Александър Секулов: Информацията беше свобода, а сега е инструмент на робството
Александър Секулов е драматург, стихотворец, белетрист, превеждан и награждаван. Журналист с голям опит и… основател на два музикални клуба в Пловдив. Автор отвън всевъзможни клишета.
За словото като оръжие ще си поговорим. За „ насилственото изкривяване на публичните настройки и негласната революция, която продължаваме да водим “.
За революциите в цифровите времена. За развиването на индивида в софтуерния свят и духовната леност. За интелигентния комизъм и ръба на литературното благовъзпитание. За въглеродните и осведомителните излъчвания. Смислени думи по значими тематики, които си заслужават да бъдат прочетени внимателно… с помощта на автора Георги Караманев и неговите „ Дигитални истории “.
– Еволюира ли съгласно вас индивидът? И оказват помощ ли за това технологиите?
– Физическото тяло на индивида живее все по-охолно и все по-дълго. Ако се вгледаме европоцентрично, ще открием, че богатствата на високо цивилизационното и софтуерно развиване водят до демографски срив. Казано на едро, има все по-богати и здрави народи, които изчезват. Излиза, че задоволството, ситостта, още по на едро – имането води до това да те няма.
Ставаш толкоз блажен и самодостатъчен, че прекъсваш биологичната верига. Съвсем на едро казано – самичък на себе си ставаш Бог. Макар че Бог е създател, нали? След като не искаш да оставяш потомство, излиза, че човек е станал по-голям и от Бога. Изчезването на процъфтяващи страни и цивилизации в резултат на доволството от себе си е най-сериозното доказателство, че Бог има възприятие за комизъм.
Виж, психическото, духовното тяло на индивида се е смалило.
Бързината на живеене води до загуба на схващане, като при политане на ракета. Когато не живееш пред очите на Бога, когато всекидневно не отговаряш пред него, разумно губиш ориентир. Бог е на първо място координатна система. В нея има горе и долу, обратно и напред. Добро и неприятно. Ценно и скъпо. За последните 250 години в Европа постепенно тази координатна система се унищожи. За да стигнем до мига, в който обществените мрежи са доказателство за битие, посредством тях се реализира Страшен съд над индивида още в чистилището, може да се каже.
Социалните мрежи заменят координатната система на Господ с едноредово общество.
Без подчиненост на полезности и познание. С нелепата, сляпа убеденост, че човек може да не знае, тъй като знаят машините. Няма ли Господ, няма по какво да умножиш индивида.
– Според мен, въпреки да съм безбожник, в действителност доста бързо изключихме от софтуерната тема и теологичната. И нуждата да помним, и бързите присъди на обществените мрежи… поради тези и други огромни тематики през днешния ден го има този уебсайт. А допустимо ли е съгласно Вас някакво изплъзване от тази мисловна леност, която ни донесоха технологиите?
– Вижте, технологиите се разграничават от индивида по едно-единствено нещо: не могат да мързелуват.
Те са предопределени само да работят. Представете си гора, в която животните непрестанно ловуват, даже да не са гладни. Не спят зимен сън, не дремят на припек, върху южни скатове. От заран до вечер ловуват. Убиват, ядат по малко, останалото го оставят. То е толкоз доста, че даже мравките, червеите и бръмбарите не смогват да оглозгат останките. Започва всеобщо изгниване на неизядена плът, до момента в който гората пламне в болест и всички измрат.
Същото ще се получи и с технологиите. Все повече, все по-бързи. Бързина, която не е съизмерима с човешкия предел и устойчивост. Която, в края на краищата, го разгражда. Да се надяваме, че, въпреки всичко, електрическият кабел на машините е в ръката на индивида и постоянно може да го дръпне. Липсата на предел за работа у машините е тяхната слабост.
– Уви, щепселът е все по-далеч от индивида и може би сме обречени да се приспособяваме към тази експедитивност, до момента в който можем. Но защото сме на невесели теми… за какво сполучливият комизъм у нас съвсем постоянно е първосигнален, кръчмарски, а не образован, многопластов, както е в „ Корабът на сирените “?
– Моля ви! Във въпроса ви има похвала посредством съпоставяне, което не води към истината. Българското възприятие за комизъм има възхитителни майстори, то е някак изключително елегично, че и трагично на моменти, само че ведро и всепобеждаващо.
