Стъпката, която Васил Терзиев може да направи
Анализът е препубликуван от
Ситуацията е основна и сериозна, само че Васил Терзиев има потребен ход.
Демократичната общественост е разграничена на две. Едва голяма част с отвращение се пита, докога ще се занимаваме с това Държавна сигурност, за какво децата би трябвало да се държат виновни за предишното на родителите си? Друга част изрично и отново с отвращение декларира - това не е моят претендент, не желая да ме ръководят повече децата на Държавна сигурност!
Повод стана информацията, че дядото на Васил Терзиев е бил шеф в Държавна сигурност, както се наричаше репресивната работа на комунистическия режим. В първото си изявление и се разграничи от предишното на свои родственици, които са работили за Държавна сигурност.
Всички сме изтощени от това досадно повтаряне за Държавна сигурност и на всички ни се желае да излезем от този кръг. Как обаче?
Един от признаците на груповата контузия в едно общество е неговото мощно фрагментиране в обособени враждуващи групи, които не желаят да поддържат връзка една с друга - и замръзването им в своите лични разкази за предишното.
Това следим и в този момент. Постоянно връщане на обществото в дебата на 90-те и непрекъснато заледяване в два лагера. Причина за това са въпросите без общи отговори - каква е връзката сред тоталитарната система, от която преди доста години излязохме, и днешната система на зависимости, обязаност на страната с мафиотски ползи и на първо място - подчинеността и зависимостта на страната на съветски ползи? Днешната страна с нейните секрети и нейните секрети служби продължение ли е на онази тоталитарна страна с нейните секрети и нейните секрети служби и по какъв метод?
Войната на Русия в Украйна усили общата сензитивност по тематиката.
В този смисъл - желанието да живеем демократично, съвременно, със свои избори и без секрети зависимости от непознати ползи след толкоз години на обвързаности постоянно ще прави законно питането към всеки, който влиза в политиката - по какъв начин се отнася към системата на тоталитаризма с неговите секрети служби, още повече, когато в биографията на фамилията има хора, работили в тази система.
Не единствено че питането е законно. То е наложително.
Задължително е обаче и друго - да позволим на всеки да поеме отговорност за личната си биография и избори, е не за тази на фамилията.
Какво значи това
Не е задоволително да кажеш - съдя този режим, който е погубил хора, унищожил е ориси, основал е класови разделения. Нужно е да поема персонална отговорност и да направя връзка сред осъждането на режима и личната си биография. Например - по кое време и по какъв начин разбрах, че тоталитаризмът е неприятна система, съответно? Кога си дадох сметка, че поради моето семейство и биография, съм имал привилегии, които други са нямали? Как през днешния ден виждам на това? Познавам ли хора, които са имали друга орис и различен път, точно тъй като идват от други фамилии?
За изборите и Държавна сигурност
Това би направило диалога за предишното доста по-автентичен и по-личен. Въпросът не е да забраним на хората, родени и израсли в среда на хора от тайните служби, да вземат участие в демократичното ръководство на страната. Талантът и качествата на всеки са значими в общия ни път.
Но не е задоволително, когато идваш от семейство с обременена биография, да кажеш - съдя системата, само че съм признателен на родителите си за полезностите, с които са ме възпитали.
Можем да отидем една стъпка напред - съдя системата, която е била подкрепяна и от моето семейство, в което съм израснал. Обичам родителите си, признателен съм за това, което са ми дали - само че си давам сметка, че те също са работили и поддържали този режим.
Това, коства ми се, е стъпката, която Васил Терзиев може да направи, с цел да помогне цялото общество да върви напред. Да направи връзка - сред личния си биографичен опит и общата оценка на системата. Да поеме персонална отговорност, че той върви умишлено по различен път, друг от този на бащата, дядото и фамилията.
Това, ми се коства, е надскачане на тази " патриархална свенливост ", което да разреши с изключение на признателност и обич към родителите (напълно естествени чувства) да имам и други.
" Всичките ни другари са работили за Държавна сигурност! "
Мисля, че това е някак основно за нас. Преди няколко години водих доста диалози с деца, чиито родители са работили на разнообразни равнища в системата на Държавна сигурност. Без да избързвам с обобщенията, тъй като приказвах въпреки всичко с стеснен брой, бях впечатлена, че множеството " деца " не упрекваха родителите си за това, което са направили. Разказваха разнообразни истории, само че не ги упрекваха, а по-скоро ги разбираха и благодаряха. В това отношение разликите с Германия са големи. Преди години Рут Хофман написа книга за драмите на тези деца, за прекъснатите връзки сред поколенията.
