Александър Миланов е дългогодишен клиничен социален работник в създадения преди

Александър Миланов е дълготраен клиничен обществен служащ в основания преди 4 години неповторим за България Център за логика на психиката, психоонкология и психосоматика в Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда. Предлагаме ви неговите разсъждения върху потресаващото двойно детеубийство във Вакарел през днешния ден.

Без редакторска интервенция:

Майка умъртви двете си деца. Трагедия, която никой не е очаквал. “ Съседите ще дават изявленията – „ Тя беше толкоз блага! Винаги усмихната! “ Социалните мрежи се изпълват с отвращение, с неоправдателни мнения, с въпроси от рода на „ Как е допустимо една майка да направи такова нещо?! “

Но тези въпроси идват прекомерно късно.

Истината е, че майка не се разсънва просто една заран с решението да постави завършек на живота на децата си. Такова нещо не се случва в празното пространство, без предистория, без предупредителни знаци. И в случай че никой не ги е видял, това не е тъй като не са били там. А тъй като обществото е спяло.
В основата на сходни случаи съвсем постоянно стои дълбока психическа рецесия или психиатрична болест – постоянно такава, която остава невидима даже за най-близките хора. Най-често срещаните положения, водещи до подобен драматичен край, включват тежка меланхолия, следродилна неуравновесеност или други психотични разстройства.

Жената, която прави такова действие, не всеки път е принудител или „ зло страшилище “. В доста случаи тя е човек, който е стигнал до ръба на личната си психическа резистентност, без да срещне помощ по пътя си.



Следродилната неуравновесеност, да вземем за пример, може да стартира с бодърствуване, тревога и промени в настроението. Постепенно може да прерасне в налудности – майката стартира да има вяра, че децата ѝ са в заплаха, че би трябвало да ги „ избави “ от света или от самите тях. В такива моменти тя не мисли рационално – тя работи съгласно изкривената логичност на заболяването.

Друг постоянно срещан феномен е разширеното самоубийство – положение, при което родителят не просто желае да постави завършек на живота си, само че има вяра, че децата му не могат да оцелеят без него. В този случай убийството не е подбудено от експанзия, а от надълбоко, въпреки и патологично, разбиране, че това е единственият „ излаз “.

Това, което прави тези случаи още по-страшни, е, че в никакъв случай не се случват ненадейно. Първите признаци съвсем постоянно са налице – само че някак си остават незабелязани. Или още по-лошо – видяни, само че пренебрегнати.

Жената може би е споделяла, че не спи добре, само че са ѝ споделили „ Това е обикновено за майките “. Казвала е, че не се усеща добре, само че са ѝ отвърнали „ Ще ти мине, просто си изтощена “. Изглеждала е друго, разсеяна, затворена, само че никой не е попитал по-сериозно какво се случва.

Обществото има навика да се намесва, когато е късно. Да осъжда, откакто към този момент няма какво да се промени. Да задава въпроси, на които отговорите към този момент не могат да спасят никого.

Но психологичните разстройства не стартират в деня на закононарушението. Те се развиват с месеци, години. Те изпращат сигнали, които могат да бъдат разпознати. И вместо да чакаме нещастието, можем да се научим да ги виждаме в точния момент.

Вместо да клатим глава с отвращение пред следващия случай, можем да се запитаме: „ Колко майки сега вървят по ръба? Колко от тях крещят без тон? И какъв брой от нас ще решат, че това не е наш проблем? “
Защото когато обществото спи, нещастията се случват в тишината на безразличието.