Американският сенатор Бърни Сандърс предлага амбициозна инициатива: обществото да притежава

Американският сенатор Бърни Сандърс предлага амбициозна самодейност: обществото да има 50% от най-големите компании за изкуствен интелект в Съединени американски щати.

Тази седмица сенаторът от Върмонт разгласи, че ще внесе законопроект за основаване на американски върховен фонд за изкуствен интелект. Проектът планува обществен фонд, финансиран посредством еднократен 50-процентов налог върху акциите на водещите AI компании.

Сандърс планува, че този механизъм ще обезпечи на обществото акции с право на глас, посланичество в бордовете на шефовете и дял от предстоящите трилиони долари, които технологията може да генерира.

Въпреки че на пръв взор законопроектът наподобява прекомерно коренен и малко евентуален, неговият миг е изключително важен, отбелязва старши редакторът на Fast Company Макс Ъфбърг. Само ден по-късно президентът Доналд Тръмп подписа изпълнителна заповед, въвеждаща наложителен 30-дневен федерален обзор на напредналите AI модели преди всеобщото им потребление.

Ъфбърг отбелязва, че макар по-меката форма на указа и рецензиите на Сандърс към неговата доброволна конструкция, тези събития обрисуват ясна наклонност: Вашингтон стартира да преглежда изкуствения разсъдък като стратегическа промишленост, а не просто като софтуерен бизнес. Въпросите за благосъстоятелност, достъп, сигурност и облага стават прекомерно значими, с цел да бъдат оставени напълно на частния бранш.

Анализаторът показва, че федералното придобиване на компании като OpenAI, Anthropic или Гугъл DeepMind е малко евентуално, с изключение на при невиждана рецесия. Въпреки това към този момент се следи по-умерена форма на национализация посредством предварителни прегледи на моделите, условия при публични поръчки и контракти за национална сигурност.

Самюел Хамънд, основен икономист във Фондацията за американска иновация, добавя, че съществуват разнообразни степени на национализация. Най-крайната форма е директната държавна благосъстоятелност, при която страната безусловно изкупува компанията.

Този сюжет наподобява малко евентуален, защото водещите лаборатории са прекомерно скъпи, а държавната интервенция може да подкопае самите преимущества, които се стреми да управлява.

Хамънд обаче намира логичност в национализирането на част от облагите посредством върховен фонд. Ако дребен брой частни компании разработят системи, които автоматизират обилни елементи от стопанската система, финансовите изгоди ще се концентрират в стеснен кръг вложители. Публичен дял или различен държавен механизъм може да разпредели тази стойност. Както отбелязва Хамънд: в случай че тези компании стигнат до Луната, всеки би трябвало да получи част от изгодите.

Ъфбърг акцентира, че държавното управление не се нуждае от директна благосъстоятелност, с цел да дефинира разпоредбите. То може да употребява публични поръчки, военни контракти и експортен надзор. За Вашингтон това е по-лесен и по-икономичен метод от придобиването на корпорация.

Авторът на Fast Company показва, че дебатът за държавната интервенция се свежда до главния въпрос: кой дефинира по кое време една AI система е задоволително мощна, с цел да изисква обществен контрол? Този въпрос става все по-актуален с навлизането на водещи модели в киберсигурността и сериозната инфраструктура, като да вземем за пример модела Mythos на Anthropic.

AI стратегът Чарлз Дженингс от години приканва за държавен контрол с аргумента, че технологията е прекомерно мощна, с цел да бъде ръководена само от комерсиалните ползи на няколко конкурентни лаборатории.

Той съпоставя изкуствения разсъдък с нуклеарната сила, като акцентира, че това е коренно нова мощ, която изисква структуриран контрол.

Дженингс не предлага страната да ръководи фирмите, а си показва модел, сходен на този на Агенцията за надзор на храните и медикаментите (FDA) в Съединени американски щати.

Фармацевтичните компании имат интелектуалната благосъстоятелност и основават нововъведения, само че би трябвало да потвърдят сигурността на продуктите си пред експертна комисия, преди те да доближат до потребителите. Ъфбърг отбелязва, че новият декрет на Тръмп е стъпка точно в тази посока – към концепцията, че държавното управление би трябвало да следи най-мощните AI модели преди необятното им потребление.

Редакторът на Fast Company предизвестява, че държавният надзор носи обилни опасности. Федерална организация може елементарно да стане неефективна, политизирана, повлияна от промишлеността или употребена против гражданските свободи.

Лицензионните режими също могат да затвърдят монополите и да лимитират опциите на стартъпите за конкуренция.

Тази алтернатива е в основата на дебата за национализацията. Мнозина не утвърждават решенията да се вземат само от корпоративни шефове, само че и предаването на тази власт на федералното държавно управление буди опасения.

В бъдеще изкуственият разсъдък евентуално ще се възприема повече като комунална услуга, в сравнение с като елементарен цифров артикул. Ако стартираме да купуваме разсъдък по сходство на електричеството или водата, страната неизбежно ще слага въпроси като: кой има достъп? На каква цена? Какви ще са рестриктивните мерки за дискриминация и вреди?

Към момента е малко евентуално законопроектът на Сандърс да бъде признат в този тип, а указът на Тръмп не вкарва непоколебим лицензионен режим. Въпреки това тези дейности демонстрират какъв брой бързо се трансформира политическият климат.

„ Правителството може в никакъв случай да не придобие лабораториите за изкуствен интелект. Но това напълно не значи, че няма да взе участие директно в ръководството им – по един или различен метод “, приключва разбора си Макс Ъфбърг.