Актьорът Самуел Финци: Свободата значи всичко
Актьорът Самуел Финци работи и живее от знаковата 1989 година в Германия. Освен с функциите си във водещи театри на Берлин, Хамбург, Виена, Цюрих Финци става известен в Европа и с филмовите си участия. В България се снима във филми на Александър Морфов, Теди Москов, Петър Попзлатев, Емил Христов и други, както и в сериала на Българска национална телевизия 1 " Четвърта власт ". Кино- и телевизионните му функции са над 100. През 2015 година е разгласен за артист на годината в немскоговорящите страни с гласоподаване на 42 критици за списание " Театърът през днешния ден " и получава влиятелната премия " Пръстенът на Гертруд Айзолд " за играта си в " Очакване на Годо " на Берлинския " Дойчес театер ". През 2011 година завоюва и едно от най-високите оценки в културата на Германия - Наградата на Берлин, дружно с режисьора Димитър Гочев. През 2014 година - премията на актьорската колегия за най-хубав артист в комедийна роля за кино лентата Worst Case Scenario.Разговорът със Самуел беше посредством видеовръзка с Берлин след негово тридневно четене на Фройд на френски за France Culture. Най-новата театрална режисура, в която той ще взе участие, е по романа на Давид Гросман " Един кон влезнал в бар ". Следващият български филм, в който ще го забележим, е " 18% сиво " на Виктор Чучков по романа на Захари Карабашлиев. Фокусът на диалога в този момент обаче е свободата и взаимоотношенията ни с предишното. Поводът - " Власт и опозиция ".
Цели генерации в тази страна не схванаха в никакъв случай какво е независимост. Това е фраза, която произнася героят на Самуел Финци - Константин Шейтанов, в постановката " Власт и опозиция " по едноименнния разказ на Илия Троянов. Това е и изречението в текста, което стимулира артиста да взе участие в спектакъла, копродукция на театрите " Шаушпил Хановер " и берлинския " Дойчес театер " в Германия. " Власт и опозиция " e под режисурата на Душан Дейвид Парижек и ще може да се види на 18 и 19 юни в Народния спектакъл " Иван Вазов " от програмата на " Световен спектакъл в София ". Актьорът, режисьорът и създателят на романа ще вземат участие и в полемиката " Театър и политика " на 19 юни от 11 часа в " Гьоте институт " в София.
Защо решихте да приемете поканата на шефа на театъра в Хановер и да участвате в постановката на Парижек " Власт и опозиция "?
- Романът на Илия Троянов е единственият, който аз съм чел, който съществено вниква във връзката сред годините на комунистическия режим в България и измененията. Бях се зарекъл да не се занимавам с тези проблеми, виждайки какво се случва в България. Защото ме интересуват по-универсални тематики, а не съответни исторически събития. Но текстът ме завоюва с неговата документална акуратност и с емоционалността си. А режисьорът Душан Парижек, мой връстник от чешки генезис, е човек, който също е израснал в тази система и може да споделя за нея. А е и доста ловък драматург и може да приспособява творби, които не са писани за сцена, романи, прозаичност, тъй че да имат театрална стойност. С " Влас и опозиция " той съумява да направи обстановка с взаимоотношения сред герои от един квазидокументален текст.
Представлението продължава да се играе с огромен триумф в Германия от края на 2016. С какво си обяснявате интереса там към постановката и тематиката?
- Темите са свързани и с немското общество, познавайки историята на Германска демократична република. Но в случай че вдигнем параболата на по-високо равнище - става дума за свят, в който истината и лъжата живеят взаимно, само че лъжата взема превес. Независимо дали живеем в социализъм или в капитализъм, или какъвто ще да е публичен строй, общо взето, заблудите са едни и същи.
Лъжите през днешния ден може би са функционалност на ненаучените уроци за през вчерашния ден. Защо актуалното ни общество, демократичното, в никакъв случай не реализира консенсус във връзка с закононарушенията на тоталитарния режим в България? 30 години след измененията нямаме единна и ясна глоба към човеконенавистната тирания сред 9 септември 1944 и 10 ноември 1989.
- От 30 години не пребивавам в България и съм дилетант. Между 1944 и 1989 в България е имало към 3 милиона доносници. Това го има в романа. Ако това е правилно - защо изобщо приказваме? Естествено че никой няма интерес да се пречисти. Живее се в непрекъснат боязън, че човек ще загуби личното си улеснение. Причините са доста, не желая да психологизирам. Грешката е, че това не се реши в точния момент и в този момент към този момент е късно.
