - на " демократите " и " бюрократите ". Може в Съюз на съветските социалистически републики да е било така; във всеки случай по това време и у нас визията беше, че спорът е сред тези две групи. Сега сме наясно, че само вярна тук е думата " спор ". У нас и тогава, и в този момент срещу демократите са различен вид хора. И точно те са признателната публика на нашия неуместен натовски президент-путинист.
За да ги забележим обаче, би трябвало да се откажем от политологическата оптика и да прогледнем историко-антропологически. Веднага ще съгледаме едно общество, към момента помнещо (като пре-предаващи се поведенчески схеми) родовата тирания на старейшината. В Русия е ефикасна простата корупция: човек би трябвало да разбере кой е баринът, с цел да го подкупи и да си свърши работата, тъй като в случай че сбърка и подкупи някой холоп, жалко му за парите! А в България, с цел да си свърши работата, човек би трябвало да разбере кой извършва ролята на старейшина на рода - с цел да го признае за патрон, на който да се предложи като клиент. И в случай че патронът даде да се разбере, че клиентът би трябвало и да му брои пари, това към този момент не е корупция, а договорни връзки, естествени в подтекста на патроната.
Патронатната пирамида на " социалистическото общество "
към 1960 година се консолидира като система от патронати, срамежливо наричани " връзки ". Смеехме се на констатациите на Радой Ралин, невярвайки, че са проникновено-сериозни:
Без да са решителни и дръзки,
тез въпроси мира ми не дават:
Как се хранят, дишат, развъждат,
хората, които нямат връзки?
Неслучайно за връзките говореше този дръзновен стихотворец, обществото не говореше, тъй като не искаше да мисли за тях, та да може да си ги употребява с чиста съвест; реакциите към тематиката бяха от вида: " ми това се знае ", " то си е естествено ". Очевидно през разум не ни е минавало, че може да има общество, издигнато не на тоя принцип. А и постоянно се намираше някой информиран, който изтъкваше, че " връзките играят и на Запад ", което бе правилно (както и когато се загатваха сталинските лагери, в " отпор " се споделяше, че и на Запад има полицейски произвол - което също бе вярно). Но на Запад не връзките изграждаха цялото общество като подчиненост от патронати. А в България най-горе, като capo di tutti capi, стоеше други Тодор Живков; той бе построил тоталния си патронат от действителни зависимости като неявна конструкция, паралелна на явните партийна, чингизка и държавна управляващи.
Така затова патронатът бе четвъртата властова конструкция, най-действителната и най-скритата, невидима зад параваните на другите три. Живков бе съумял да включи в тази патронатна подчиненост съвсем всички комунисти, участници в Съпротивата преди 9.IX.1944 година Както - напълно - и всичките пирамиди и пирамидки под тях. В резултат България принадлежеше на членовете на тази грандиозна патронатно-клиентурна пирамида. А някакви си " някогашни хора " с " погрешен " капиталистически генезис, или някаква си " гнила интелигенция ", болшинството от която обществено трябваше да раболепничи, с цел да се смили простата власт и да ѝ елементарни интелекта - те единствено бяха допускани да населяват страната.
Такива настройки не са единствено персонални, те се препредават и преутвърждават посредством фамилната просвета: " Аз и през днешния ден не съм никой, само че дядА ми беше Цар на еди кой си окръг! ", или " шАфьор на Царя "! Да, България беше на портиера в не по-малка степен, в сравнение с министъра, който го е назначил пазач в министерството си, тъй като му е селски, само че и портиерът, като клиент, беше съсобственик на страната дружно с патрона. Пък на самия пазач - " той е от министерството в София ", са му клиенти половин село (другата половина са клиенти на родата на министъра). А посредством действително овластения патрон и клиентът му има част от действителната власт. Затова с съображение се претърпява като съсобственик на страната. Тя не просто " стои зад тила му " - тя му е в ръцете!
Когато на 10.11.1989 година капото падна, цялата пирамида се срина. Грамадната част от пирамидните хора, както знаем, изключително някогашните ченгета, изкусно отскочиха от сриването и мнозина от тях в новите условия имат повече пари и водят по-охолен живот. Но си нямат едно: България. България в този момент е ничия. Затова и всяка популистка партия, виж ГЕРБ, цели " действителния комунистически блян " - безсрочна патронатна благосъстоятелност над страната. Но въпреки всичко си знаят, че постоянно ще бъдат не притежатели, а най-вече наематели, и договорът им се преразглежда на всеки от следващите наложителни избори.