Дори не е редно да се придавам където и да е в листата на Вазов, Захари Стоянов, Каравелов, Алеко Константинов, Смирненски, Вера Мутафчиева, Свобода Бъчварова, Елин Пелин, Станислав Стратиев, Радичков, та до Милен Русков, Биньо Иванов, Иван Методиев, Ани Илков, Константин Павлов, Бойко Ламбовски, Алек Попов… Почти няма огромен български публицист, в чието творчество, от време на време доста прикрито, доста трагично, да няма пълноводна подигравка, че и жлъч.
Историческата ни орис е почва, върху която избавителното дръвче на иронията никне с невероятна мощ.
Вечнозеленото дърво на българския подигравателен взор към света и себе си има неунищожими корени. Чрез нея изумително освен съумяваме да пазим равновесие в свят, който непрестанно се накланя наляво-надясно, само че и да удържаме живо светлото, витално начало у себе си като народ.
– Сещам се и аз за още най-малко дузина създатели в света на литературата, но… някак си не и в този отвън нея, в публичното пространство да кажем. В обществените мрежи… Интелигентният комизъм е дефицитна стока. Ако бяхте от идващото потомство, бихте ли станал инфлуенсър?
– Аз съм от предходното потомство и заради тази причина към този момент бях. В продължение на 14 години водех ежедневна коментарна колонка „ Под игото “ във вестник „ Марица “. Написал съм над 4500 текста. Когато всички получиха право на необятно огласено мнение след 2009 година през обществените мрежи, взех решение, че няма да продължа с печатната колонка, тъй като формата й не ми позволяваше да обявявам фотография на обедите и вечерите си, както и такива на кучето си, което тогава нямах. А може би нямах, тъй като не можех да му обявявам фотографията всекидневно. Ето, към този момент има обществени мрежи и аз към този момент имам куче.
– Котките сякаш са по-успешни в инфлуенсърския свят… Ще може ли един ден изкуственият разсъдък да ни разсмива целеустремено?
– Изкуственият разсъдък има голям минус – основан е от естествения. Докато естественият е основан от Господ. Има дребна разлика, не мислите ли? Машината не може да се смее. Може да имитира смях, да се смее с непознат глас, само че не може да се смее на себе си. Чувството за самоирония е божията интервенция в нашата природа.
– Много ми харесаха думите на корицата на „ Корабът на сирените “, че „ балансирате по ръба на литературното благовъзпитание “. Къде минава този борд? Пречи или оказва помощ литературното благовъзпитание?
– Литературното благовъзпитание доста наподобява на сиртаки. Залитнеш на една страна и не спираш, до момента в който не се удариш челно я в стена, я в различен танцьор, които със същата мощ те запращат в противоположната посока. Същото е и с литературното благовъзпитание: ти си мислиш, че танцуваш, а непрестанно те връщат назад я с шут, я с потупване по рамото. Но постоянно – със синини.
– Една от огромните тематики в романа са революциите, осмислени посредством много ексцентричен прочит. Възможна ли е гражданска война във времето на обществените мрежи?
– Обстойният отговор на този въпрос допуска написването на книга. В диалога ни мога да предложа единствено някои мои бегли наблюдения и хипотези.
Първото напрежение идва от това дали позитивно или негативно одобряваме думата „ гражданска война “. Накратко, определението е насилствена смяна. Промяна посредством принуждение. Срещу това имаме думата еволюция. Промяна без принуждение.
При революцията имаме удар с секира по дървото на живота.
При еволюцията се образува нов кръг на растежа. Революцията е акт на принуждение на несъмнено малцинство над болшинството членове на обществото в името на идеала на това малцинство.
Тръгвайки по тази повърхност на разсъждения, стигаме до идеала за съвършената народна власт, където измененията в едно общество се взимат с общо решение на болшинството. Историята на човечеството демонстрира, че никоя държавна, пък даже и племенна конструкция, не може да съществува по този метод. Империите и страните съществуват посредством диктат, облечен в разнообразни униформи: императорски, религиозни, финансови, идеологически, военни. Така стигаме до въпроса: щом властта по формулировка е диктат, не е ли насилствената смяна само вероятната?
Тръгвайки пък в тази посока, стигаме до приемането на насилието освен като възможно, само че и желателно средство. До принасянето на жертви в името на общото благополучие. До проливането на кръв, която да държи общия строеж, в случай че използваме великата легенда за вграждането на жертва в темела на българския строеж. И стигаме до въпроса на Достоевски:
заслужава ли си да построим кристалния замък на човечеството, в случай че за това е належащо да се пролее една детска сълза?
