Александър Флеминг и неслучайното откритие на случайния пеницилин
Александър Флеминг, биолог /1881 – 1955/
Произход : Шотландия, оскъдно фермерско семейство
Образование : Медицинско учебно заведение в лондонската болница „ Света Мария “
Интереси : бактериология, биология, имунология, фармакология
Известен : Откривател на пеницилина
Признание : Нобелова премия за медицина - 1945
Шотландецът Александър Флеминг е голям късметлия. И голям академик. По случайност, споделят, той изнамира пеницилина, първия в света антибиотик - и избавя милиони. Но тези случайности са двусмислени. Флеминг години търси дейно антибактериално средство, а щом лека заплеснатост му оказва помощ да го откри, излиза му име на елементарен късметлия.
Има и различен виц за случайността, обвързван с него. Шотландски фермер избавя момче от удавяне. Идва първокласна карета и богат благородник дава обещание на бедния хайлендер да даде на сина му същото обучение, както на своя избавен наследник. И го прави.
През Втората международна война пък синът на богаташа, някой си Уинстън Чърчил, е болен от пневмония - и е избавен отново от някой си Флеминг, този път посредством великото му изобретение, пеницилина. Ето още една прелестна история, която не е същинска, само че приказва за хората и света по-красиво и действително от същинските.
Истинският живот на Александър Флеминг обаче също е изтъкан от случайности. Майка му и татко му умират рано, на 13 той отива в Лондон и благодарение на огромния си полубрат приключва Кралската политехника.
Работи в корабна компания, а през 1900 сякаш потегля за Бурската война, само че тя свършва, преди да замине. Случайност ли? Да, следва и друга – от чичо Джон, той получава малко завещание и с него учи медицина. Иска да стане хирург, само че, ето нова случайност – вместо това, другар му оказва помощ да стане помощник на бактериолога сър Алмрот Райт, един от пионерите на имунизацията и имунологията.
През 1908 Флеминг е към този момент професор по бактериология, а през Първата международна война е в Кралския армейски медицински корпус. В полевите лечебни заведения във Франция вижда нещо неправилно – мощните антисептични средства при по-дълбоките рани повреждат тъканите и пречат на оздравяването повече, в сравнение с вредят на микробите, които инфектират раната. Да, за някои и това е случайност - само че в действителност е опит, око и мисъл, която прави връзки.
В здравно списание Флеминг изяснява за какво по-малко бойци са убити от самата зараза, в сравнение с от антисептиците. Идеята е, че те унищожават имунните кафези, изпратени да се оправят с казуса, вместо бактериите, които го основават. Но лекарите не възприемат всеобщо концепцията. Тази история обаче трайно насочва вниманието на Александър Флеминг към търсене на ефикасни антибактериални вещества.
През 1922 той пуска в бактериална просвета няколко капки слуз от носа на пациент с хрема. Дори се приказва, че са от личния му нос и са паднали по немарливост. Но Флеминг вижда, че носната слуз има инхибиторен резултат и изследването го води до разкриване на ензима „ лизозим “, който се съдържа и в сълзи, слюнка, кожа, коса, нокти. Той изолира огромно количество лизозим от яйчен белтък и името му се прочува, въпреки че антибактериалният резултат на лизозима е слаб и не вреди на най-опасните микроби.
Пет години по-късно, Александър Флеминг изследва стафилококите, а през 1928, до момента в който работи с една стафилококова разновидност, открива пеницилина. И не е прав, когато разказва случилото се с думите: „ Човек от време на време намира това, което не търси “. Всъщност той търси тъкмо това, което намира – и което убива проклетите бактерии.
„ Когато се разсъниха на 28 септември 1928, не планирах гражданска война в медицината, като открия първия антибиотик. Но се притеснявам, че тъкмо това направих “ – непретенциозно разказва нещата Флеминг.
На този ден той се връща в лабораторията след двуседмична почивка и преглежда петриевите чинийки с култури от Staphylococcus aureus. Някои са нечисти с мухъл, а в една, която е на перваза на прозореца, колониите стафилококови бактерии към плесенните гъбички са унищожени, до момента в който в по-далечните краища на чинийката не са. „ Това е смешно “ – споделя ученият.