За хората от някогашната патронатна пирамида това е непростима историческа кражба. И " Кой ни открадна България? - Американците! Те унищожиха комунизма и ни оставиха без бащиния! - Кой се изрепчи на тия американци? - Путин! - Значи ние сме за Путин! ". Късо съединяване ли? Уви: ментална действителност. Допълнителен несъизмерим миг е, че хора с такива настройки чудесно си дават сметка, че даже да се осъществен красивите им фантазии и Путин някак да надделее над Америка, няма да се върне " благочестивото ": който и да надделее, България в никакъв случай към този момент няма да бъде тяхна благосъстоятелност. Тогава за какво са за Путин? Ами просто от чиста завист, подбудена от безсилна злопаметност. " Аз да си им напакостя! " (То се знае на кои!) Без да включим тази злобица, в никакъв случай няма да разберем държанието им, в случай че го търсим посредством рационални политически мотивации.
Както няма по какъв начин да отгатнем за какво един келнер плюе в супата, която сервира, в случай че не знаем, че като плювне, излива си злобата! (Злобата може да е персонална, обществена, всякаква - това в тази ситуация не играе роля.) Горкият клиент няма и да усети плюнката, само че оня си е отмъстил! А в случай че речем рационално-политологически да проучваме държанието на тоя келнер - няма да го разберем в никакъв случай. Той нали е келнер, значи се стреми да бъде добър келнер, с цел да напредне? България, с цел да напредне, нали се стреми да е добра народна власт и добър член на НАТО? Ама келнерът плюе в супата! Ама България е за Путин!
България като ямà (от турски - всичко, което може да бъде заграбено)
Ще предположим в този момент и основната причина, заради която тези днешни хора на дребната гнусота осъзнават, че " тяхната България " е към този момент невъзвратима. Защото за тях, хора по нрав селяни-традиционалисти, всичко отвън тяхната персонална " страна " - къщата и двора в близост ѝ - е " нещо, което не е мое, само че бих желал да е ". Когато мога, извършвам кражба кокошката на съседа или отравям кучето му да не ми лае; когато мога, подоравам синора и извършвам кражба една-две бразди земица. В случая " когато мога " значи: " постоянно, когато няма заплаха да попадна под глобата на старейшината на рода/селото ".
Калуня-каляС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Блестящ разбор на такова държание прави отново стихотворец, въпреки и в прозаичност: Георги Божинов в " Калуня-каля ". Хората от селата, прилежащи на бунтовното село, го бастисват не тъй като имат историческа омраза или тъй като то е друговерско: в случай че беше по този начин, нямаше да чакат протеста, с цел да го създадат. Правят го, когато вследствие от протеста властта слага това село отвън закона, значи грабежът и палежът са позволени, и въобще е позволено всичко - щом няма власт, която да ни стопира, няма и Бог, който да ни стопира. Е, за нашите членове на патронатната пирамида самопреживяването " България е наша " се операционализираше като " всичко в България е свободно за ямà ". Защо ли? Защото - споделя ни го малцинството на българските историците със съвест - по този начин функционираше комунистическата тирания. С пояснението " Мога да мародерствам всичко и да насилям всекиго с позволение на Началството ".
След хаоса на преходния интервал, при консолидирания патронат (съвпаднал с преодоляването на властта от Живков) всеки клиент знаеше каква ямà му се поставя и каква - не; знаеше и че в случай че престъпи границите, рискува самичък да се окаже отвън патроната и имането му да бъде разграбено от довчерашните колеги-разбойници. Ето по тази причина имаше ред. Предимно по този ред жалят през днешния ден тези, които кълнат демократичното " безвластие " с дрезгавия глас на допотопни руски грамофони.
България като " бЛъгария "
Въз основа на ред изследвания на публичното мнение, стартирани от средата на 90-те години на предишния век, емпирично сме открили (както и други колеги), че в обстановка на проучване огромна част от респондентите лъжат за мнението си, даже и да не се съмняват в обезпечената анонимност - сервирайки отзиви, които считат за допустими и влиятелни. " Политическа уместност ", респективно " светско говорене " в българско хорово осъществяване! Доказахме това за себе си посредством повтаряне на количествената социология с " вживени " паралелни антропологически наблюдения. Масовата негласна поддръжка за Путин е частен случай на такова общопрактикувано двуличие. Негласна, тъй като през днешния ден у нас намерено да изокаш " Да живее Путин! " би прозвучало някак непривично, непристойно - и неизгодно по доста аргументи.
Но отново има похват: ще използваме историята, ще се прикрием зад всички вехти клишета като " признателност на България към Дядо Иван " ; или зад псевдорационализми като " славянска общественост - Евразия ", или зад откровените неистини, че и преди, и в този момент " Красная войска всех сильней - та ние да си опичаме акъла " ; или зад " миротворство " от вида " Убитият - погубен, да бъде мир за килъра! ". (Друг наш стихотворец, Александър Геров, стигаше до противоположното умозаключение: " Битият - обичай, да емнем побойниците! ". Но както към този момент стана дума, това е гласът на моралната нормалност, а тя е в толкоз дребни количества, че не доближава да стане квас за общностно държание.)