Затова си коства си да се разсъждава върху въпроса - до каква степен неналичието на обективен и справедлив роман за времето на комунизма, в който да има задоволително място за описа на жертвите, не е обвързван с тази несъзната (вероятно) опозиция на " децата на Държавна сигурност " и в тяхната обвързаност към описа на бащите - т.е. на " причинителите "?
Тук ще отворя и още една скоба с сходни обстоятелства. Преди близо 10 години водих доста групови диалози по тематиката Държавна сигурност. Това, което постоянно излизаше на повърхността, е един абсурд - множеството осъждаха Държавна сигурност като система, само че на битово, персонално равнище имаха други образци с хора от Държавна сигурност и по-скоро благосклонно се отнасяха към тях.
Погубената БългарияС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
" Оказа се, че всичките ни другари са работили за Държавна сигурност! " Тази фраза пристигна от жена от семейство, приключило през социализма елитна столична гимназия. Избягват тази тематика в диалозите с другари.
" И без това загубихме много другари след измененията ". Колкото повече се приказва в групите, толкоз повече се оказва, че Държавна сигурност не са някакви хора отвън групата - това са другари, братовчеди, родственици. Те са помагали - за намиране на работа, паспорти, излизане в чужбина. Държавна сигурност е " чичо Гошо ", " братовчед ми A. ".
Тези хора са положителни, вършат услуги. Държавна сигурност е нещо домашно. Възниква въпросът - дали тук не е компликацията на говоренето - обликът на " злото ", което Държавна сигурност обществено съставлява - и невъзможността това " зло " да се свърже с " домашния облик " на съседа, съученика, приятеля. Като че ли една част избират да запазят сигурността си във връзка с личното минало и хората, настанени там.
Мисля, че и до през днешния ден живеем с това стеснение и с тази неспособност да " преведем " на наличен език прекарванията си и да ги свържем с биографията на страната си. Това в действителност не е просто. Липсва и подпомагаща среда, която да окуражава това търсене. Но тази среда я сътворяваме самите ние, с въпросите си, с метода, по който приказваме с другари и родственици.
Васил Терзиев има големия късмет да не пренебрегва тематиката, да не се ядосва, когато му задават въпроси, а да осмисли личния си път - точно през тази призма - и да ни опише за него, персонално, сензитивно, човешки. Аз персонално му имам вяра, че е кадърен на това. Това би бил късмет за всички нас.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Ситуацията е основна и сериозна, само че Васил Терзиев има потребен ход.
Демократичната общественост е разграничена на две. Едва голяма част с отвращение се пита, докога ще се занимаваме с това Държавна сигурност, за какво децата би трябвало да се държат виновни за предишното на родителите си? Друга част изрично и отново с отвращение декларира - това не е моят претендент, не желая да ме ръководят повече децата на Държавна сигурност!
Повод стана информацията, че дядото на Васил Терзиев е бил шеф в Държавна сигурност, както се наричаше репресивната работа на комунистическия режим. В първото си изявление и се разграничи от предишното на свои родственици, които са работили за Държавна сигурност.
Всички сме изтощени от това досадно повтаряне за Държавна сигурност и на всички ни се желае да излезем от този кръг. Как обаче?
Един от признаците на груповата контузия в едно общество е неговото мощно фрагментиране в обособени враждуващи групи, които не желаят да поддържат връзка една с друга - и замръзването им в своите лични разкази за предишното.
Това следим и в този момент. Постоянно връщане на обществото в дебата на 90-те и непрекъснато заледяване в два лагера. Причина за това са въпросите без общи отговори - каква е връзката сред тоталитарната система, от която преди доста години излязохме, и днешната система на зависимости, обязаност на страната с мафиотски ползи и на първо място - подчинеността и зависимостта на страната на съветски ползи? Днешната страна с нейните секрети и нейните секрети служби продължение ли е на онази тоталитарна страна с нейните секрети и нейните секрети служби и по какъв метод?
Войната на Русия в Украйна усили общата сензитивност по тематиката.
В този смисъл - желанието да живеем демократично, съвременно, със свои избори и без секрети зависимости от непознати ползи след толкоз години на обвързаности постоянно ще прави законно питането към всеки, който влиза в политиката - по какъв начин се отнася към системата на тоталитаризма с неговите секрети служби, още повече, когато в биографията на фамилията има хора, работили в тази система.
Не единствено че питането е законно. То е наложително.
Задължително е обаче и друго - да позволим на всеки да поеме отговорност за личната си биография и избори, е не за тази на фамилията.
