Ако ви се струва, че научните експерименти протичат само в

Ако ви се коства, че научните опити протичат единствено в скучни лаборатории, с хора в лабораторни престилки и формули на черната дъска, коства си малко да възобновим картината. Понякога науката се движи по границата сред откритието на века и планетарната злополука. Историята е цялостна със случаи, в които, въоръжени с блестящи хрумвания и нуклеарен оптимизъм, откривателите започват планове, чиито последствия е съвсем невероятно да бъдат планувани. От детонации в орбита до вирусни проби върху живи хора – това не са планове на фантастични сюжети, а документирани обстоятелства. В тази публикация – седем действителни опита, които са почнали с теоретичен интерес, само че са приключили с… е, да кажем, че е можело да бъде и по-зле.

Castle Bravo (1954 г.) – нуклеарната детонация, която не протече по проект

Castle Bravo е случай, в който теорията се проваля, а последствията стават световни. На 1-ви март 1954 година Съединените щати тестват нов вид термоядрена бомба на атола Бикини. Това е първият заряд с литиев деутерид в твърда форма – на хартия това наподобява като софтуерен пробив. Но те подценяват една променлива в уравнението: изотопа литий-7, който ненадейно се задейства в реакцията. Резултатът е не 6 мегатона, както бе изчислено, а 15. Експлозията е била три пъти по-мощна от предстоящото.

Огнена колона се издига в небето, последвана от облак с височина 40 километра. Но същинската заплаха не е в зрелището, а в радиоактивните превалявания. Радиоактивният прахуляк се носи на стотици километри, попадайки върху живи острови, които съгласно формалните данни не би трябвало да са в рисковата зона. Хората не са евакуирани. Никой не е бил предизвестен. Дори един японски рибарски траулер, намиращ се на 170 км от епицентъра, е поръсен с нуклеарен прахуляк – на палубата му се утаява пласт с дебелина сантиметри. Един от моряците умира, а останалите остават инвалиди.

Castle Bravo беше леден душ за нуклеарния оптимизъм: внезапно стана ясно какъв брой елементарно един широкомащабен опит може да излезе отвън рамките на изчислителната таблица.

Проект 4.1 – неканени тестови субекти (1954 г.)

Когато на 1-ви март 1954 година водородната бомба Castle Bravo избухва над атола Бикини, радиоактивният облак не стопира в рамките на тестовия полигон. Той се популяризира още по-далеч – към хората. На прилежащите острови живеят фамилии, деца и възрастни хора. Никой не ги е предизвестил и не ги е евакуирал. И това не е било просто немарливост.

Няколко седмици по-късно се появява план под номер 4.1 – формалното „ изследване на медицинските аспекти на въздействието на радиацията върху хората “. Целта е била елементарна: да се следят действителните резултати от нуклеарното замърсяване върху живи хора, без тяхното единодушие.

Жителите на Ронгерик и Ронгелап внезапно били превърнати в опитни обекти. Косите им почнали да падат, появили се изгаряния и кожни лезии. Години по-късно се появили рак на щитовидната жлеза, неплодородие, вродени аномалии при техните деца. Всичко това било записано от експертите от Националната лаборатория „ Брукхейвън “, като че ли става дума за лабораторен опит, а не за покруса. На хората им било обяснено, че това са „ здравни прегледи “, без да се разкрива същинската им цел.

Проект 4.1 остава в сянка в продължение на съвсем 30 години. Когато документите съгласно условията на американските закони бяха разкрити и станаха налични, се оказа, че още преди опита с Castle Bravo лекарите са обсъждали опцията за събиране на данни от засегнатите от радиацията поданици. Така че замърсяването е можело да бъде планувано, само че не е бил изработен опит то да бъде спряно. Тази история наподобява като тъмен сюжет – само че в действителност е един от най-мрачните епизоди от американската нуклеарна епоха.

MK-Ultra – опити, за които не е трябвало да се знае (1950-1970)

В разгара на Студената война Централно разузнавателно управление на САЩ е превзето от концепцията за безспорен надзор – над врага, над сътрудниците, над личните си страхове. Така се ражда планът MK-Ultra, публично отдаден на „ проучване на техники за модифициране на държанието “. Неофициално той е бил нещо като търсене на бутон, който може да включва и изключва човешкото схващане.

Методите? Всичко, за което се сетите: ЛСД, барбитурати, електрошок, внушаемост, изолираност, отнемане от сетива. Експериментите са провеждани върху пандизчии, психиатрични пациенти, наркомани, даже студенти – постоянно без тяхното познание или единодушие.

