Сарисата – оръжието на македонската фаланга
Александър Македонски е един от най-великите пълководци в човешката история.
Неговите славни победи били реализирани със стремителни маневри на конницата, както и със страховитата мощност на бавната, само че смазваща всичко македонска фаланга. А силата на фалангата била постигана най-много с дългите копия – сариси.
Бащата на Александър – цар Филип II, измислил строя на фалангата, като задачата му била да употребява по най-ефективен метод необучената лека пехота. Причината била, че с цел да бъде трансфорат довчерашния селяндур – орач и овчар, в пълностоен тежък пехотинец – хоплит, били нужни доста време и сили. На всичко от горната страна, множеството селяни нямали пари да си купят оръжие и доспехи. А плътният строй на фалангата, зависещ на единни команди и строго проведен вътре, давал опция на всеки боец да прави единствено една-единствена задача. Например, да държи огромен щит. Или да мушка с дълго копие от задните редове. Именно тези дълги копия, наречени „ сариси “, станали „ запазената марка “ на македонската фаланга. Синът на Филип – Александър, наименуван след това „ Велики “, креативен развил и провел потреблението на сарисите.
Един от най-сложните въпроси, свързани със сарисата, е нейната дължина. По въпроса има единствено едно удостоверение, оставено от човек, живял по времето на Александър. Аристотел бил учителят на бъдещия поробител. Неговият другар, ученият Теофраст, загатва именитото копие в собствен етюд, отдаден на… ботаниката. „ Височината на дървото дрян доближава 12 лакти – тоест, колкото е най-дългата сариса “ – това написа античния ботаник в третата книга на своята „ История на растенията “.
Като изхождат от този откъс, мнозина историци считат, че дрянът бил обичаен материал за разработване на сариси. Известно е, че античният „ лакът “ е дълъг почти 45 сантиметра. Така получаваме дължина за сарисата към 5.40 метра.
В по-късни извори това копие съществено се „ удължава “. Римлянинът от гръцки генезис Елиан Тактик, живял във II-I в. прочие Хр., написа, че най-дългите сариси достигали 14 и даже 16 лакти (6.3-7.2 метра). Впрочем, той прецизира, че това зависи в коя редица на фалангата се намира копиеносецът – сарисофор.
До наше време не е достигнал нито един цялостен образец от сариса. Дори върхове на такива копия към този момент са открити единствено два, като единият е съхранен в доста неприятно положение. Затова пък вторият връх е непокътнат доста по-добре. Той бил открит покрай царските гробници във Вергина (за една от тези гробници се допуска, че е на самия Филип II). Широкият листовиден връх е дълъг 51 сантиметра и тежи 1.13 кг. Според размера на втулката му учените считат, че диаметърът на дръжката бил 32-38 милиметра.
Заедно с върховете били открити още два предмета – задният железен изострен завършек на копието с дължина 44 сантиметра и тегло към 1 кг, както и съединителна муфа, дълга 162 миллиметра. Изхождайки от този, археолозите допускат, че дръжките на най-дългите сариси се състояли от 2 елементи, които били свързвани с точно такива втулки. Това е доста разумно, тъй като всеобщото произвеждане на цели дръжки по 6 метра би било много мъчно. Освен това, в поход е доста по-удобно копието да се носи в раздрънкан тип, като се съедини директно преди стълкновение.
Снабденият с дълъг шип заден край очевидно служел да се забие в земята и по този начин твърдо да се фиксира отбранителна позиция. А при пораждане на особена обстановка в хода на борбата – да вземем за пример, изкривяване на сарисата, той елементарно се превръщал в в допълнение оръжие. Освен това, металният заден връх изпълнявал функционалността на противотежест-балансьор.
За страдание до момента ентусиастите-археолози не са съумели да основат имитация на сариса, с която действително може да се води борба. Екземплярът с дължина 6 метра се оказва извънредно неуместен, освен това доста елементарно се чупи. В отвесно положение дръжката, съединена с муфа, заплашва да се пречупи даже от ентусиазъм напразно – а какво да се каже за мощен удар в щит и бронзови доспехи?
Силата на македонската фаланга се състояла точно в нейния насрещен удар. При това, нямало потребност воините от задните редове да виждат съперника. Тяхната задача била единствено да се научат в точния момент да навеждат сарисите сред бойците начело. В резултат пред врага се образувала стена от остриета, която било невероятно да бъде разрушена.
Също по този начин, не било наложително да се търси междина в отбраната на съперника, с цел да се нанесе удар – даже, в случай че сарисата се забивала в щит, тя не разрешавала на съперника да се приближи и го превръщала в неподвижна цел за други удари. Сарисофорът трябвало да работи по правилото на тарана – замахва, напипва с върха някакво затруднение и с всичка мощ напъва с дръжката. Ако пропущал, тогава листовидният връх нанасял рискови рани по допирателната на удара. Общите старания на воините създавали голям напън, пред който можел да трепне всеки военен строй. Древногръцкият историк Полибий написа, че сарисата държали с две ръце по този начин, че тя стърчала пред първата редица на разстояние не по-малко от 10 лакътя (4.50 метра).
Александър Македонски починал в 323 година прочие Хр., само че фалангата и сарисите се употребявали още доста години след него. През II век прочие Хр. сарисите стават все по-дълги, до момента в който достигнали лимита на физическите благоприятни условия на воините. Но паралелно с развиването на тактиката на бойните дейности, фалангата последователно оставала в предишното. Трудноподвижните сарисофори с тези великански копия били прекомерно уязвими за удари откъм фланга и тила.
Въпреки това, повече от 1500 години по-късно испанската пехота със своите обединения „ терции “ възродила строя на фалангата с дълги пики, сходни на македонските сариси.