Какво значи това
Не е задоволително да кажеш - съдя този режим, който е погубил хора, унищожил е ориси, основал е класови разделения. Нужно е да поема персонална отговорност и да направя връзка сред осъждането на режима и личната си биография. Например - по кое време и по какъв начин разбрах, че тоталитаризмът е неприятна система, съответно? Кога си дадох сметка, че поради моето семейство и биография, съм имал привилегии, които други са нямали? Как през днешния ден виждам на това? Познавам ли хора, които са имали друга орис и различен път, точно тъй като идват от други фамилии?
За изборите и Държавна сигурност Това би направило диалога за предишното доста по-автентичен и по-личен. Въпросът не е да забраним на хората, родени и израсли в среда на хора от тайните служби, да вземат участие в демократичното ръководство на страната. Талантът и качествата на всеки са значими в общия ни път.
Но не е задоволително, когато идваш от семейство с обременена биография, да кажеш - съдя системата, само че съм признателен на родителите си за полезностите, с които са ме възпитали.
Можем да отидем една стъпка напред - съдя системата, която е била подкрепяна и от моето семейство, в което съм израснал. Обичам родителите си, признателен съм за това, което са ми дали - само че си давам сметка, че те също са работили и поддържали този режим.
Това, коства ми се, е стъпката, която Васил Терзиев може да направи, с цел да помогне цялото общество да върви напред. Да направи връзка - сред личния си биографичен опит и общата оценка на системата. Да поеме персонална отговорност, че той върви умишлено по различен път, друг от този на бащата, дядото и фамилията.
Това, ми се коства, е надскачане на тази " патриархална свенливост ", което да разреши с изключение на признателност и обич към родителите (напълно естествени чувства) да имам и други.
" Всичките ни другари са работили за Държавна сигурност! "
Мисля, че това е някак основно за нас. Преди няколко години водих доста диалози с деца, чиито родители са работили на разнообразни равнища в системата на Държавна сигурност. Без да избързвам с обобщенията, тъй като приказвах въпреки всичко с стеснен брой, бях впечатлена, че множеството " деца " не упрекваха родителите си за това, което са направили. Разказваха разнообразни истории, само че не ги упрекваха, а по-скоро ги разбираха и благодаряха. В това отношение разликите с Германия са големи. Преди години Рут Хофман написа книга за драмите на тези деца, за прекъснатите връзки сред поколенията.
Затова си коства си да се разсъждава върху въпроса - до каква степен неналичието на обективен и справедлив роман за времето на комунизма, в който да има задоволително място за описа на жертвите, не е обвързван с тази несъзната (вероятно) опозиция на " децата на Държавна сигурност " и в тяхната обвързаност към описа на бащите - т.е. на " причинителите "?
Тук ще отворя и още една скоба с сходни обстоятелства. Преди близо 10 години водих доста групови диалози по тематиката Държавна сигурност. Това, което постоянно излизаше на повърхността, е един абсурд - множеството осъждаха Държавна сигурност като система, само че на битово, персонално равнище имаха други образци с хора от Държавна сигурност и по-скоро благосклонно се отнасяха към тях.
" Оказа се, че всичките ни другари са работили за Държавна сигурност! " Тази фраза пристигна от жена от семейство, приключило през социализма елитна столична гимназия. Избягват тази тематика в диалозите с другари.
" И без това загубихме много другари след измененията ". Колкото повече се приказва в групите, толкоз повече се оказва, че Държавна сигурност не са някакви хора отвън групата - това са другари, братовчеди, родственици. Те са помагали - за намиране на работа, паспорти, излизане в чужбина. Държавна сигурност е " чичо Гошо ", " братовчед ми A. ".
Тези хора са положителни, вършат услуги. Държавна сигурност е нещо домашно. Възниква въпросът - дали тук не е компликацията на говоренето - обликът на " злото ", което Държавна сигурност обществено съставлява - и невъзможността това " зло " да се свърже с " домашния облик " на съседа, съученика, приятеля. Като че ли една част избират да запазят сигурността си във връзка с личното минало и хората, настанени там.
Мисля, че и до през днешния ден живеем с това стеснение и с тази неспособност да " преведем " на наличен език прекарванията си и да ги свържем с биографията на страната си. Това в действителност не е просто. Липсва и подпомагаща среда, която да окуражава това търсене. Но тази среда я сътворяваме самите ние, с въпросите си, с метода, по който приказваме с другари и родственици.
Васил Терзиев има големия късмет да не пренебрегва тематиката, да не се ядосва, когато му задават въпроси, а да осмисли личния си път - точно през тази призма - и да ни опише за него, персонално, сензитивно, човешки. Аз персонално му имам вяра, че е кадърен на това. Това би бил късмет за всички нас.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