Когато заминах, брат ми ми каза: „А бе, Америка е малко като оня свят“
Америка е малко като оня свят. Който е отпътувал, не се е върнал назад. Имаше и един различен човек. Той не ми беше брат. Но това, което ми сподели, също не забравих през всичките емигрантски премеждия. „ Знам – рече ми – че всеки те поучава да заминеш и да не се обръщаш обратно. Но аз ще ти кажа – решиш ли да се върнеш, никак да не ти пука какво ще кажат хората. Който си мисли, че не си се справил, да върви той да опита. Ако не ти харесва, не му мисли доста и се върни… ”. Десет години по-късно все същите мисли. Да заставам или да се върна. “Къде ще се връщаме – сърди се дамата. Аз тук второ висше приключих, работа имам.
В България наемат на работа единствено фолк певици по 18-20 годишни след пластична интервенция на гърдите. А и ти къде ще докараш този приход в България? Децата ни са девойки на 12-14 години. Опасно е да ги караме да живеят в онази разюздана бандитска реалност. ” И майка ми плаче, че не съм при тях, но си крие сълзите пред мен и ми подрежда: “Стойте си в Щатите. И къща си имате, и работа, а пък и приходите ви са задоволителни да си идвате на отмора в България. ”
На отмора в България е хубаво. Ресторанти, хотели, всички родственици и другари се събират да те посрещнат. Нямаш време от срещи, диалози и празненства да се огледаш, да поговориш за същинските неща. Да чуеш какво им тежи на хората и по какъв начин живеят. Да споделиш на теб какво ти е. Емигрантът в България бързо научава, че не е добре да се оплаква. Веднага те режат: „ Ти пък какво искаш? Правиш куп пари, имаш къща, кола, пътуваш си по света. ” Или пък си мислят: „ Този негодник и там не може да се оправи. Аз да бях на негово място… ” И мислите им се изписват на лицата. Питаш ли за работа, напряко ти се скарват като на малко дете: “Каква работа бе, джанъм. Ние тук колкото да си припечелваме хляба. Я си гледай Америката ”. Най-популярни са приказките вид “сапунена опера ”. Да, има малко напън, малко компликации, само че най-сетне българинът-емигрант преодолява всичко и им скрива топката на тъпите американци.
Оттам нататък живот в лукс от български вид. Спортни коли, цицорести мацки, екзотични пътувания. Най-важното е да съобщаваш кое за какъв брой си го купил. Това дава опция на слушащия да каже на следващия ден на жена си: „ Тоя американец заплаща луди пари за нелепости, пък ми се заоплаквал. Аз да бях на него… ”
За българите – американец, за американците – бежанец. Оставаш си човек от самолета над Атлантическия океан. Нито си тук, нито си там. Четеш разкази на нови български писатели. Като бисери в калта. Истински, изстрадани. За действителната България, за елементарните хора. Разбираш какъв брой се е трансформирало всичко. Няма я твоята България, емигрантче. Зачиташ се в американски писатели. Безкрайно интелигентни, начетени, непознати. Разбираш ги със мозъка, само че не и със сърцето. Интелектуално наслаждение, само че на сърцето му е необходим Чудомир…
Никога в България не съм харесвал хорото. Не го разбирах. Тук единствено го усетих същински. Не да го водиш, да го играеш е същинското наслаждение. Без да знаеш и без да си учил. Виждал съм по какъв начин чужденци се хващат на българско хоро. И да знаят стъпките, можеш незабавно да кажеш, че не са българи. Обичам този миг в хорото, когато то става едно цяло. Едно огромно припкащо и тропащо, толкоз Българско Хоро, в което няма аз и ти, той и тя. Няма тази или онази група, и кой какво споделил за другия и оня по какъв начин го погледнал и какво му отвърнал. Изчезват разликите в образованието, приходите, общественото състояние. Сега разбирам за какво на чорбаджийските щерки майките им забранявали да се хващат на хората. Да си подчертавали ситуацията.
В България се стремях да съм друг. Тук желая да съм част от нещо. Па въпреки и един от хората, останали в самолета…
Инфо: Euro Chicago




