Аличе в страната на чудесата
Аличе Рорвахер дружно с Паоло Сорентино и Матео Гароне е част от вълнуващата най-нова вълна на италианското кино. Но за разлика от тези на мъжете нейните филми са нежни, интроспективни и потопени в атмосфера на южняшки вълшебен натурализъм. Тя е на 36 и има зад тила си три пълнометражни ленти, две от които й носят премиите " Гран при " (за " Чудесата " ) и най-хубав сюжет (за " Щастливия Лазаро " ) от фестивала в Кан. Последният й, трети, филм гледаме към този момент и по кината у нас, след българската му премиера на " София филм фест " през март. Който познава " Чудесата " или дебюта й Corpo Celeste, има известна представа какво да чака от детето на природата Аличе (израснала е в нещо като комуна, без достъп до кино, телевизия и даже църква), само че и за квалифицирания фен " Щастливия Лазаро " - по-правилно би било на български да е " Щастливият Лазар " - е превъзходна изненада. Един от най-прелестните европейски филми на миналата година, магическа история без капчица холивудско лустро.
Наивният Лазаро живее в селцето Инвиолата ( " ненакърнена " ) като част от едно голямо разширено семейство. Няколко генерации водят първичен, остарял живот като изполичари на тютюневата аристократка Алфонсина де Луна. Действието би могло да се развива в предишния век - единствено че Рорвахер прочела историята за противозаконното робство в италиански вестник отпреди двайсетина години - тъй че буколичният анахронизъм на техните облекла, нрави и обичай е внезапно разтърсено от смарт телефона, слушалките и модерното облекло на Танкреди, мечтателно настроения и капризен наследник на маркизата. Лазаро - селският добросърдечен глупак, си мисли, че в негово лице е намерил първия си същински другар. Двамата завързват необичайно съзаклятничество, което завършва с разрушение на селската идилия. Fast forward, идната глава от историята ще се разиграе в перифериите на враждебния, замърсен и гръмък град.
Една от най-вълнуващите киномагии на Аличе Рорвахер е нейната смела интерпретация на филмовото време. " Това е част от нашия живот в Италия, споделя самата режисьорка, тук е най-обичайното нещо на света да видиш бензиностанция паралелно с римски акведукт ". Така и в нейните филми предишното и сегашното живеят ръка за ръка, светове се сблъскват, без да си пречат. В " Щастливия Лазаро " скоковете във времето са съвсем научнофантастични. Едни остават неподвластни на изтичащото време, други - хора и здания - остаряват, грохват и пропадат. В тази игра на нелинейно време Лазаро оправдава своето библейско име - въпреки всичко Лазар е първият възкръснал в Новия завет, преди даже Исус, а сюжетът на кино лентата вгражда и мита за Франциск от Азиси и вълка. Имената на персонажите и местата също са част от плетеницата знаци на Аличе: Танкред(и) пък е младият пълководец на Първия кръстоносен поход.
Титулярят Адриано Тардиоло е натурщик, който за пръв път застава пред кино камера (Рорвахер настойчиво снима единствено на лента, " Супер16 " ), а - както и в " Чудесата " - една от водещите женски функции се извършва от нейната по-голяма сестра Алба Рорвахер. Останалите артисти са повече или по-малко импресионистични мазки, детайли от огромната картина, които минават съвсем анонимно през пейзажа и историята. В " Щастливия Лазаро " има и изострен обществен колорит - против лошотия и маргинализиращ градски капитализъм, само че не това е главното. Филмът на Рорвахер има една изящна старомодност и непреходност, страняща от модерното и бързоликвидното, което кара критиците в родината й да използват в рецензиите си за нея имената на Фелини, Пазолини, Ермано Олми (особено с " Дървото на налъмите " ).
Красив и въодушевяващ филм за свещеното в профанното и за положителното, което се крие на най-неочакваните места.
Наивният Лазаро живее в селцето Инвиолата ( " ненакърнена " ) като част от едно голямо разширено семейство. Няколко генерации водят първичен, остарял живот като изполичари на тютюневата аристократка Алфонсина де Луна. Действието би могло да се развива в предишния век - единствено че Рорвахер прочела историята за противозаконното робство в италиански вестник отпреди двайсетина години - тъй че буколичният анахронизъм на техните облекла, нрави и обичай е внезапно разтърсено от смарт телефона, слушалките и модерното облекло на Танкреди, мечтателно настроения и капризен наследник на маркизата. Лазаро - селският добросърдечен глупак, си мисли, че в негово лице е намерил първия си същински другар. Двамата завързват необичайно съзаклятничество, което завършва с разрушение на селската идилия. Fast forward, идната глава от историята ще се разиграе в перифериите на враждебния, замърсен и гръмък град.
Една от най-вълнуващите киномагии на Аличе Рорвахер е нейната смела интерпретация на филмовото време. " Това е част от нашия живот в Италия, споделя самата режисьорка, тук е най-обичайното нещо на света да видиш бензиностанция паралелно с римски акведукт ". Така и в нейните филми предишното и сегашното живеят ръка за ръка, светове се сблъскват, без да си пречат. В " Щастливия Лазаро " скоковете във времето са съвсем научнофантастични. Едни остават неподвластни на изтичащото време, други - хора и здания - остаряват, грохват и пропадат. В тази игра на нелинейно време Лазаро оправдава своето библейско име - въпреки всичко Лазар е първият възкръснал в Новия завет, преди даже Исус, а сюжетът на кино лентата вгражда и мита за Франциск от Азиси и вълка. Имената на персонажите и местата също са част от плетеницата знаци на Аличе: Танкред(и) пък е младият пълководец на Първия кръстоносен поход.
Титулярят Адриано Тардиоло е натурщик, който за пръв път застава пред кино камера (Рорвахер настойчиво снима единствено на лента, " Супер16 " ), а - както и в " Чудесата " - една от водещите женски функции се извършва от нейната по-голяма сестра Алба Рорвахер. Останалите артисти са повече или по-малко импресионистични мазки, детайли от огромната картина, които минават съвсем анонимно през пейзажа и историята. В " Щастливия Лазаро " има и изострен обществен колорит - против лошотия и маргинализиращ градски капитализъм, само че не това е главното. Филмът на Рорвахер има една изящна старомодност и непреходност, страняща от модерното и бързоликвидното, което кара критиците в родината й да използват в рецензиите си за нея имената на Фелини, Пазолини, Ермано Олми (особено с " Дървото на налъмите " ).
Красив и въодушевяващ филм за свещеното в профанното и за положителното, което се крие на най-неочакваните места.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ




