Стефан Цанев за Духът на поета: Стамболов е страдал от кошмара какво би казал Ботев
Алчността е проклятието на демокрацията, и това си проличава в представлението. Смятам това като набожен въпрос. Понеже при диктаторските режими не можеш да крадеш безнаказано, единствено диктаторът може да краде безнаказано. А нашата народна власт дава действителни права на всички да крадат, колкото могат. Думите на писателя Стефан Цанев пред Българска телеграфна агенция са във връзка 10-годишнината от премиерата на представлението по негов текст - „ Духът на поета “, на сцената на Народния спектакъл.
По думите на Цанев сюжетът е доста елементарен: „ Има слух, че Христо Ботев не е умрял, а е заточен в Диарбекир, и ще се върне, а единствено две години по-късно идва Освобождението. Тогава Стамболов изпада в смут, тъй като не знае какво този човек ще желае. Може би ще желае отплата, че се провалени идеалите. Може би ще желае власт или благосъстояния. След дълги разисквания извиква Захарий Стоянов, който ръководи Народното събрание, и вземат решение да убият Ботев. По този метод, ще спасят себе си от отплата, а самия Ботев ще го спасят вероятно от дискредитиране. Защото, в случай че желае власт и благосъстояния, няма да бъде с този ореол, с който е сега като умрял ".
„ Сега, в днешно време, публиката реагира доста остро, тъй като всеки чака някой Ботев да изиска сметка за това, което става с дискредитирането на демокрацията. Разбирате, че асоциациите стават все по-сложни ", разяснява Стефан Цанев.
Ролята на министър-председателя Стефан Стамболов е в осъществяване на Христо Мутафчиев, а Валентин Танев е ръководителят на Народното събрание Захарий Стоянов. Павлин Петрунов играе Гунчо, бодигардът на Стамболов. Сценографията и костюмите са на Даниела Олег Ляхова, музиката - на Асен Аврамов.
Премиерата на „ Духът на поета " е на 7 април 2013 година, а 10-годишнината ще бъде маркирана тази събота на сцената на Народния спектакъл.
Пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров, писателят споделя своите мемоари от премиерата и за какво дефинира „ Духът на поета “ като „ смешна покруса “. И още: Какво би трябвало да има един човек, с цел да може да надсмее себе си, даже в нещастието? Проумяваме ли трагичното, когато то в действителност е такова? Подвеждаща ли е историческата мистификация? Защо алчността е проклятието на демокрацията?
- Г-н Цанев, навършват се 10 години от премиерата на " Духът на поета ". Какво свързвате с тази година - 2013-а, и датата 7 април?
- Работата към това зрелище беше извънредно приятна и дори с огромен риск. Защото Маргарита Младенова, постановчикът на представлението, взе за основната роля Христо Мутафчиев, а тогава, както знаете, той беше след тежък инсулт. И това беше риск, само че в същото време рискът се оправда, тъй като другояче той може би щеше да слезе от сцената, а по този начин доста настойчиво репетираше. При него всичко беше на слух, тъй като не можеше да чете, мъчно учеше текста... Той просто прояви доста мощен темперамент, учудващо мощен темперамент. Защото текстът е доста и няма избавление.
От друга страна, Валентин Танев, който е негов сътрудник в пиесата, прояви невероятна колегиалност. Защото при актьора има огромна самомнителност да изпъкне той, а не партньорът му. А Вальо знаеше текста на Христо наизуст. Беше подготвен всеки миг, в случай че Христо блокира, да поеме текста и да продължи представлението. Това рядко се случва... Беше доста красиво да се следи по какъв начин тези двама души си партнираха - просто на живот и гибел. Казвам Ви, че това, вътре в кухнята на театъра, се случва доста рядко, извънредно рядко - двама души, вкопчени един в различен. Може би по тази причина и представлението стана доста органично. Защото те са свързани - по тази нещастна причина още първоначално...
- Използвахте думата риск, съпътства ли той постоянно министър председатели, когато са били свързани с Ваш текст?
- Не, различен път не е имало вдишване на подобен риск. Освен това, рискът беше двоен, тъй като можеше да се провали представлението. Но това е по-малкият риск. По-големият риск беше да не увредим още повече положението на Христо Мутафчиев от това тежко натоварване. Слава Богу, всичко завърши наред...
- Колко пъти сте гледал " Духът на поета " през тези години и по какъв начин се разви представлението през Вашите очи на създател?
- Сюжетът на представлението е доста елементарен. Има слух, че Христо Ботев не е умрял, а е заточен в Диарбекир, и ще се върне, а единствено две години по-късно идва Освобождението. Тогава Стамболов изпада в смут, тъй като не знае какво този човек ще желае. Може би ще желае отплата, че се провалени идеалите. Може би ще желае власт или благосъстояния. След дълги разисквания извиква Захарий Стоянов, който ръководи Народното събрание, и вземат решение да убият Ботев. По този метод, ще спасят себе си от отплата, а самия Ботев ще го спасят вероятно от дискредитиране. Защото, в случай че желае власт и благосъстояния, няма да бъде с този ореол, с който е сега като умрял.