В Германия, страната - водач на обединена Европа, в която живеете и работите, работят и законите за лустрацията, някогашните сътрудници на ЩАЗИ не могат да заемат публични постове, а нацистките знаци са неразрешени. В България, най-бедната страна в Европейски Съюз, такива закони на процедура няма, а знаците на комунизма се развяват по площадите и се продават в централните подлези. Спекулативна ли е връзката, която върша сред отношението към предишното и просперитета на двете общества?
- Германия в действителност постави големи старания измежду Втората международна война в денацифицирането на страната. И след обединяването - със закон се санкционира игнорирането на холокоста или потреблението на нацистки знаци. И това се възпитава в продължение на десетилетия. Просто това общество си е стъпило на краката по-рано от нашето. По отношение на просперитета - той е разследване от обръщането на обществото към личната му история, от способността му да я проучва и да се опита да направи идната по-правилна крачка. Ако не си признаеш грешката - по какъв начин ще направиш идната крачка? Със замазване не става. То е въпрос и на нрав на този Балкански полуостров, на който сме родени, израснали и възпитани. То е и от въздействието на Ориента и е по-комплексен въпрос. Но благоденствието може да се предизвика - когато ти имаш отношение към себе си, когато харесваш личния си дом - тогава ще харесваш и останалите. Когато живееш в безвластие и си мърльо, не можеш да си потребен на себе си и оттова нататък и на обществото. И за това се желае изпитание, самодисциплина и почитание към самия себе си. Имам възприятието, че ние не сме привикнали да се почитаме.
Троянов изследва точно този феномен - непризнаването на грешката. 10 години чете документи от Държавна сигурност. Разговаря с десетки хора, потърпевши от тоталитарната власт, и такива, които са я упражнявали. Изследването му сочи, че уличените като агенти-доносници постоянно реагират еднообразно - с отказване, с изказване за нанесена засегнатост, с готовност всичко да се премълчи. Но Т роянов се оказа и участник в същината на своята история. Какво мислите за обстановката, в която създателят на " Власт и опозиция " разсъждава за своя преводач на български - Любомир Илиев - като за клеветник на Държавна сигурност? Това стана в есе за " Франкфуртер алгемайне цайтунг " . Троянов оповести и обстоятелството, че в първото издание на романа елементи от текста са изменени или спестени. После уважаваният преводач отхвърли предумисъл.
- То е ясно. По стичане на събитията имам възприятието, че Троянов провокира дявола. В положителния смисъл на думата. Започваш да разнищваш една тематика и, ето, то в действителност се случва в реалност. То е неуместно. Тази обстановка е доказателство, че литературата, която Троянов основава, в действителност е стъпила на нещо, а не е измислена история на човек, който желае да си отмъсти за нещо, нелепости! Да вземем да вземем за пример Недко Солаков. Бил е млад, нещо му е се е случило, той излезе и сподели - факт е, направих го, оттук насетне да даваме напред. Да, покайвам се за това, което направих, то не е положително, само че това не ме прави по-лош актьор. Напротив.
Да, Недко Солаков направи от тази история произведение на изкуството - неговото чекмедже. И по този начин я преработи. Но той е изключение.
- Такъв жест заслужава почитание.
Освен че написа романа, по който вие сте основали спектъкал, Илия Троянов прави документален филм за телевизия ZDF - " Напред, само че дано в никакъв случай не забравяме. Балада за българските герои ". Заедно с 50 някогашни пандизчии в лагера в Белене посещава още веднъж мястото. За да почете смелия и заслужен живот на тези хора. Днес в България още веднъж е на дневен ред тематиката за АЕЦ в Белене. Свързвам двете истории на лагера и на АЕЦ поради страха ми от призраците на предишното, само че и тъй като ги виждам центъра на София, където проведени хора се появяват с лика на Сталин. Но вие по какъв начин гледате на тази концепция?
- Имам възприятието, че тези хора, които желаят да създадат там АЕЦ, желаят да не помнят историята. Ако изобщо са я знаели. Или по-скоро тая работа е доста банална. Те просто не си дават сметка какво вършат. Сигурно мястото е комфортно, Белене. А това, че хиляди хора там са си оставили живота - това за тях няма никакво значение. То е все едно да построиш електроцентрална в Аушвиц. Или може би газова станция? С такова нещо бих го сравнил. Е, това в Германия няма да мине. Вместо да се направи монумент на жертвите в Белене.
