159 години от рождението на Алеко Константинов
Алеко е роден в фамилията на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произлиза от огромната видинска фамилия Шишманови. Още от дребен демонстрира интерес към самоусъвършестването си. Учи първо като частен възпитаник на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а след това и като постоянен подобен в Свищовското учебно заведение. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874–1877). Началото на Руско-турската война прекъсва учението на Алеко. След привършване на войната отпътува за съветския град Николаев, където приключва образованието си през 1881 година. След това записва и приключва право в Одеса и се връща в родината.
В България стартира работа в столицата. Практикува като арбитър (1885–1886) и прокурор (1886 година) в Софийския областен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и арбитър (1890–1892) в Софийския апелативен съд. През 1896 година е юрист на Софийското градско ръководство. Поради променливата политическа конюнктура в България бъдещият прочут публицист двукратно е уволняван от служба. До края на живота си е юрист на свободна процедура в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера неведнъж пази небогати българи, които не могат да си разрешат хонорарите на изявените софийски негови сътрудници. Алеко Константинов приготвя и пази сполучливо хабилитационен труд на тематика „ Правото за опрощение във връзка на новия углавен закон “ (1896) за да стане учител по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет.
Писателят обича да пътешества и посещава разнообразни елементи на света. Взема присъединяване в интернационалните изложби в Париж (1889), Прага (1891) и Чикаго (1893). По време на пътуванията си търси положителните образци от европейската и американската просвета, с цел да ги приложи вкъщи. От тези визити създателят черпи хрумвания и за някои от най-емблематичните си творби, огромна част от които съдържат рецензия към типичните балкански черти на българина. Въпреки това създателят продължава мощно да има вяра в България и да работи за нея.
Алеко Константинов развива дейна социална активност. Той е учебен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на сдружение „ Славянска сказка “, Българското народообразователно сдружение, Комисията за поощряване на локалната промишленост, Дружеството за поощряване на изкуствата, Музикалното общество, Театралния комитет. По негова самодейност се основава първото туристическо сдружение в България. Поставя началото на проведения туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894 година. Не остава апатичен и към политическия живот в страната – членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, взе участие в правенето на нейната стратегия, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, публикации в партийния орган вестник „ Знаме “ от основаването му (1894).
Творчеството на Алеко е отдадено най-много на недотам приятните черти на българина, които той осмива много успешно. Въпреки че е прочут най-вече с пътеписите и фейлетоните си, създателят стартира креативната си кариера с лирика. Стихотворенията „ Огледало “ (1880) и „ Защо “ (1881) са изпратени от град Николаев и оповестени във вестниците „ Целокупна България “ и „ Свободна България “. В тях създателят не крие отношението си към политическата конюнктура в родината и демонстрира сензитивност към обществените пороци.
Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „ До Чикаго и обратно “ (1893). Той е изпълнен с типичните за създателя артистичност, характер и възприятие за комизъм. Пътеписът му донася литературна популярност и е основан след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като независимо издание излиза през 1894 година. „ До Чикаго и обратно “ е първото произведение, което пресъздава пътешестване отвън границите на България. След триумфа му Алеко продължава писателската си активност в жанра, като популяризира с поетичен възторг хубостта и величието на българската природа в творбите „ Невероятно в действителност, само че факт… “, „ Какво? Швейцария ли? “, „ В Българска Швейцария “ и други Тези творби, в които с остро сериозно възприятие са наранени битови неуредици и публични проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.
Докато те звучат като позив за национално сближение и възпитаване на възприятието за достолепие, книгата му „ Бай Ганьо “ носи напълно друго обръщение. Тази поредност от фейлетони показва на напред във времето комплицираните стопански и социалнопсихологически въпроси на времето — пътя на България и задачата на нейното развиване, мястото й измежду другите страни, ориста на националните добродетели, морал, обичай и нрави. Те служат като мъчителен образец и през днешния ден, тъй като смисъла им без никаква смяна може да бъде отнесено и към актуалната българска реалност.
Друга значима част от Алековото творчество са разказът „ Пази Боже сляпо да прогледа “, фейлетоните „ Разни хора, всякакви идеали “, „ Страст “, „ Честита Нова година! “. Те са емблематични за гражданския му възторг, тънкото му възприятие за комизъм, подигравка и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го назоваваме и през днешния ден – Щастливеца.
Заслуга на Алеко Константинов са и доста преводи на международни създатели, измежду които са шедьоврите „ Бахчисарайски шадраван “, „ Полтава “ и „ Цигани “ от Александър Пушкин, „ Демон “ и „ Беглец “ от Михаил Лермонтов; „ Руските дами “ и „ Кой е строил стоманения мост? “ от Николай Некрасов и „ Тартюф “ от Молиер.
Щастливеца среща гибелта си на 23 май 1897 година при несполучлив атентат против неговия съпартиец Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя сред Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.