Той не знае какво става, само че желае да разбере за какво и по какъв начин гъбата убива бактерията? Флеминг вярно допуска, че тя съдържа субстанция, която го прави, и бързо схваща, че плесента от рода Penicillium въздейства освен на стафилококите, само че и на други Грам-позитивни бактерии, които предизвикват тежки заболявания.
Отначало той назовава лечебната субстанция „ сок от мухъл “ или просто „ инхибитор “, само че през март 1929 я кръщава пеницилин и разгласява известие в „ Британски вестник за пробна патология “.
То не провокира неспокойствие в медицинския свят. Флеминг продължава проучванията, само че култивирането на плесента Penicillium е мъчно. Още по-трудно от нея се извлича лечебна субстанция, а за лекуване са нужни съществени дози. Всичко зацикля и през 30-те той стопира търсенето. Убеден е, че поради казуса с промишленото произвеждане, пеницилинът няма да се наложи. И този път към този момент бърка – инцидентно, само че бърка.
„ Вие казвате, че съм изобретил нещо. Всъщност единствено съм видял това, което е основано от Господ за индивида. Честта и славата принадлежат не на мен, а на Бога “ – споделя Флеминг за откритието, което зарязва.
Но след това в Оксфорд Чейн и Абрахам работят в същата посока, попадат на обявата на Флеминг, удостоверяват резултатите му и учат структурата на пеницилина. През 40-та разгласяват работата си, а Флеминг пък попада на нея и звъни на шефа им Хауърд Флори, че идва на среща. А Чейн възкликва: „ Боже, мислех, че Флеминг е мъртъв! “
Така или другояче, Чейн и Флори намират елементарен метод за произвеждане на пеницилин, както и богати американски вложители. След Пърл Харбър работата се разпростира, а през 1944, при десанта в Нормандия, има задоволително пеницилин за всички съюзнически бойци. След войната към този момент лекарството превзема света и поставя начало на нова ера в медицината – епохата на антибиотиците.
Още през 1945 Флеминг, Чейн и Флори получават Нобелова премия за медицина, а Александър Флеминг продължава с проучвания в бактериологията, имунологията и химиотерапията до гибелта си през 1955. Отнася го инфаркт, който, за жалост, не се лекува с пеницилин.
Произход : Шотландия, оскъдно фермерско семейство
Образование : Медицинско учебно заведение в лондонската болница „ Света Мария “
Интереси : бактериология, биология, имунология, фармакология
Известен : Откривател на пеницилина
Признание : Нобелова премия за медицина - 1945
Шотландецът Александър Флеминг е голям късметлия. И голям академик. По случайност, споделят, той изнамира пеницилина, първия в света антибиотик - и избавя милиони. Но тези случайности са двусмислени. Флеминг години търси дейно антибактериално средство, а щом лека заплеснатост му оказва помощ да го откри, излиза му име на елементарен късметлия.
Има и различен виц за случайността, обвързван с него. Шотландски фермер избавя момче от удавяне. Идва първокласна карета и богат благородник дава обещание на бедния хайлендер да даде на сина му същото обучение, както на своя избавен наследник. И го прави.
През Втората международна война пък синът на богаташа, някой си Уинстън Чърчил, е болен от пневмония - и е избавен отново от някой си Флеминг, този път посредством великото му изобретение, пеницилина. Ето още една прелестна история, която не е същинска, само че приказва за хората и света по-красиво и действително от същинските.
Истинският живот на Александър Флеминг обаче също е изтъкан от случайности. Майка му и татко му умират рано, на 13 той отива в Лондон и благодарение на огромния си полубрат приключва Кралската политехника.
Работи в корабна компания, а през 1900 сякаш потегля за Бурската война, само че тя свършва, преди да замине. Случайност ли? Да, следва и друга – от чичо Джон, той получава малко завещание и с него учи медицина. Иска да стане хирург, само че, ето нова случайност – вместо това, другар му оказва помощ да стане помощник на бактериолога сър Алмрот Райт, един от пионерите на имунизацията и имунологията.
През 1908 Флеминг е към този момент професор по бактериология, а през Първата международна война е в Кралския армейски медицински корпус. В полевите лечебни заведения във Франция вижда нещо неправилно – мощните антисептични средства при по-дълбоките рани повреждат тъканите и пречат на оздравяването повече, в сравнение с вредят на микробите, които инфектират раната. Да, за някои и това е случайност - само че в действителност е опит, око и мисъл, която прави връзки.