© Катрин Рибе, "Шаушпил Хановер "
За протеста си против сталинизма протагонистът в романа Константин е наказан, само че не и на предстоящата от него смъртна присъда. " Вместо нея – двайсет години отнемане от независимост. Какъв неуместен израз. Не могат да те лишат от нещо, което липсва в цялото общество ". Свободата преди 1989-а доста пъти е била функционалност на това да отидеш в пандиза. Вие по какъв начин преживявате въпроса за свободата след опита си с " Власт и опозиция "?
- За мен е значимо човек вътрешно да се усеща свободен. Не съм бил в пандиза с изключение на казармата, където за малко можех да си показва какво е да си затворен в пространство с неуместни правила и забрани, които нямат нищо общо с теб. Но в случай че не си минал през лагер, през затвор - мъчно можеш да го схванеш. Телесното разбиране за мен е доста значимо. Трябва да го изпиташ физически, с цел да знаеш защо става дума. Иначе за мен - даже не се възнамерявам за това. Толкова е значително и органично значимо да си свободен. Да ти е свободна мисълта и тялото. Свободата значи всичко.
Тя е обвързвана и с вашия житейски избор на актьор.
- О, да. Затова и за прекомерно малко време съм бил част от отбор на спектакъл. Защото не обичам да се покорявам на правила. Обичам аз да взимам решения, а не някой различен да ги взима вместо мен.
© Катрин Рибе, "Шаушпил Хановер "
Да, това да съучаствате е и принцип в работата ви с режисьора Димитър Гочев, с който имате близо 30 представления дружно. А каква беше задачата, която самичък си поставихте за облика на Константин Шейтанов?
- Това е анархист. Човек прекарал 20 години по лагери.
Прототипът му е Георги Константинов.
- Да, родственик на Илия Троянов. Прототипът му е действителен човек. Антагонистът Методи е сборен облик на човек от службите. Та моите размисли за Константин бяха за това, че този човек, върху който са положени толкоз старания, ще бъде погубен - все пак оцелява и не стопира да нервира. На равнище зрелище жертвите постоянно провокират благосклонности. Мога да си разреша този човек да е свадлив, да е дразнещ, да се държи неприятно, само че той постоянно е на вярната позиция. Това, което желаех да избегна, е да не изпада в прочувственост. Да не стане: " Аз, горкият, аз, горката жертва ". Заобичваш един темперамент на сцената, когато виждаш по какъв начин се бори, а не по какъв начин страда. Да се бори с събитията - това беше най-важното за мен. Има една имитация на Константин, поради която се съгласих да вземам участие. За мен тя е мотото в романа, имитация, която той споделя към края: " Цели генерации в тази страна не схванаха в никакъв случай какво е независимост ". Това изречение прочувствено ме сграбчва.
Има и такова изречение в романа - " Без опозиция няма правдивост ". Можем ли да съотнесем тази фраза и към свободата - без опозиция няма независимост?
- Да, тъй като свободата не съществува ей по този начин, изобщо. Тя постоянно се съотнася към нещо. Въобще свободен май няма. Трябва да съпротивляваш на избрани условия, на избрана система, на избрани правила, с цел да можеш да ги отмахнеш, и тогава се чувстваш свободен.
Цели генерации в тази страна не схванаха в никакъв случай какво е независимост. Това е фраза, която произнася героят на Самуел Финци - Константин Шейтанов, в постановката " Власт и опозиция " по едноименнния разказ на Илия Троянов. Това е и изречението в текста, което стимулира артиста да взе участие в спектакъла, копродукция на театрите " Шаушпил Хановер " и берлинския " Дойчес театер " в Германия. " Власт и опозиция " e под режисурата на Душан Дейвид Парижек и ще може да се види на 18 и 19 юни в Народния спектакъл " Иван Вазов " от програмата на " Световен спектакъл в София ". Актьорът, режисьорът и създателят на романа ще вземат участие и в полемиката " Театър и политика " на 19 юни от 11 часа в " Гьоте институт " в София.
Защо решихте да приемете поканата на шефа на театъра в Хановер и да участвате в постановката на Парижек " Власт и опозиция "?
- Романът на Илия Троянов е единственият, който аз съм чел, който съществено вниква във връзката сред годините на комунистическия режим в България и измененията. Бях се зарекъл да не се занимавам с тези проблеми, виждайки какво се случва в България. Защото ме интересуват по-универсални тематики, а не съответни исторически събития. Но текстът ме завоюва с неговата документална акуратност и с емоционалността си. А режисьорът Душан Парижек, мой връстник от чешки генезис, е човек, който също е израснал в тази система и може да споделя за нея. А е и доста ловък драматург и може да приспособява творби, които не са писани за сцена, романи, прозаичност, тъй че да имат театрална стойност. С " Влас и опозиция " той съумява да направи обстановка с взаимоотношения сред герои от един квазидокументален текст.