Обратноготовност
Тук има обаче и един подъл колорит. Защото тези, които - както споменахме - са подготвени да поддържат Путин, стига да е срещу омразната им Америка, бяха подготвени и за Украинската война, освен това още преди да е избухнала. С едно конкретизиране: подготвени за една Украинска-война-в-която-победата-е-за-Русия. А най-малко част от тях са постоянно подготвени за всяка война, в която би победила Русия!
И откакто у нас това върви ежедневно - скрито, полуприкрито и намерено (по образеца на президента ни), каква подготвеност за война, в която България да оказва помощ срещу Русия? Абсурд, както беше казано.
Досега двама (2!) души станаха обществено известни със самоуверено и тъкмо антипутинско държание и ни омиха очите, освен като българи, само че и като индивиди - Христо Грозев и Манол Пейков. (Знаем, че има и други, публично по-малко знайни и незнайни.) Но тези двама са изключителници, " правилниците " сме ние, останалите. Ние, които не сме подготвени нито една война да преживеем като наша, т.е. като наш персонален неуспех (провал, с цел да не кажем закононарушение срещу човечеството).
И едно разследване
В резултат от патронатния ни жанр на живот, исторически усвоените клиентелистки практики и носталгията по българската страна като ямà, ние всеобщо разбираме руснаците и не разбираме украинците.
В Украйна руснаците убиват невъоръжени, грабят, изнасилват - само че нали това точно е ямàта! Държавата Русия издигна ямàта до държавна политика. Нашият натовски президент сподели, че схваща едната страна: " Крим е съветски, ами кой да е? " И че не схваща другата - тия странни украинци желаят оръжие, с цел да се пазят, вместо да молят за мир.
Украинците се сплотиха (Не може да бъде!), споделиха, че си коствало да умреш за някаква си корумпирана, измислена страна (Глупости!), и взеха, че трансфораха тези думи в дело (Тия са луди!) - започнаха да умират, само че и да убиват братския съветски народ, все едно че са в някаква Отечествена война (Перверзия! Луди за връзване!)?
И това (изразеното отношение в скобите) не е някаква настройка ad hoc - в България тя е пробвана и апробирана исторически. Това е обособена тематика, тук единствено ще я маркираме под рубриката " Комплекс Епопея на забравените ". Ние не разбираме въстаналите батачани, само че разбираме чудесно техните комшии грабители. Всъщност (тайно са били уверени " естествените " българи и тогава, пък и сега) - батачани в действителност не е имало, статистически ненормалното на практика не съществува.
Поетът на Епопеята приключи един различен собствен труд (който учим в учебно заведение, и се научаваме - кой на българоведение, кой на патриотарство, всеки съгласно мярката си) с убийственото изречение: " Този вманиачен бе единственият, който се осмели да стачкува ". Родното училище съвсем век и половина подминава срамежливо очебодните заключения от този текст, така мистериозен за него. Явно и за нас, положителните му възпитаници.
П.П. В такива разсъждения е по начало неразбираемо кое би трябвало да доминира - болката или гневът. Но войната продължава. Офюлс може да остане при " скръбта и състраданието ", когато колаборационизмът е приключил. Ние - не. Ние сме гневни.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Но причините на разсъдъка са безсилни против господстващите нрави.
Станислав Лем
А. ТЕЗА: МАСОВОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВОЙНАТА ИЗОБЩО Е НЕПУКИСТКО
1. По света
Семейно
Майката - с плетката, синът - води война.
Това обикновено на нея ѝ се коства
А бащата? Бащата търгува.
Съпругата с плетката, синът води война,
той - търгува.
Това обикновено на бащата му се коства
Ами синът? На него по какъв начин му се коства?
На него нищо-нищичко не му се коства.
Синът: майката с плетката, бащата търгува,
той - води война.
Когато свърши да води война,
дружно с татко си ще търгува.
Войната продължава, майката продължава с плетката,
бащата продължава с търговията.
Синът е погубен.
Той не продължава.
Майката и бащата вървят до гробищата.
Това обикновено на двама им се коства.
Животът продължава.
Животът продължава с плетката, с войната, с търговията,
с търговията, с войната, с плетката, с войната,
с търговията, с търговията, отново с търговията,
животът с гробищата продължава.
Това стихотворение илюстрира нашата теза, която в прозаичност наподобява по този начин: " всеобщият естествен човек " на Новото време не вижда Войната, до момента в който не му пламне под персоналните крака; гледа да заобикаля осмислянето ѝ все едно е тежка болест; и в случай че тя въпреки всичко му се случи, държи се в нея все едно Войната е естествено злополучие, т.е. държи се както пристигна.
Защото:
1/ Целият живот се " претърпява " извънредно като ежедневие.
2/ Следователно и Войната се " претърпява " като ежедневие.
3/ Така овсекидневена обаче Войната не съществува " действително " - за нея " се знае ", както " се знае " за гибелта - когато пристигна, нас ни няма. На фронта не сме ние, даже когато там убиват синовете ни.
