Александър Сергеевич Пушкин (6 юни 1799 - 10 февруари 1837)

Александър Сергеевич Пушкин (6 юни 1799 - 10 февруари 1837) е съветски стихотворец, драматург, книжовен критик, историк, журналист и белетрист, учредител на съветския натурализъм в литературата и една от най-влиятелните литературни фигури от началото на 19 век. Още приживе Пушкин си основава репутацията на най-значимия съветски народен стихотворец, а по-късните откриватели го дефинират като учредител на актуалния съветски книжовен език. Той още приживе написа за себе си: „ Аз си издигнах монумент неръкотворен, той няма в никакъв случай да обрасте с трева "...
ПИСМОТО НА ТАТЯНА ДО ОНЕГИН

„ Писмо ви пиша… непредпазливо.
Какво ли друго бих могла?
Сега е, знам, във ваша воля
да понеса подигравка зла.
Но в свойта тъга аз ви апелирам
да деянията капка жалост
към моя така нещастен дял.
Изпърво желаех да укрия,
повярвайте ми, своя позор —
и нямаше да се издам,
да бях с вярата, че вие
ще идвате по някой път във
скромния ни селски ъгъл
и аз, продумала ви нещо,
ще чувам вашите слова,
ще ги премислям по-късно —
и ден, и нощ, до друга среща.
Но, споделят бил сте необщителен, —
тук всичко ви наподобява скучно
Да, нашият живот е сив,
само че ви посрещаме задушевно.
Защо дойдохте вий при нас?
Във нашта глушина сънлива?
Не бих познала — нито вас,
ни тъгата, по този начин горчива!
Смирила с време (както бива)
сърцето, що в този момент скърби,
бих станала вероятно друга —
добра, порядъчна брачна половинка
и нежна майка може би.
На различен! Не, никому сърцето,
с изключение на на теб, не ще отдам!
Това е воля на небето —
й аз съм към този момент твоя, знам!
За среща с теб като избавител
животът ми е бил залог;
да си до гроба мой страж,
изпратил те е, зная, бог…
Понявга в сън ми се явеше,
неизвестен, но към този момент мил;
да, твоят поглед ме бе завладял,
от дълго време твоят глас звучеше;
в душата ми, ти бе ми собствен!
Щом влезна ти, аз цяла трепнах,
познах те, пламнах и прошепнах
на себе си: това е той!
Не е ли правилно? Аз те чувах,
приказвал си ми в самотност,
когато бедните дарувах
или тъгата си лекувах
с молитвен шепот на уста.
Не ти ли с леко ромолене
се мярна и в този момент пред мене,
примамвайки ме с вежлив вик
Не ти ли в полумрака блед
пошепна, над леглото редуциран,
утешни думи на обич?
Но кой си: ангел ли страж
или подъл съблазнител?
Това не мога да реша!
А може би сама се мами
неопитната ми душа
и друга: ще е участта ми
Но така да бъде! Отсега
ориста ми е в твоя воля:
в горест пред тебе рева аз,
за твоята протекция моля…
Та аз напълно сама съм тук.
Не ме схваща никой… гасне
мозъкът в подозрения ужасни,
умирам аз без зов, без тон.
Един твой взор ми е необходим,
ела, вяра дай една —
или ми прекъсни съня
със упрек, може би подобаващ!
Завършвам… Цяла отмалявам
от позор и страх… Но вашта чест
е гарант мой от през днешния ден —
на нея аз се поверявам. “

Превод: Димитър Хр. Петричев