Представлението продължава да се играе с огромен триумф в Германия от края на 2016. С какво си обяснявате интереса там към постановката и тематиката?
- Темите са свързани и с немското общество, познавайки историята на Германска демократична република. Но в случай че вдигнем параболата на по-високо равнище - става дума за свят, в който истината и лъжата живеят взаимно, само че лъжата взема превес. Независимо дали живеем в социализъм или в капитализъм, или какъвто ще да е публичен строй, общо взето, заблудите са едни и същи.
Лъжите през днешния ден може би са функционалност на ненаучените уроци за през вчерашния ден. Защо актуалното ни общество, демократичното, в никакъв случай не реализира консенсус във връзка с закононарушенията на тоталитарния режим в България? 30 години след измененията нямаме единна и ясна глоба към човеконенавистната тирания сред 9 септември 1944 и 10 ноември 1989.
- От 30 години не пребивавам в България и съм дилетант. Между 1944 и 1989 в България е имало към 3 милиона доносници. Това го има в романа. Ако това е правилно - защо изобщо приказваме? Естествено че никой няма интерес да се пречисти. Живее се в непрекъснат боязън, че човек ще загуби личното си улеснение. Причините са доста, не желая да психологизирам. Грешката е, че това не се реши в точния момент и в този момент към този момент е късно.
В Германия, страната - водач на обединена Европа, в която живеете и работите, работят и законите за лустрацията, някогашните сътрудници на ЩАЗИ не могат да заемат публични постове, а нацистките знаци са неразрешени. В България, най-бедната страна в Европейски Съюз, такива закони на процедура няма, а знаците на комунизма се развяват по площадите и се продават в централните подлези. Спекулативна ли е връзката, която върша сред отношението към предишното и просперитета на двете общества?
- Германия в действителност постави големи старания измежду Втората международна война в денацифицирането на страната. И след обединяването - със закон се санкционира игнорирането на холокоста или потреблението на нацистки знаци. И това се възпитава в продължение на десетилетия. Просто това общество си е стъпило на краката по-рано от нашето. По отношение на просперитета - той е разследване от обръщането на обществото към личната му история, от способността му да я проучва и да се опита да направи идната по-правилна крачка. Ако не си признаеш грешката - по какъв начин ще направиш идната крачка? Със замазване не става. То е въпрос и на нрав на този Балкански полуостров, на който сме родени, израснали и възпитани. То е и от въздействието на Ориента и е по-комплексен въпрос. Но благоденствието може да се предизвика - когато ти имаш отношение към себе си, когато харесваш личния си дом - тогава ще харесваш и останалите. Когато живееш в безвластие и си мърльо, не можеш да си потребен на себе си и оттова нататък и на обществото. И за това се желае изпитание, самодисциплина и почитание към самия себе си. Имам възприятието, че ние не сме привикнали да се почитаме.
Троянов изследва точно този феномен - непризнаването на грешката. 10 години чете документи от Държавна сигурност. Разговаря с десетки хора, потърпевши от тоталитарната власт, и такива, които са я упражнявали. Изследването му сочи, че уличените като агенти-доносници постоянно реагират еднообразно - с отказване, с изказване за нанесена засегнатост, с готовност всичко да се премълчи. Но Т роянов се оказа и участник в същината на своята история. Какво мислите за обстановката, в която създателят на " Власт и опозиция " разсъждава за своя преводач на български - Любомир Илиев - като за клеветник на Държавна сигурност? Това стана в есе за " Франкфуртер алгемайне цайтунг " . Троянов оповести и обстоятелството, че в първото издание на романа елементи от текста са изменени или спестени. После уважаваният преводач отхвърли предумисъл.
- То е ясно. По стичане на събитията имам възприятието, че Троянов провокира дявола. В положителния смисъл на думата. Започваш да разнищваш една тематика и, ето, то в действителност се случва в реалност. То е неуместно. Тази обстановка е доказателство, че литературата, която Троянов основава, в действителност е стъпила на нещо, а не е измислена история на човек, който желае да си отмъсти за нещо, нелепости! Да вземем да вземем за пример Недко Солаков. Бил е млад, нещо му е се е случило, той излезе и сподели - факт е, направих го, оттук насетне да даваме напред. Да, покайвам се за това, което направих, то не е положително, само че това не ме прави по-лош актьор. Напротив.