4/ Реално съществуват плетката и търговията; за индивида на всекидневната нормалност Войната би могла да се яви единствено като от време на време посещаване на гробищата. (А в случай че синът не беше погубен, Войната нямаше да се яви въобще.)
5/ Накрая, въпросът що за живот е такова ежедневие и не е ли то равно на всекидневна гибел поради неприсъствието на човещината - не е ежедневен въпрос и всеобщият естествен човек на Новото време не си го задава; задава си го само един поет-ненормалник, поет-изключителник.
Поетът е Жак Превер, годината е 1946-а; посредством него французите стартират да осмислят насладата си от края на Втората международна война и унижението от началото ѝ като знание освен за френското, само че и за човешкото: стартират да трансформират загатна в хуманитаристика. Изводите не са въодушевяващи. " La Résistance (Съпротивата) беше огромно нещо, само че хората в нея - малко; болшинството се стараеше да плете и търгува все едно нищо. " А едно потомство по-късно, през 1969-а, Марсел Офюлс в Скръб и съчувствие придвижи осмислянето до документиране и показ на това по какъв начин негови съотечественици са преживявали Войната " положително ", назад на човешкото - като колаборация с агресора за да кяриш нещо за сметка на комшийското страдалчество и гибел.
2. У нас
За да не се полъжем, че такива връзки към войната са ендемични за западноевропейския човек, ето и какво писа преди време българският стихотворец Валери Петров във връзка войната на Съединени американски щати срещу Виетнам, където ежедневно гинеха хора " пред очите ни ":
само че до нас не доближава
този вопъл, този рев -
един написа си книга,
различен отива на мач
и видяно строго,
това върша и аз.
Хора, мисля си доста
за Виетнам и за нас.
Да си напомним подтекста: тогава българите бяха ежедневно заливани с публична агитация за братския храбър Виетнам и вражата империалистическа Америка. Но Всекидневието в България си бе тук - а Войната я нямаше. Така че на процедура: (пропагандираната) " социалистическа взаимност " - нелепости, (премълчаваната) общочовешка взаимност - бошлаф.
3. И в Сърбия
Поначало ние, съавторите, най-вече имаме вяра на статистическите данни, на второ място - на социологическите, а като няма никакви данни, най-вече имаме вяра на поетите.
В дадения случай обаче цитираните поетически предчувствия за хората и Войната са подкрепени и от едно знаменателно изследване от 2004 година, направено от сътрудниците на блестящия статистик и политически социолог Срджан Богусавлевич. Сръбски екип бе снимал документален филм за сръбските зверства по време на Югославските войни (1991-2001), най-много в Босна и Херцеговина, и след доста опасения от " неправилна национална " реакция филмът бе излъчен по сръбската национална телевизия; тогава сътрудниците на Богусавлевич направиха изследване на зрителските реакции. Бяха изумени: голямото болшинство не бе реагирало по никакъв начин. Все едно че филмът не го бе имало - да не приказваме за действителностите, за които той разказваше. Абсурдно, нали? Но дали? Ще предложим някои хипотези за пояснение на този парадокс - към този момент върху свеж български политически материал.
Български парадокси
За начало - един изключително очебоден парадокс, синтезиран в три пункта:
1/ Русия декларира, че в Украйна води война срещу НАТО.
2/ България е член на НАТО.
3/ Но наложителното логическо умозаключение: " Следователно Русия декларира, че води война срещу България ", за една група българи не важи.
В случая не е належащо да влизаме в разногласието дали тази група е огромно, или малко болшинство или малцинство: този спор е логичен, само че вниманието ни в този момент е в самата позиция - за да забележим нейната (анти)логика. И да предположим по какъв начин се е стигнало да нея.
Най-характерното за тази позиция е откровеното несъгласие. Не се отхвърля, че България е в НАТО и не се отхвърля, че НАТО подкрепя Украйна. Игнорира се обаче заявката на Русия, че нейната " специфична военна интервенция " в Украйна била предпазен удар срещу НАТО и се отхвърля, че като част от НАТО България е длъжна да подкрепя Украйна в рамките, избрани групово от този боен съюз. Един натовски военачалник и боен министър на България отхвърли, че в Украйна се води война, строго придържайки се към Путиновата агитация - и това му струваше министерството; обаче задоволителна част от гласоподавателите го възнаградиха, като го вкараха в Народното събрание дружно с новонагласената му партийка, където пък конюнктурата го направи политически важен.
Друг натовски военачалник, по съгласуемост наш президент, правилен на друга част от Путиновата агитация, противоположното - освен че не отхвърля, само че и натъртва на ситуацията, че в Украйна има война. (Путиновата агитация е спорна, само че от това единствено печели - жертвите ѝ не мислят критически и не виждат несъгласията, виждат единствено това, което им харесва - на едни едно, на други друго.) Значи, война има, и то страшна, по тази причина България не трябвало да се оставя да бъде въвлечена в нея! Въвлечена не от Русия, Русия не желае България да влиза във войната, в която, нали, самата Русия бе въвлечена от НАТО (т.е. и от България) - не, не, България се пробват да я въвлекат от НАТО (т.е. в това число България) и неговите пропагандатори, както съумяха да въвлекат почтената Русия!
