Анализ на Аркади Шарков пред Експертен клуб за икономика и

Анализ на Аркади Шарков пред Експертен клуб за стопанска система и политика

Точно преди една година Съдът на Европейски Съюз (СЕС) се произнесе и потвърди досегашната формулировка за „ публичноправна организация “ в българското законодателство. В резултат на това европейското законодателство не изисква включване на частните лечебни заведения в обсега на режима за публични поръчки.

Вместо да се вслушат в мъдрото решение на Съд на Европейския съюз, Европейската комисия и част от родните депутати не престават да бутат към повече публични поръчки в лечебните заведения, сякаш търгът лекува. Не, не лекува, уважаеми дами и господа народни представители. Лекува лекарят, а търгът най-често носи закъснение, блокажи и комфортни “спецификации ” за избрани пазарни играчи.

Когато в България се заприказва за частни лечебни заведения и обществен запас, постоянно се появява “лесното решение ”: да ги набутаме в режима на публичните поръчки, с цел да има “ред ” и “прозрачност ”. Това звучи добре в студио и в обществените мрежи. Само че в действителния свят, където пациентът чака диагноза, интервенция или терапия, публичната поръчка постоянно не е гаранция за правдивост. Понякога е просто процедурен капан в нечия полза.

Тук обаче идва първият значим подробност, който комфортно се пропуща: Европейската комисия не е съд. Тя е страна в процедурата. Тя може да твърди, да упорства и да предявява искове. Но съдът е този, който се произнася финален – не комисия, не представител, не политическа комисия в парламент.

Защо “има заплащане от НЗОК ” не значи автоматизирано “задължителни търгове ”

Има една замяна, която се повтаря до изтриване: “Щом има обществено заплащане, значи болничното заведение е като държавна конструкция. ” Това не е правилно нито стопански, нито юридически.

В европейската процедура основно е разграничението сред финансиране и заплащане за услуга. Плащането за лекуване по контракт и правила не е автоматизирано “издръжка ”, нито трансформира частния снабдител в обществен орган. Именно по тази причина разногласието не може да се взема решение с лозунги и “черно-бяло ”, а по критериите и практиката, които се ползват в Европейски Съюз.

Още по-притеснително е друго: от обществено наличните данни се вижда, че фокусът върху “частните лечебни заведения ” се изостря по-късно в хода на самата процедура, което поражда въпроси за последователността на аргументацията и за процедурната уместност. А редом с това стои и казусът с неналичието на ясно забележим обществен юридически или стопански разбор, с който да се обоснове “единственото вярно решение ” – смяна на Закон за обществените поръчки “на пожар ”.

Казано с думи за необятната аудитория: Комисията може да има мнение, само че това не е присъда. И е рисково да се прави вътрешна политика по този начин, като че ли решението към този момент е написано.

Обществените поръчки постоянно се трансформират в “машина за деформиране ”, не за конкуренция.

Обществените поръчки на доктрина следва да пазят правилата за конкуренция, равнопоставеност и бистрота. Но болничната процедура демонстрира друго: корупционният риск и “нагласяването ” стартират тъкмо там, където правилата на Закон за обществените поръчки се заобикалят или имитират.

И тук е значимо да се приказва съответно – не с общи приказки.

Когато “спецификацията ” избира спечелилия авансово

В практиката се срещат типични схеми, които не звучат като доктрина, а като действителност от терена:

Добавят се “уточняващи ” условия към една и съща молекула (INN), тъй че на процедура да остане единствено един действителен участник – да вземем за пример посредством ориентиране към съответен вид артикул и изключване на конкурентен еквивалент.
Вкарват се идентификационни кодове, които са неповторими за съответен артикул в системата на реимбурсация, макар че приказваме за еднообразно непатентно название – и по този начин “технически ” се написа търг за тъкмо избран продукт.
Смесват се разнообразни клинични индикации, тъй че конкурентният артикул да отпадне “по правила ”, тъй като няма всички разширени показания – и спечелилият се предопределя още при оповестяването.
Групират се медикаменти “en bloc ”, тъй че който не държи основния артикул (ексклузивно в портфолиото), въобще да няма смисъл да взе участие.
Слагат се ограничаващи условия за опаковки и количества, които наподобяват “невинно ”, само че на процедура са преграда за част от производителите и доставчиците.
Това е сърцевината на казуса: публичната поръчка постоянно става инструмент за реплика на конкуренция. Формално всичко е “по закон ”, само че резултатът е авансово начертан и то не в интерес на фиска.

