Александър Секулов: То е като радиацията - облъчваме се, затова и мутираме
Александър Секулов споделя, че всеки човек е провинция на Господ.
" Провинцията като метафора, несъмнено, като място, в което най-много има време и светлина. Това беше метод да покажа една светла тъга по тези неща, които като едни платноходки към този момент са отминали. Надявам се книгата да е светла и леко смешна, каквато би трябвало да бъде всяка една горест. Защото, когато приказваме за мрака, той не изчезва, а се сгъстява ". Това показа пред bTV за най-новата си книга " Възхвала на провинцията " писателят Александър Секулов.
По негови пиеси са едни от най-гледаните постановки в България. А новата му книга влезе в тазгодишните номинации на портал Култура.
" Мисля за един факт в последната година. Той ми стои непрестанно пред очите. Между 1942 и 1943 година по време на тази безумна кланица, която е била Втората международна война, се пишат три книги. " Малкият принц ", " Алексис Зорбас " и " Пипи Дългото чорапче ". И се запитвам за какво тъкмо в този миг са се появили тъкмо тези литературни герои, които носят толкоз доста предпочитание да се живее необятно, да се живее самоуверено, да се живее все едно няма околна реалност. Мисля, че те са доста прекрасен образец да не се занимаваш с отрицанието на живота.
Моят добър другар художникът Атанас Хранов постоянно споделяше " Черното се рисува доста елементарно ". Просто към този момент органичен не претърпявам литература, театрални постановки, които не водят индивида до някаква вяра ", споделя писателят Александър Секулов.
На въпроса кои феномени разказват днешното време, той отговори: " Напоследък доста мисля върху това. Скоростта, с която живеем, към този момент е отвън лимита на физическите благоприятни условия на индивида. Невъзможността да се разбираме с думи. Думите от средство за съгласие са се трансформирали в оръжие. Способността човек да приема отрицателни вести. Колко може да абсорбираме такова отрицателно въздействие? То е като радиацията - облъчваме се, по тази причина и мутираме ".
" Ние сме станали функционалност на външните условия. Личните ни решения са сведени до това просто да не припаднем някъде в ежедневния график и трафик ", добави още той.
По отношение на театъра Секулов показа, че се пробват всякога да вършат неща, които не могат, които са труднопостижими. " Ако всякога не е доста мъчно и не те заплашва неуспех, започваш да ставаш мързелив и удовлетворен. Това постоянно си проличава в изкуството - в случай че пестиш старания. Много е трагично да се заблуждаваш, че никой няма да го види. Всички го виждат - като родилно леке е. Не виждам друго гориво за индивида, също така да се съмнява в себе си. Само това може да те бута напред ".
" Имах прелестна учителка, когато бях в пети клас. Другарката Велева. Спомням си, че влезе и приказва за литературата като предмет по метод, по който писателски нищо не беше същото. Разбира се, доста късно го разбрах ", споделя Секулов.
" Провинцията като метафора, несъмнено, като място, в което най-много има време и светлина. Това беше метод да покажа една светла тъга по тези неща, които като едни платноходки към този момент са отминали. Надявам се книгата да е светла и леко смешна, каквато би трябвало да бъде всяка една горест. Защото, когато приказваме за мрака, той не изчезва, а се сгъстява ". Това показа пред bTV за най-новата си книга " Възхвала на провинцията " писателят Александър Секулов.
По негови пиеси са едни от най-гледаните постановки в България. А новата му книга влезе в тазгодишните номинации на портал Култура.
" Мисля за един факт в последната година. Той ми стои непрестанно пред очите. Между 1942 и 1943 година по време на тази безумна кланица, която е била Втората международна война, се пишат три книги. " Малкият принц ", " Алексис Зорбас " и " Пипи Дългото чорапче ". И се запитвам за какво тъкмо в този миг са се появили тъкмо тези литературни герои, които носят толкоз доста предпочитание да се живее необятно, да се живее самоуверено, да се живее все едно няма околна реалност. Мисля, че те са доста прекрасен образец да не се занимаваш с отрицанието на живота.
Моят добър другар художникът Атанас Хранов постоянно споделяше " Черното се рисува доста елементарно ". Просто към този момент органичен не претърпявам литература, театрални постановки, които не водят индивида до някаква вяра ", споделя писателят Александър Секулов.
На въпроса кои феномени разказват днешното време, той отговори: " Напоследък доста мисля върху това. Скоростта, с която живеем, към този момент е отвън лимита на физическите благоприятни условия на индивида. Невъзможността да се разбираме с думи. Думите от средство за съгласие са се трансформирали в оръжие. Способността човек да приема отрицателни вести. Колко може да абсорбираме такова отрицателно въздействие? То е като радиацията - облъчваме се, по тази причина и мутираме ".
" Ние сме станали функционалност на външните условия. Личните ни решения са сведени до това просто да не припаднем някъде в ежедневния график и трафик ", добави още той.
По отношение на театъра Секулов показа, че се пробват всякога да вършат неща, които не могат, които са труднопостижими. " Ако всякога не е доста мъчно и не те заплашва неуспех, започваш да ставаш мързелив и удовлетворен. Това постоянно си проличава в изкуството - в случай че пестиш старания. Много е трагично да се заблуждаваш, че никой няма да го види. Всички го виждат - като родилно леке е. Не виждам друго гориво за индивида, също така да се съмнява в себе си. Само това може да те бута напред ".
" Имах прелестна учителка, когато бях в пети клас. Другарката Велева. Спомням си, че влезе и приказва за литературата като предмет по метод, по който писателски нищо не беше същото. Разбира се, доста късно го разбрах ", споделя Секулов.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