Същевременно аз, президентът, няма да си хвърля оставката като натовски военачалник - не, аз ще се мъча до дъно да работя от вътрешната страна - не ме разбирайте погрешно, не като съветски разузнавач, а като български родолюбец - за прекъсването на войната и най-много за попречване на въвличането! И България не желая да напуща НАТО - не с цел да работи там като путинско-троянски кон, а като страна на мира! Евгений Дайнов направи прецизен съответен разбор на въпросното президентско изявление, тъй че тук подчертаваме единствено върху най-ярките несъгласия, изграждащи парадокса.
И още едно несъгласие, освен президентско, само че и всеобщо: " То не е допустимо братска Русия да желае да ни погуби ведно с целия свят:
- Няма да го направи, тъй като е добричка! - Значи, да си я обичкаме!
- Може да го направи, тъй като е сила-силовита! Значи, да я слушкаме, че инак ще ни погуби. (Каквато е добричка!) "
Някои назоваха такива азбучни несъгласия " диалектика " и ни учеха, че била нещо хубаво. Пропускаха да кажат единствено, че хубавото е за диктаторите.
Ще отбележим, че въпреки да не е ясно каква е у нас пропутинската група количествено, в качествено отношение тя е свръхпредставена в най-висшите ешелони на властта - от президента през Народното събрание надолу, плюс националните медии. Как се стигна до такова неуместно политическо състояние и държание?
Б. ХИПОТЕЗИ
Морална нормалност и статистическа нормалност в България
Горчивата рецензия на Превер се основава на обикновена дидактичност: Майката, Бащата и Синът са учили в черквата, в учебно заведение и у дома що е човечност и оттова - " вярната реакция " по отношение на една война. Примерно (разказано с наши думи): Войната удря по душевността на индивида. Удря душата най-тежко посредством гибелта, осакатяването, загатна за претърпяната физическа болежка и разнищващия смут. Така нахлува тя в фамилията на починалия и ранения, в душите на всички, които го обичат и познават. Мъката може даже да убие близкия човек и белязва до живот всички, които я преживеят.
На сходна човечност са учени и фамилиите в България. (Е, по комунистическо време в множеството случаи не от църквата.) Какъв резултат можем да чакаме върху популацията на страната?
Първо, да погледнем обективистично: да забележим частта на засегнатите в съразмерност към цялото. Историческата статистика регистрира, че в десетилетието на войните за обединяване на България, 1910-1920 година (включващо Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна), починалите ни са към 140 хиляди души. Ако приемем " на око ", че усреднено за гибелта на всеки от тях са жалили по 10 души, това прави един милион и 400 хиляди травмирани от войната хора. През 1920 година популацията на България е кръгло пет милиона - затова над една четвърт са били душевно наранените. Такава всеобща контузия образува общественост, която би могла да стане основа на едно общество на загатна - спомен толкоз по-жив, колкото повече жива болежка е изпитана по убитите, и толкоз по-ценен за публичното развиване.
Едно от следствията е, че по този начин развитото общество ще вижда всяка нова война по най-ранната ѝ симптоматика и ще знае какво да прави, в случай че тя въпреки всичко избухне. Такъв вид реакция би била присъща за едно общество, което ще назовем общество на моралната нормалност. Но в България такава реакция не е била записана - нито научно, нито поетично.
Защото доста постоянно (не, най-често!) нещо, което е обикновено за някои, за други не е; и постоянно (най-често) болшинството не реагира морално обикновено. Морално обикновено е тези хора да ги боли, само че и трите ни образеца дотук демонстрират, че всеобщото държание е държание на хора, които не ги боли, по-точно: на хора, за които това, от което би ги заболяло, не съществува, те не го " виждат ", освен това " невиждането " е несъзнателно; т.е. откриваме - и в България като по света - разминаване сред морална нормалност и статистическа нормалност. Статистическата нормала се получава, като усредним най-масовия вид държание. А реакцията вид " морална нормалност " поначало е реакция на едно малко малцинство.
Реализъм по нашенски
Групата на статистическата нормалност усеща, че е болшинство - и това възприятие - че противостоенето е " доста на малко ", е задоволително за подобен вид схващане. (За това схващане научни доказателства не съществуват.) На собствен ред това възприятие за повсеместност поражда чувство за мощ, което пък създава успокоение. Общият резултат е всеобщ политически непукизъм, който може да бъде сумиран в такава примерно " идеология ": " Ние сме реалисти, тъй като виждаме обективната действителност, и гледаме единствено обективната действителност, тъй като останалото не е действително! Войната на Русия срещу Украйна е справедлива действителност, само че на територията на Украйна.