Така на 34 година си отива Алеко Константинов – правист, публицист, журналист, демократ, фен на природата и музиката, алпинист, странник, безгрижник, един от малцината духовни аристократи и несъмнено сред най-големите гении в българската литература.
В памет на огромния българин са именувани редица географски обекти като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността с туристически център „ Алеко “ на Витоша.
Източник:
В България стартира работа в столицата. Практикува като арбитър (1885–1886) и прокурор (1886 година) в Софийския областен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и арбитър (1890–1892) в Софийския апелативен съд. През 1896 година е юрист на Софийското градско ръководство. Поради променливата политическа конюнктура в България бъдещият прочут публицист двукратно е уволняван от служба. До края на живота си е юрист на свободна процедура в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера неведнъж пази небогати българи, които не могат да си разрешат хонорарите на изявените софийски негови сътрудници. Алеко Константинов приготвя и пази сполучливо хабилитационен труд на тематика „ Правото за опрощение във връзка на новия углавен закон “ (1896) за да стане учител по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет.
Писателят обича да пътешества и посещава разнообразни елементи на света. Взема присъединяване в интернационалните изложби в Париж (1889), Прага (1891) и Чикаго (1893). По време на пътуванията си търси положителните образци от европейската и американската просвета, с цел да ги приложи вкъщи. От тези визити създателят черпи хрумвания и за някои от най-емблематичните си творби, огромна част от които съдържат рецензия към типичните балкански черти на българина. Въпреки това създателят продължава мощно да има вяра в България и да работи за нея.
Алеко Константинов развива дейна социална активност. Той е учебен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на сдружение „ Славянска сказка “, Българското народообразователно сдружение, Комисията за поощряване на локалната промишленост, Дружеството за поощряване на изкуствата, Музикалното общество, Театралния комитет. По негова самодейност се основава първото туристическо сдружение в България. Поставя началото на проведения туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894 година. Не остава апатичен и към политическия живот в страната – членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, взе участие в правенето на нейната стратегия, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, публикации в партийния орган вестник „ Знаме “ от основаването му (1894).
Творчеството на Алеко е отдадено най-много на недотам приятните черти на българина, които той осмива много успешно. Въпреки че е прочут най-вече с пътеписите и фейлетоните си, създателят стартира креативната си кариера с лирика. Стихотворенията „ Огледало “ (1880) и „ Защо “ (1881) са изпратени от град Николаев и оповестени във вестниците „ Целокупна България “ и „ Свободна България “. В тях създателят не крие отношението си към политическата конюнктура в родината и демонстрира сензитивност към обществените пороци.
Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „ До Чикаго и обратно “ (1893). Той е изпълнен с типичните за създателя артистичност, характер и възприятие за комизъм. Пътеписът му донася литературна популярност и е основан след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като независимо издание излиза през 1894 година. „ До Чикаго и обратно “ е първото произведение, което пресъздава пътешестване отвън границите на България. След триумфа му Алеко продължава писателската си активност в жанра, като популяризира с поетичен възторг хубостта и величието на българската природа в творбите „ Невероятно в действителност, само че факт… “, „ Какво? Швейцария ли? “, „ В Българска Швейцария “ и други Тези творби, в които с остро сериозно възприятие са наранени битови неуредици и публични проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.
Докато те звучат като позив за национално сближение и възпитаване на възприятието за достолепие, книгата му „ Бай Ганьо “ носи напълно друго обръщение. Тази поредност от фейлетони показва на напред във времето комплицираните стопански и социалнопсихологически въпроси на времето — пътя на България и задачата на нейното развиване, мястото й измежду другите страни, ориста на националните добродетели, морал, обичай и нрави. Те служат като мъчителен образец и през днешния ден, тъй като смисъла им без никаква смяна може да бъде отнесено и към актуалната българска реалност.
Друга значима част от Алековото творчество са разказът „ Пази Боже сляпо да прогледа “, фейлетоните „ Разни хора, всякакви идеали “, „ Страст “, „ Честита Нова година! “. Те са емблематични за гражданския му възторг, тънкото му възприятие за комизъм, подигравка и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го назоваваме и през днешния ден – Щастливеца.
Заслуга на Алеко Константинов са и доста преводи на международни създатели, измежду които са шедьоврите „ Бахчисарайски шадраван “, „ Полтава “ и „ Цигани “ от Александър Пушкин, „ Демон “ и „ Беглец “ от Михаил Лермонтов; „ Руските дами “ и „ Кой е строил стоманения мост? “ от Николай Некрасов и „ Тартюф “ от Молиер.
Щастливеца среща гибелта си на 23 май 1897 година при несполучлив атентат против неговия съпартиец Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя сред Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.
Така на 34 година си отива Алеко Константинов – правист, публицист, журналист, демократ, фен на природата и музиката, алпинист, странник, безгрижник, един от малцината духовни аристократи и несъмнено сред най-големите гении в българската литература.
В памет на огромния българин са именувани редица географски обекти като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността с туристически център „ Алеко “ на Витоша.
Източник:
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