Сега, в днешно време, публиката реагира доста остро, тъй като всеки чака някой Ботев да изиска сметка за това, което става с дискредитирането на демокрацията. Разбирате, че асоциациите стават все по-сложни. Даже тогава не бяха такива, каквито са в този момент...
- Би ли могло да звучи подвеждащо понятието историческа мистификация, когато описваме за личното си минало?
- Не. Не ми се коства...
- Наричате „ Духът на поета - смешна покруса ". Защо?
- Все отново нещастието е наужким, тя се оказва сън на Стамболов, който го преследва, този призрачен сън. Между другото, той фактически е страдал от комплекса какво би споделил Ботев. Има доста негови изявления по този мотив.
- Какво би трябвало да има един човек, с цел да може да надсмее себе си, даже в нещастието?
- (Смее се - бел. а.) Не знам. Трябва да има мощен темперамент. Между другото, това е моя житейска философия - че не би трябвало да гледаме на всичко толкоз съществено. Разбира се, когато става дума за гибел и за нещастия, там смях не може да има. Но на всичко останало би трябвало да гледаме малко от горната страна. И с подигравка към самите себе си. Иначе е доста тежко да се понасяме.
- Проумяваме ли трагичното, когато то в действителност е такова?
- Не. Мисля, че и сега не проумяваме какво тъкмо се случва. Поне аз по този начин мисля - че със забавяне ще разберем какво сме изгубили за тези трийсет години.
- Има ли нещо, което съгласно Вас фенът, непременно, би трябвало да проумее, гледайки „ Духът на поета “?
- Просто всеки би трябвало да бъде нащрек, да не бъде толкоз неуместно измамван. Ето в този момент предстоят избори още веднъж... Като виждам това, което приказват тези хора, които се борят да вземат властта - виждам нещо неуместно. И все по-нелепи стават. И от ден на ден се стремят към тази власт, която сякаш им би трябвало, с цел да облекчат ситуацията на народа. Фактически, никой не мисли за това, и народът би трябвало доста добре да сортира претендентите си, а не да гласоподава по инерция. В този театър това е фрапантно показано. Понеже там директно се приказва - и за депутатите, и какво съставлява Народното събрание, и по какъв начин се назначават хора, които сякаш се избират...
Това с фалшификацията на националния избор, както е ставало тогава, става и в този момент. И всеки от властта се облагодетелства, в това число Стамболов, който, знаете, какви благосъстояния е натрупал, колкото и талантлив общественик да е. Той е един от най-алчните.
Алчността е проклятието на демокрацията, и това си проличава в представлението. Смятам това като набожен въпрос. Понеже при диктаторските режими не можеш да крадеш безнаказано, единствено диктаторът може да краде безнаказано. А нашата народна власт дава действителни права на всички да крадат, колкото могат. Така че, това е проклятието на нашата народна власт - алчността.
По думите на Цанев сюжетът е доста елементарен: „ Има слух, че Христо Ботев не е умрял, а е заточен в Диарбекир, и ще се върне, а единствено две години по-късно идва Освобождението. Тогава Стамболов изпада в смут, тъй като не знае какво този човек ще желае. Може би ще желае отплата, че се провалени идеалите. Може би ще желае власт или благосъстояния. След дълги разисквания извиква Захарий Стоянов, който ръководи Народното събрание, и вземат решение да убият Ботев. По този метод, ще спасят себе си от отплата, а самия Ботев ще го спасят вероятно от дискредитиране. Защото, в случай че желае власт и благосъстояния, няма да бъде с този ореол, с който е сега като умрял ".
„ Сега, в днешно време, публиката реагира доста остро, тъй като всеки чака някой Ботев да изиска сметка за това, което става с дискредитирането на демокрацията. Разбирате, че асоциациите стават все по-сложни ", разяснява Стефан Цанев.
Ролята на министър-председателя Стефан Стамболов е в осъществяване на Христо Мутафчиев, а Валентин Танев е ръководителят на Народното събрание Захарий Стоянов. Павлин Петрунов играе Гунчо, бодигардът на Стамболов. Сценографията и костюмите са на Даниела Олег Ляхова, музиката - на Асен Аврамов.
Премиерата на „ Духът на поета " е на 7 април 2013 година, а 10-годишнината ще бъде маркирана тази събота на сцената на Народния спектакъл.
Пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров, писателят споделя своите мемоари от премиерата и за какво дефинира „ Духът на поета “ като „ смешна покруса “. И още: Какво би трябвало да има един човек, с цел да може да надсмее себе си, даже в нещастието? Проумяваме ли трагичното, когато то в действителност е такова? Подвеждаща ли е историческата мистификация? Защо алчността е проклятието на демокрацията?
- Г-н Цанев, навършват се 10 години от премиерата на " Духът на поета ". Какво свързвате с тази година - 2013-а, и датата 7 април?