Обратното, всякакви закани, изказани от публична Русия (като международна нуклеарна война и под.) не са действителни, те са единствено съветски агитационен PR за плашене на съперника. Като не са действителни, няма да се плашим от тях. Следователно няма за какво да се плашим и от войната, значимото е, че тя нас не ни визира действително. Така ли е - по този начин е, на нашите глави бомби не падат ". (Че ги е боязън от бомбите си е разбираемо, само че и по тази причина приказките за невъвличане и за мир хващат дикиш.) Разсъждения с " в случай че ": в случай че победят руснаците, в случай че победят украинците - те са да си чешат езиците телевизионните смешници. Аз да се огранича до това, което е в допир с мойта ръка - че то на мен чака! " Редом с този " нереалистичен натурализъм ", който е кьорав нарцисизъм par excellence, работи и съпротивата по отношение на взимането на страна. Затова по българските медии се чува единствено " войната във Украйна ", като че ли войната е част от географията! Нагло невъзпитаният като цяло медиен български език в тази ситуация с тънка филологическа сензитивност прави непоказен политически избор. " Войната срещу Украйна " е взимане на страна от човек, който знае и схваща какво се е случило и се случва; всеобщият човек, възпитаван и подкрепян от всеобщия медиен публицист, твърди, че не знае кой крив, кой прав, " тъй като всички лъжат ".
Пак образец за статистическа нормалност - тъй като в такава обстановка на противоречащи си известия, всеки човек е задължен самичък да поеме риска да отсъди кое е истина и кое - лъжа; и да понесе последствията от това свое присъждане
Реалисти по нашенски
В началото на 90-те години на предишния век се появи Perestroika - примитивна, руска още компютърна игра, в която се бореха две групи - на " демократите " и " бюрократите ". Може в Съюз на съветските социалистически републики да е било така; във всеки случай по това време и у нас визията беше, че спорът е сред тези две групи. Сега сме наясно, че само вярна тук е думата " спор ". У нас и тогава, и в този момент срещу демократите са различен вид хора. И точно те са признателната публика на нашия неуместен натовски президент-путинист.
За да ги забележим обаче, би трябвало да се откажем от политологическата оптика и да прогледнем историко-антропологически. Веднага ще съгледаме едно общество, към момента помнещо (като пре-предаващи се поведенчески схеми) родовата тирания на старейшината. В Русия е ефикасна простата корупция: човек би трябвало да разбере кой е баринът, с цел да го подкупи и да си свърши работата, тъй като в случай че сбърка и подкупи някой холоп, жалко му за парите! А в България, с цел да си свърши работата, човек би трябвало да разбере кой извършва ролята на старейшина на рода - с цел да го признае за патрон, на който да се предложи като клиент. И в случай че патронът даде да се разбере, че клиентът би трябвало и да му брои пари, това към този момент не е корупция, а договорни връзки, естествени в подтекста на патроната.
Патронатната пирамида на " социалистическото общество "
към 1960 година се консолидира като система от патронати, срамежливо наричани " връзки ". Смеехме се на констатациите на Радой Ралин, невярвайки, че са проникновено-сериозни:
Без да са решителни и дръзки,
тез въпроси мира ми не дават:
Как се хранят, дишат, развъждат,
хората, които нямат връзки?
Неслучайно за връзките говореше този дръзновен стихотворец, обществото не говореше, тъй като не искаше да мисли за тях, та да може да си ги употребява с чиста съвест; реакциите към тематиката бяха от вида: " ми това се знае ", " то си е естествено ". Очевидно през разум не ни е минавало, че може да има общество, издигнато не на тоя принцип. А и постоянно се намираше някой информиран, който изтъкваше, че " връзките играят и на Запад ", което бе правилно (както и когато се загатваха сталинските лагери, в " отпор " се споделяше, че и на Запад има полицейски произвол - което също бе вярно). Но на Запад не връзките изграждаха цялото общество като подчиненост от патронати. А в България най-горе, като capo di tutti capi, стоеше други Тодор Живков; той бе построил тоталния си патронат от действителни зависимости като неявна конструкция, паралелна на явните партийна, чингизка и държавна управляващи.
Така затова патронатът бе четвъртата властова конструкция, най-действителната и най-скритата, невидима зад параваните на другите три. Живков бе съумял да включи в тази патронатна подчиненост съвсем всички комунисти, участници в Съпротивата преди 9.IX.1944 година Както - напълно - и всичките пирамиди и пирамидки под тях. В резултат България принадлежеше на членовете на тази грандиозна патронатно-клиентурна пирамида. А някакви си " някогашни хора " с " погрешен " капиталистически генезис, или някаква си " гнила интелигенция ", болшинството от която обществено трябваше да раболепничи, с цел да се смили простата власт и да ѝ елементарни интелекта - те единствено бяха допускани да населяват страната.
