10 цитата от романа „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис
„ Алексис Зорбас “ (изд. „ Ентусиаст “) е must read разказ. И не бързайте да се отказвате, в случай че не ви грабне изведнъж. Оставете го на видно място в библиотеката и след време (дори да са години), се върнете отново към него. Просто може още да не сте подготвени за явлението Зорбас. Всяка книга намира своя подобаващ миг, с цел да ни се хареса и да я разберем, не мислите ли?
Романът за Никос Казандзакис е като пособие за приложимост на живота, което всеки четец би трябвало да употребява и пояснява, както и когато откри за добре. Затова ще се въздържа да ви опиша повече за книгата – моят Зорбас може да се окаже друг от вашия. И по този начин и би трябвало да бъде… най-малко с малко. Тук ще ви показва единствено 10 цитата, а в случай че останете жадни за още, значи в този момент е вашият миг да се запознаете с радостния и умен грък. Да започваме.
1. „ Стигнах до морето, потеглих бързо край брега. Трудно се върви напълно самичък край морето; всяка вълна, всяка птица във висините вика и ти припомня дълга ти. Когато вървиш с други хора, смееш се и приказваш, спориш, подвига се звук и не чуваш какво споделят вълните и птиците; а може и нищо да не споделят. Гледат те по какъв начин преминаваш измежду жалки викове и брътвежи и мълчат. “
2. „ Да се освободиш от една пристрастеност, подчинявайки се на друга, по-възвишена. Но белким и това не е иго? Да се жертваш за една концепция, за племето си, за Бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкоз по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из доста по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и назоваваме това независимост? “
3. „ Прошари ми се косата, шефство, зъбите ми почнаха да се клатят, нямам към този момент време за губене. Твоя благосклонност си още млад, можеш да потърпиш, аз не мога. Честна дума, колкото повече одъртявам, толкоз по-див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротявала индивида, че буйността му, споделя, изветрявала, гледал гибелта, изпъвал шия и казвал: „ Заколи ме, аго, та да отида в парадайса! “ . Аз, колкото повече одъртявам, толкоз по-див ставам! Не се предавам аз, желая да глътна света. “
4. „ Кой е основал този лабиринт на несигурността, този храм на самохвалството, тази дамаджана с грехове, тази равнища, засята със семето на раздора, тази врата на пъкъла, тази цялостна с хитрини кошница, тази сходна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята – дамата? “
5. „ Затворих очи укротен. Някаква чиста, безплътна наслада ме завладя – като че ли цялата тази зеленина към мен беше раят, като че ли беше господ цялата тази прохлада, тази лекост, това трезво замайване. Сменя облиците си Бог и блазе на този, който може да ги открие под всяка маска. Той е по кое време чаша студена вода, по кое време наследник, който подскача на коленете ни, по кое време някоя кокетлива жена и по кое време една дребна утринна разходка. “
6. “Казвам ти, шефство, всичко, каквото става на този свят, е незаслужено, незаслужено, незаслужено! Не се подписвам аз под това, аз червейчето, аз плужекът, Зорбас! Защо да умират момците и девойките, а да остават руините? Защо да умират дребните деца? “
7. „ Изтегнах се на леглото, угасих лампата и почнах, съгласно жалкия си безчовечен табиет, да премествам действителността, да ѝ лишавам кръвта, плътта, костите, да я трансформирам в отвлечена концепция и да я свързвам с всеобщи закони, до момента в който извлека ужасното умозаключение, че каквото е станало, е трябвало да стане. Каквото е станало, станало е, тъй като е част от международния темп и способства за хармонията. И да стигна най-после до отвратителното успокоение: каквото е станало освен че е трябвало да стане, само че е било и е заслужено да стане. “
8. „ Бях изживял доста наслади на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто позволение на комплицирани вътрешни мои терзания. Този човек, със своя непогрешим инстинкт, с орловия си примитивен взор, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без тъга, на върха на усилието – при безусилието. “
9. „ Не, не си свободен – сподели той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя благосклонност, шефство, имаш дълга шнур, сновеш по всички страни и мислиш, че си свободен, но не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта… “
10. „ В мозъка на Зорбас съвременността се беше трансформирала в нещо прастаро: дотам я беше към този момент надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се костваха остарели политиканствания. Душата му се движеше напред доста по-бързо от света. “