- Работата към това зрелище беше извънредно приятна и дори с огромен риск. Защото Маргарита Младенова, постановчикът на представлението, взе за основната роля Христо Мутафчиев, а тогава, както знаете, той беше след тежък инсулт. И това беше риск, само че в същото време рискът се оправда, тъй като другояче той може би щеше да слезе от сцената, а по този начин доста настойчиво репетираше. При него всичко беше на слух, тъй като не можеше да чете, мъчно учеше текста... Той просто прояви доста мощен темперамент, учудващо мощен темперамент. Защото текстът е доста и няма избавление.
От друга страна, Валентин Танев, който е негов сътрудник в пиесата, прояви невероятна колегиалност. Защото при актьора има огромна самомнителност да изпъкне той, а не партньорът му. А Вальо знаеше текста на Христо наизуст. Беше подготвен всеки миг, в случай че Христо блокира, да поеме текста и да продължи представлението. Това рядко се случва... Беше доста красиво да се следи по какъв начин тези двама души си партнираха - просто на живот и гибел. Казвам Ви, че това, вътре в кухнята на театъра, се случва доста рядко, извънредно рядко - двама души, вкопчени един в различен. Може би по тази причина и представлението стана доста органично. Защото те са свързани - по тази нещастна причина още първоначално...
- Използвахте думата риск, съпътства ли той постоянно министър председатели, когато са били свързани с Ваш текст?
- Не, различен път не е имало вдишване на подобен риск. Освен това, рискът беше двоен, тъй като можеше да се провали представлението. Но това е по-малкият риск. По-големият риск беше да не увредим още повече положението на Христо Мутафчиев от това тежко натоварване. Слава Богу, всичко завърши наред...
- Колко пъти сте гледал " Духът на поета " през тези години и по какъв начин се разви представлението през Вашите очи на създател?
- Сюжетът на представлението е доста елементарен. Има слух, че Христо Ботев не е умрял, а е заточен в Диарбекир, и ще се върне, а единствено две години по-късно идва Освобождението. Тогава Стамболов изпада в смут, тъй като не знае какво този човек ще желае. Може би ще желае отплата, че се провалени идеалите. Може би ще желае власт или благосъстояния. След дълги разисквания извиква Захарий Стоянов, който ръководи Народното събрание, и вземат решение да убият Ботев. По този метод, ще спасят себе си от отплата, а самия Ботев ще го спасят вероятно от дискредитиране. Защото, в случай че желае власт и благосъстояния, няма да бъде с този ореол, с който е сега като умрял.
Сега, в днешно време, публиката реагира доста остро, тъй като всеки чака някой Ботев да изиска сметка за това, което става с дискредитирането на демокрацията. Разбирате, че асоциациите стават все по-сложни. Даже тогава не бяха такива, каквито са в този момент...
- Би ли могло да звучи подвеждащо понятието историческа мистификация, когато описваме за личното си минало?
- Не. Не ми се коства...
- Наричате „ Духът на поета - смешна покруса ". Защо?
- Все отново нещастието е наужким, тя се оказва сън на Стамболов, който го преследва, този призрачен сън. Между другото, той фактически е страдал от комплекса какво би споделил Ботев. Има доста негови изявления по този мотив.
- Какво би трябвало да има един човек, с цел да може да надсмее себе си, даже в нещастието?
- (Смее се - бел. а.) Не знам. Трябва да има мощен темперамент. Между другото, това е моя житейска философия - че не би трябвало да гледаме на всичко толкоз съществено. Разбира се, когато става дума за гибел и за нещастия, там смях не може да има. Но на всичко останало би трябвало да гледаме малко от горната страна. И с подигравка към самите себе си. Иначе е доста тежко да се понасяме.
- Проумяваме ли трагичното, когато то в действителност е такова?
- Не. Мисля, че и сега не проумяваме какво тъкмо се случва. Поне аз по този начин мисля - че със забавяне ще разберем какво сме изгубили за тези трийсет години.
- Има ли нещо, което съгласно Вас фенът, непременно, би трябвало да проумее, гледайки „ Духът на поета “?
- Просто всеки би трябвало да бъде нащрек, да не бъде толкоз неуместно измамван. Ето в този момент предстоят избори още веднъж... Като виждам това, което приказват тези хора, които се борят да вземат властта - виждам нещо неуместно. И все по-нелепи стават. И от ден на ден се стремят към тази власт, която сякаш им би трябвало, с цел да облекчат ситуацията на народа. Фактически, никой не мисли за това, и народът би трябвало доста добре да сортира претендентите си, а не да гласоподава по инерция. В този театър това е фрапантно показано. Понеже там директно се приказва - и за депутатите, и какво съставлява Народното събрание, и по какъв начин се назначават хора, които сякаш се избират...
Това с фалшификацията на националния избор, както е ставало тогава, става и в този момент. И всеки от властта се облагодетелства, в това число Стамболов, който, знаете, какви благосъстояния е натрупал, колкото и талантлив общественик да е. Той е един от най-алчните.
Алчността е проклятието на демокрацията, и това си проличава в представлението. Смятам това като набожен въпрос. Понеже при диктаторските режими не можеш да крадеш безнаказано, единствено диктаторът може да краде безнаказано. А нашата народна власт дава действителни права на всички да крадат, колкото могат. Така че, това е проклятието на нашата народна власт - алчността.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