Такива настройки не са единствено персонални, те се препредават и преутвърждават посредством фамилната просвета: " Аз и през днешния ден не съм никой, само че дядА ми беше Цар на еди кой си окръг! ", или " шАфьор на Царя "! Да, България беше на портиера в не по-малка степен, в сравнение с министъра, който го е назначил пазач в министерството си, тъй като му е селски, само че и портиерът, като клиент, беше съсобственик на страната дружно с патрона. Пък на самия пазач - " той е от министерството в София ", са му клиенти половин село (другата половина са клиенти на родата на министъра). А посредством действително овластения патрон и клиентът му има част от действителната власт. Затова с съображение се претърпява като съсобственик на страната. Тя не просто " стои зад тила му " - тя му е в ръцете!
Когато на 10.11.1989 година капото падна, цялата пирамида се срина. Грамадната част от пирамидните хора, както знаем, изключително някогашните ченгета, изкусно отскочиха от сриването и мнозина от тях в новите условия имат повече пари и водят по-охолен живот. Но си нямат едно: България. България в този момент е ничия. Затова и всяка популистка партия, виж ГЕРБ, цели " действителния комунистически блян " - безсрочна патронатна благосъстоятелност над страната. Но въпреки всичко си знаят, че постоянно ще бъдат не притежатели, а най-вече наематели, и договорът им се преразглежда на всеки от следващите наложителни избори.
За хората от някогашната патронатна пирамида това е непростима историческа кражба. И " Кой ни открадна България? - Американците! Те унищожиха комунизма и ни оставиха без бащиния! - Кой се изрепчи на тия американци? - Путин! - Значи ние сме за Путин! ". Късо съединяване ли? Уви: ментална действителност. Допълнителен несъизмерим миг е, че хора с такива настройки чудесно си дават сметка, че даже да се осъществен красивите им фантазии и Путин някак да надделее над Америка, няма да се върне " благочестивото ": който и да надделее, България в никакъв случай към този момент няма да бъде тяхна благосъстоятелност. Тогава за какво са за Путин? Ами просто от чиста завист, подбудена от безсилна злопаметност. " Аз да си им напакостя! " (То се знае на кои!) Без да включим тази злобица, в никакъв случай няма да разберем държанието им, в случай че го търсим посредством рационални политически мотивации.
Както няма по какъв начин да отгатнем за какво един келнер плюе в супата, която сервира, в случай че не знаем, че като плювне, излива си злобата! (Злобата може да е персонална, обществена, всякаква - това в тази ситуация не играе роля.) Горкият клиент няма и да усети плюнката, само че оня си е отмъстил! А в случай че речем рационално-политологически да проучваме държанието на тоя келнер - няма да го разберем в никакъв случай. Той нали е келнер, значи се стреми да бъде добър келнер, с цел да напредне? България, с цел да напредне, нали се стреми да е добра народна власт и добър член на НАТО? Ама келнерът плюе в супата! Ама България е за Путин!
България като ямà (от турски - всичко, което може да бъде заграбено)
Ще предположим в този момент и основната причина, заради която тези днешни хора на дребната гнусота осъзнават, че " тяхната България " е към този момент невъзвратима. Защото за тях, хора по нрав селяни-традиционалисти, всичко отвън тяхната персонална " страна " - къщата и двора в близост ѝ - е " нещо, което не е мое, само че бих желал да е ". Когато мога, извършвам кражба кокошката на съседа или отравям кучето му да не ми лае; когато мога, подоравам синора и извършвам кражба една-две бразди земица. В случая " когато мога " значи: " постоянно, когато няма заплаха да попадна под глобата на старейшината на рода/селото ".
Блестящ разбор на такова държание прави отново стихотворец, въпреки и в прозаичност: Георги Божинов в " Калуня-каля ". Хората от селата, прилежащи на бунтовното село, го бастисват не тъй като имат историческа омраза или тъй като то е друговерско: в случай че беше по този начин, нямаше да чакат протеста, с цел да го създадат. Правят го, когато вследствие от протеста властта слага това село отвън закона, значи грабежът и палежът са позволени, и въобще е позволено всичко - щом няма власт, която да ни стопира, няма и Бог, който да ни стопира. Е, за нашите членове на патронатната пирамида самопреживяването " България е наша " се операционализираше като " всичко в България е свободно за ямà ". Защо ли? Защото - споделя ни го малцинството на българските историците със съвест - по този начин функционираше комунистическата тирания. С пояснението " Мога да мародерствам всичко и да насилям всекиго с позволение на Началството ".
След хаоса на преходния интервал, при консолидирания патронат (съвпаднал с преодоляването на властта от Живков) всеки клиент знаеше каква ямà му се поставя и каква - не; знаеше и че в случай че престъпи границите, рискува самичък да се окаже отвън патроната и имането му да бъде разграбено от довчерашните колеги-разбойници. Ето по тази причина имаше ред. Предимно по този ред жалят през днешния ден тези, които кълнат демократичното " безвластие " с дрезгавия глас на допотопни руски грамофони.