Когато търгът се печели… и след това не се купува

Среща се и различен вид “перверзия ” на поръчките: организира се процедура, печели се контракт, само че действителното ползване се измества. Или се вършат предварителни доставки, които “осигуряват ” потребностите за дълъг интервал, а спечелилият по контракта остава да поддържа наличия без действителни поръчки.

От позиция на пациента това е парадокс: страната се хвали, че “има търг ”, само че търгът не подсигурява нито наличия, нито разумен избор, нито по-добър достъп.

“Скрити ” отстъпки и търговски секрети – по какъв начин тогава измерваме бистрота?

Дори когато цените в офертите са сходни, победител може да бъде определен поради “допълнителна отстъпка ”, която остава комерсиална загадка сред възложителя и изпълнителя.

Тук въпросът не е дали отстъпките са “лоши ”. Въпросът е: в случай че основен детайл от съревнованието не е транспарантен, по какъв начин обществото да е несъмнено, че поръчката е за “най-добрата оферта ”, а не за “най-удобната оферта ”?

Проверки и обжалвания: поръчките не са ваксина против нарушавания
Практиката демонстрира проблеми като непровеждане на процедури, дискриминационни условия, слаб надзор и други недостатъци. Има и голям брой разногласия и анулирани дейности на възложители, които припомнят, че системата не е “автоматичен филтър ” против неточности и злоупотреби.

Тоест: в случай че някой дава обещание, че “ЗОП ще почисти всичко ”, или не познава практиката, или продава вяра.

В помощ на българските народни представители

Ако депутатите фактически ги е грижа за българските пациенти, вместо да трансформират частните лечебните заведения в тръжни канцеларии, би трябвало да поправят Закон за обществените поръчки за държавните и общинските лечебни заведения по този начин, че да пази устойчивия достъп до медикаменти, а освен „ процедурата “. Това значи: категорично да се сложи сигурността и непрекъснатостта на доставките като водещ аршин при медикаментите (не единствено най-ниската цена), да се вкарат по-гъвкави рамкови механизми с опция за бързо включване на нова конкурентен аналог и реакция при дефицит, да се лимитират прекалено дългите контракти и да се плануват ясни изключения за спешни/неотложни потребности. И най-важното – да се реформира режимът на обжалване при поръчки за жизненоважни лечения, тъй че жалбите да не могат да блокират действителния достъп до лекуване: българският съд да се произнася ускорено, а системата да има законово обезпечени „ мостови “ доставки, до момента в който трае разногласието.

И най-после: за какво натикването на частните лечебни заведения в Закон за обществените поръчки е неверна политика

Защото основава административна тежест, която не лекува. Защото дава спомагателни “писта ” и “вратички ” за деформиране посредством механически спецификации, групирания и процедурни хватки. И тъй като подменя същинския диалог: по какъв начин общественият длъжник да задава ясни правила и надзор върху обществения запас, без да трансформира болничната активност в канцелария.

В този спор съдът е този, който се произнася. Докато това не се случи финално, паническите законодателни промени “за да се отчетем ” не са държавничество. Те са риск.

Но да си кажем истината по нашенски: болният човек не се лекува с „ условия за присъединяване “, нито с протокол от комисия. Докато едни в Брюксел пишат мнения, а нашите тук се юркат да демонстрират какъв брой са „ примерни “, в болничното заведение отново остава същото – лекарят тича, сестрата не доближава, а пациентът чака. Само че към този момент не чака единствено за обзор, а и „ да мине процедурата “, сякаш заболяването ще се уплаши от печата и ще си тръгне сама. И в случай че ще милеем за хората, да милеем за лекуването, не за тръжната директория, в случай че нямаме някой калпаво прикрит интерес тъкмо там.

И в случай че има принцип, който би трябвало да води дебата, той е елементарен: когато процедурите стартират да изместват лекуването, страната към този момент не пази пациента – тя пази личната си администрация.