А една капка кръв? Кръвта на цели публични групи? В името на какво: на бързата социална смяна? На непрестанния напредък? Да не се окаже, че революциите са несвоевременен опит да освободим неоформеното и неготово за свободата пиленце да излезе от черупката посредством удар с пестник?
– По всичко проличава, че не умеем по различен метод. Че даже да не се случва по този начин, историята ни тласка…
– Второто напрежение идва от грубото ашладисване на термина „ гражданска война “ върху българското историческо стебло. Вече повече от 100 години (определям гибелта на Вазов като начална точка на този опит за принудително изкривяване на публичните настройки и начало на негласната революция, която продължаваме да водим), се вършат систематични опити обликът на революционера да бъде налаган като образцов и преобладаващ, като висша форма на реализация на индивида измежду обществото.
Опитите се вършат от всевъзможни, неведнъж безусловно противоположни, политически и идеологически страни. Резултатът е, че в националното ни съзнание революционерът стана образец за подражателство, а строителят – за отричане. Все едно непокътнатите градски центрове на София, Пловдив, Русе, Бургас, Варна, Велико Търново, Лом, Ямбол, Сливен са издигнати от революционери… Решихме да се кланяме на революционера със сатър, вместо на строителя с отвес. Че националната ни постройка ще се държи посредством кръвта на вградените и убитите, а не посредством пергел, молив и архитектурен проект. Превърнахме революцията в джебчийско разбиране. В съвършена форма за битие и обществен разцвет на мързела и неумението да правиш нищо. Не мога да върша нищо, затова съм бунтовник.
Третото напрежение идва от добре употребяваната опция обществените медии да работят като ефикасна каторга.
Не те пращат в Сибир, а те затварят в илюзорната визия, че не си самичък в човешката си изолация. Вместо издръжливост, обществените медии те душат с възглавницата на общите мисли. Създават утехата на общественост, която на процедура не съществува.
Вместо тужурките и алените ленти на ръката, в този момент обществените революционери се разхождат с разнообразни етикетчета, знаменца и други отличителни знаци. По този метод стигаме до понятието „ цветни революции “. Излиза, че революциите до този миг са били безцветни, що ли? И революции ли са били въобще? Или обществените медии служат за намордник на същинските обществени протести?
Изследвал съм всичко това и в романа „ Господ слиза в Атина “, и „ Корабът на сирените “, в случай че щете и в спектакъла „ Народът на Вазов “.
Моето съмнение е, че в България не е имало в никакъв случай гражданска война, още по-малко сполучлива.
Моля да не се бърка това разбиране с национално-освободителните битки! Слепването им също е форма на тежка операция.
И последното, четвърто напрежение, идва от характерния български нрав, който никога не има вяра на страната си и постоянно живее с едно мислено, че всеки миг може да се наложи да оцелява без нея. Това второ, че и трето дъно на българската характерност я е довела до особени, избавителни навици. Андрешко, несъмнено, ще остави властта и страната в блатото, тъй като властта и страната са го оставили в блатото. Повторението от време на време е единствената работеща формула на българското. Но властта и страната не подозират, че на дъното на блатото има цялостен един народ със секири в ръка, теоретичен да диша с епохи през тръстикови стебла и да чака благоприятен случай западен рицар, източен витяз или ориенталски ага да нагази в блатото. Тази характерност на българския народ и го убива, и го избавя.
Убива го с безразличието към насилието върху него, тъй като не познава друго взаимодействие с страната, 0но се и избавя посредством безразличието към страната, тъй като се е научил да живее без нея.
– Много забавен поглед… Определено би било любопитно да прерасне в книга. И въпреки всичко, от време на време революциите за единствената форма на рестарт, на крачка напред… А докога ще има войни, те в действителност ли са толкоз неизбежна страна от потребностите ни като тип?
– Според мен човешкото творение е непрекъсната война на химични детайли и съединения.
Особено изразени в пубертета. И се надяваме, че тази самоходна химическа бомба е допустимо да реализира мир с други самоходни бомби? Съмнявам се, само че се надявам и откровено искам.
– По-слаба ли е през днешния ден силата на словото?
– По-силна. Повече хора са грамотни.
– Как си представяте бъдещето на метода, по който ще се доставяме с информация?
– В най-смелите си фантазии се надявам, откакто ограничим кравите да не изхвърлят нездравословни излъчвания, да имаме световен проект за ограничение и на осведомителните излъчвания.
Информацията бе независимост. Сега е инструмент на робството.
Сн. Тея Нишков
Източник: Трафик Нюз
Още вести четете в графа „ Коментари “