Да, Недко Солаков направи от тази история произведение на изкуството - неговото чекмедже. И по този начин я преработи. Но той е изключение.
- Такъв жест заслужава почитание.
Освен че написа романа, по който вие сте основали спектъкал, Илия Троянов прави документален филм за телевизия ZDF - " Напред, само че дано в никакъв случай не забравяме. Балада за българските герои ". Заедно с 50 някогашни пандизчии в лагера в Белене посещава още веднъж мястото. За да почете смелия и заслужен живот на тези хора. Днес в България още веднъж е на дневен ред тематиката за АЕЦ в Белене. Свързвам двете истории на лагера и на АЕЦ поради страха ми от призраците на предишното, само че и тъй като ги виждам центъра на София, където проведени хора се появяват с лика на Сталин. Но вие по какъв начин гледате на тази концепция?
- Имам възприятието, че тези хора, които желаят да създадат там АЕЦ, желаят да не помнят историята. Ако изобщо са я знаели. Или по-скоро тая работа е доста банална. Те просто не си дават сметка какво вършат. Сигурно мястото е комфортно, Белене. А това, че хиляди хора там са си оставили живота - това за тях няма никакво значение. То е все едно да построиш електроцентрална в Аушвиц. Или може би газова станция? С такова нещо бих го сравнил. Е, това в Германия няма да мине. Вместо да се направи монумент на жертвите в Белене.
© Катрин Рибе, "Шаушпил Хановер "
За протеста си против сталинизма протагонистът в романа Константин е наказан, само че не и на предстоящата от него смъртна присъда. " Вместо нея – двайсет години отнемане от независимост. Какъв неуместен израз. Не могат да те лишат от нещо, което липсва в цялото общество ". Свободата преди 1989-а доста пъти е била функционалност на това да отидеш в пандиза. Вие по какъв начин преживявате въпроса за свободата след опита си с " Власт и опозиция "?
- За мен е значимо човек вътрешно да се усеща свободен. Не съм бил в пандиза с изключение на казармата, където за малко можех да си показва какво е да си затворен в пространство с неуместни правила и забрани, които нямат нищо общо с теб. Но в случай че не си минал през лагер, през затвор - мъчно можеш да го схванеш. Телесното разбиране за мен е доста значимо. Трябва да го изпиташ физически, с цел да знаеш защо става дума. Иначе за мен - даже не се възнамерявам за това. Толкова е значително и органично значимо да си свободен. Да ти е свободна мисълта и тялото. Свободата значи всичко.
Тя е обвързвана и с вашия житейски избор на актьор.
- О, да. Затова и за прекомерно малко време съм бил част от отбор на спектакъл. Защото не обичам да се покорявам на правила. Обичам аз да взимам решения, а не някой различен да ги взима вместо мен.
© Катрин Рибе, "Шаушпил Хановер "
Да, това да съучаствате е и принцип в работата ви с режисьора Димитър Гочев, с който имате близо 30 представления дружно. А каква беше задачата, която самичък си поставихте за облика на Константин Шейтанов?
- Това е анархист. Човек прекарал 20 години по лагери.
Прототипът му е Георги Константинов.
- Да, родственик на Илия Троянов. Прототипът му е действителен човек. Антагонистът Методи е сборен облик на човек от службите. Та моите размисли за Константин бяха за това, че този човек, върху който са положени толкоз старания, ще бъде погубен - все пак оцелява и не стопира да нервира. На равнище зрелище жертвите постоянно провокират благосклонности. Мога да си разреша този човек да е свадлив, да е дразнещ, да се държи неприятно, само че той постоянно е на вярната позиция. Това, което желаех да избегна, е да не изпада в прочувственост. Да не стане: " Аз, горкият, аз, горката жертва ". Заобичваш един темперамент на сцената, когато виждаш по какъв начин се бори, а не по какъв начин страда. Да се бори с събитията - това беше най-важното за мен. Има една имитация на Константин, поради която се съгласих да вземам участие. За мен тя е мотото в романа, имитация, която той споделя към края: " Цели генерации в тази страна не схванаха в никакъв случай какво е независимост ". Това изречение прочувствено ме сграбчва.
Има и такова изречение в романа - " Без опозиция няма правдивост ". Можем ли да съотнесем тази фраза и към свободата - без опозиция няма независимост?
- Да, тъй като свободата не съществува ей по този начин, изобщо. Тя постоянно се съотнася към нещо. Въобще свободен май няма. Трябва да съпротивляваш на избрани условия, на избрана система, на избрани правила, с цел да можеш да ги отмахнеш, и тогава се чувстваш свободен.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