България като " бЛъгария "
Въз основа на ред изследвания на публичното мнение, стартирани от средата на 90-те години на предишния век, емпирично сме открили (както и други колеги), че в обстановка на проучване огромна част от респондентите лъжат за мнението си, даже и да не се съмняват в обезпечената анонимност - сервирайки отзиви, които считат за допустими и влиятелни. " Политическа уместност ", респективно " светско говорене " в българско хорово осъществяване! Доказахме това за себе си посредством повтаряне на количествената социология с " вживени " паралелни антропологически наблюдения. Масовата негласна поддръжка за Путин е частен случай на такова общопрактикувано двуличие. Негласна, тъй като през днешния ден у нас намерено да изокаш " Да живее Путин! " би прозвучало някак непривично, непристойно - и неизгодно по доста аргументи.
Но отново има похват: ще използваме историята, ще се прикрием зад всички вехти клишета като " признателност на България към Дядо Иван " ; или зад псевдорационализми като " славянска общественост - Евразия ", или зад откровените неистини, че и преди, и в този момент " Красная войска всех сильней - та ние да си опичаме акъла " ; или зад " миротворство " от вида " Убитият - погубен, да бъде мир за килъра! ". (Друг наш стихотворец, Александър Геров, стигаше до противоположното умозаключение: " Битият - обичай, да емнем побойниците! ". Но както към този момент стана дума, това е гласът на моралната нормалност, а тя е в толкоз дребни количества, че не доближава да стане квас за общностно държание.)
Обратноготовност
Тук има обаче и един подъл колорит. Защото тези, които - както споменахме - са подготвени да поддържат Путин, стига да е срещу омразната им Америка, бяха подготвени и за Украинската война, освен това още преди да е избухнала. С едно конкретизиране: подготвени за една Украинска-война-в-която-победата-е-за-Русия. А най-малко част от тях са постоянно подготвени за всяка война, в която би победила Русия!
И откакто у нас това върви ежедневно - скрито, полуприкрито и намерено (по образеца на президента ни), каква подготвеност за война, в която България да оказва помощ срещу Русия? Абсурд, както беше казано.
Досега двама (2!) души станаха обществено известни със самоуверено и тъкмо антипутинско държание и ни омиха очите, освен като българи, само че и като индивиди - Христо Грозев и Манол Пейков. (Знаем, че има и други, публично по-малко знайни и незнайни.) Но тези двама са изключителници, " правилниците " сме ние, останалите. Ние, които не сме подготвени нито една война да преживеем като наша, т.е. като наш персонален неуспех (провал, с цел да не кажем закононарушение срещу човечеството).
И едно разследване
В резултат от патронатния ни жанр на живот, исторически усвоените клиентелистки практики и носталгията по българската страна като ямà, ние всеобщо разбираме руснаците и не разбираме украинците.
В Украйна руснаците убиват невъоръжени, грабят, изнасилват - само че нали това точно е ямàта! Държавата Русия издигна ямàта до държавна политика. Нашият натовски президент сподели, че схваща едната страна: " Крим е съветски, ами кой да е? " И че не схваща другата - тия странни украинци желаят оръжие, с цел да се пазят, вместо да молят за мир.
Украинците се сплотиха (Не може да бъде!), споделиха, че си коствало да умреш за някаква си корумпирана, измислена страна (Глупости!), и взеха, че трансфораха тези думи в дело (Тия са луди!) - започнаха да умират, само че и да убиват братския съветски народ, все едно че са в някаква Отечествена война (Перверзия! Луди за връзване!)?
И това (изразеното отношение в скобите) не е някаква настройка ad hoc - в България тя е пробвана и апробирана исторически. Това е обособена тематика, тук единствено ще я маркираме под рубриката " Комплекс Епопея на забравените ". Ние не разбираме въстаналите батачани, само че разбираме чудесно техните комшии грабители. Всъщност (тайно са били уверени " естествените " българи и тогава, пък и сега) - батачани в действителност не е имало, статистически ненормалното на практика не съществува.
Поетът на Епопеята приключи един различен собствен труд (който учим в учебно заведение, и се научаваме - кой на българоведение, кой на патриотарство, всеки съгласно мярката си) с убийственото изречение: " Този вманиачен бе единственият, който се осмели да стачкува ". Родното училище съвсем век и половина подминава срамежливо очебодните заключения от този текст, така мистериозен за него. Явно и за нас, положителните му възпитаници.
П.П. В такива разсъждения е по начало неразбираемо кое би трябвало да доминира - болката или гневът. Но войната продължава. Офюлс може да остане при " скръбта и състраданието ", когато колаборационизмът е приключил. Ние - не. Ние сме гневни.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