В здравно списание Флеминг изяснява за какво по-малко бойци са убити от самата зараза, в сравнение с от антисептиците. Идеята е, че те унищожават имунните кафези, изпратени да се оправят с казуса, вместо бактериите, които го основават. Но лекарите не възприемат всеобщо концепцията. Тази история обаче трайно насочва вниманието на Александър Флеминг към търсене на ефикасни антибактериални вещества.
През 1922 той пуска в бактериална просвета няколко капки слуз от носа на пациент с хрема. Дори се приказва, че са от личния му нос и са паднали по немарливост. Но Флеминг вижда, че носната слуз има инхибиторен резултат и изследването го води до разкриване на ензима „ лизозим “, който се съдържа и в сълзи, слюнка, кожа, коса, нокти. Той изолира огромно количество лизозим от яйчен белтък и името му се прочува, въпреки че антибактериалният резултат на лизозима е слаб и не вреди на най-опасните микроби.
Пет години по-късно, Александър Флеминг изследва стафилококите, а през 1928, до момента в който работи с една стафилококова разновидност, открива пеницилина. И не е прав, когато разказва случилото се с думите: „ Човек от време на време намира това, което не търси “. Всъщност той търси тъкмо това, което намира – и което убива проклетите бактерии.
„ Когато се разсъниха на 28 септември 1928, не планирах гражданска война в медицината, като открия първия антибиотик. Но се притеснявам, че тъкмо това направих “ – непретенциозно разказва нещата Флеминг.
На този ден той се връща в лабораторията след двуседмична почивка и преглежда петриевите чинийки с култури от Staphylococcus aureus. Някои са нечисти с мухъл, а в една, която е на перваза на прозореца, колониите стафилококови бактерии към плесенните гъбички са унищожени, до момента в който в по-далечните краища на чинийката не са. „ Това е смешно “ – споделя ученият.
Той не знае какво става, само че желае да разбере за какво и по какъв начин гъбата убива бактерията? Флеминг вярно допуска, че тя съдържа субстанция, която го прави, и бързо схваща, че плесента от рода Penicillium въздейства освен на стафилококите, само че и на други Грам-позитивни бактерии, които предизвикват тежки заболявания.
Отначало той назовава лечебната субстанция „ сок от мухъл “ или просто „ инхибитор “, само че през март 1929 я кръщава пеницилин и разгласява известие в „ Британски вестник за пробна патология “.
То не провокира неспокойствие в медицинския свят. Флеминг продължава проучванията, само че култивирането на плесента Penicillium е мъчно. Още по-трудно от нея се извлича лечебна субстанция, а за лекуване са нужни съществени дози. Всичко зацикля и през 30-те той стопира търсенето. Убеден е, че поради казуса с промишленото произвеждане, пеницилинът няма да се наложи. И този път към този момент бърка – инцидентно, само че бърка.
„ Вие казвате, че съм изобретил нещо. Всъщност единствено съм видял това, което е основано от Господ за индивида. Честта и славата принадлежат не на мен, а на Бога “ – споделя Флеминг за откритието, което зарязва.
Но след това в Оксфорд Чейн и Абрахам работят в същата посока, попадат на обявата на Флеминг, удостоверяват резултатите му и учат структурата на пеницилина. През 40-та разгласяват работата си, а Флеминг пък попада на нея и звъни на шефа им Хауърд Флори, че идва на среща. А Чейн възкликва: „ Боже, мислех, че Флеминг е мъртъв! “
Така или другояче, Чейн и Флори намират елементарен метод за произвеждане на пеницилин, както и богати американски вложители. След Пърл Харбър работата се разпростира, а през 1944, при десанта в Нормандия, има задоволително пеницилин за всички съюзнически бойци. След войната към този момент лекарството превзема света и поставя начало на нова ера в медицината – епохата на антибиотиците.
Още през 1945 Флеминг, Чейн и Флори получават Нобелова премия за медицина, а Александър Флеминг продължава с проучвания в бактериологията, имунологията и химиотерапията до гибелта си през 1955. Отнася го инфаркт, който, за жалост, не се лекува с пеницилин.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