Един от най-известните епизоди е казусът с биохимика Франк Олсън, на който скрито е дадена огромна доза ЛСД. Няколко дни по-късно той пада от прозореца на хотел. Централно разузнавателно управление на САЩ твърди, че става дума за самоубийство, само че по-късно фамилията му търси наново следствие – и версиите са повече от отговорите.

Когато през 1973 година стартира вътрешно следствие, шефът на Централно разузнавателно управление на САЩ подрежда по-голямата част от документите на MK-Ultra да бъде унищожена. Някои от архивите обаче оцеляват и отиват на чуване в Сената през 1977 година

Какво стана ясно? Проектът не е основал работеща технология за надзор на съзнанието, само че е образец за цялостната безнаказаност на разследващите служби. MK-Ultra не е неуспех. Той е предизвестие.

Проектът „ Седан “ – Изкоп благодарение на силата на нуклеарното слънце (1962 г.)

През 1962 година Съединени американски щати вземат решение да ревизират дали багерите могат да бъдат сменени с… нуклеарна детонация. Идеята звучи налудничаво, само че по това време тя е част от формалната стратегия Plowshare – спокойно потребление на атомната сила. Проектът „ Седан “ е неговият флагман.

Бойна глава с мощ 104 килотона е ситуирана в пустинята Невада и е взривена на дълбочина 194 метра. Целта е била да се симулира основаването на ров за бъдещи канали и за рандеман на потребни изкопаеми. Експлозията е сполучлива: образува се кратер с дълбочина 100 метра и широчина съвсем половин километър. Почвата безусловно се е изпарила.

Но дружно с нея във въздуха се издигна и великански радиоактивен облак. Той се трансформира в един от най-големите източници на антропогенно замърсяване в американската история. Образувалите се радиоактивни излъчвания доближават до 11 щата, а равнищата на радиация в някои региони надвишават нормата десетки пъти. Общественото мнение избухна не по-слабо от самата бомба: митинги, боязън и напредък на антиядрените настроения. Идеята за потребление на нуклеарни заряди за „ спокойно строителство “ бързо беше изоставена.

Кратерът от Седан стои и до през днешния ден, като глух монумент на наивната религия, че нуклеарната детонация може да се употребява за построяването на нещо безвредно и чисто. Днес на мястото се организират обиколки с екскурзовод. Той е впечатляващ. Но не и въодушевяващ.

Iceworm – секретната база, която не може да бъде удържана даже от безконечната заледеност

Студената война наложи ексцентрично мислене. Съединени американски щати желаеха да разположат нуклеарни ракети допустимо най-близо до руската територия, само че по този начин, че да не бъдат видяни. Отговорът е планът Iceworm – мрежа от мини и подземни тунели под ледената завивка на Гренландия.

Планираната дължина е била колосална – над 4 хиляди км преносими пътеки, по които ракетите да се придвижват, тъй че да не се трансфорат в лесна цел. Строителството стартира с пробната база Camp Century: казарми, болница, проучвателен център – и всичко това под дебелината на арктическия лед. Електричеството се обезпечава от стилен нуклеарен реактор.

Но ледената концепция бързо се пропуква – в дословния смисъл на думата. Учените се сблъскват с обстоятелството, че ледът не е неподвижен: той тече, подлага се на натиска, трансформира се. Конструкциите се провалят, тунелите се огъват, оборудването се задръства. След няколко години излиза наяве: инфраструктурата е несъответствуваща за бойна приложимост. Iceworm беше спрян, само че остави след себе си освен мемоари, само че и реактор с радиоактивни боклуци, заровен във безконечната заледеност.

По това време това изглеждаше безвредно. Но през XXI в., когато арктическият лед се топи по-бързо Camp Century още веднъж стана мотив за паника: в случай че ледът се разтопи, отровните материали могат да попаднат в екосистемата. В последна сметка един опит, почнал като геополитическа случка, може да завърши с екологична драма.

Грюнар – островът, пропуснат в продължение на 48 години (1942 г.)

В разгара на Втората международна война Англия съществено обмисля опцията за потребление на биологични оръжия като действително възпиращо средство. Според военните антраксът е идеално подобаващ за ролята на „ постепенно убиващ, само че заплашителен зложелател “.

За тестванията е определен дребният, ненаселен остров Грюнард край крайбрежията на Шотландия. Той е изглеждал комфортен: далечен от континента, затворен за любопитните очи. Овцете били докарани там и спорите на антракса били разпръснати във тип на аерозол. Резултатите са предстоящо мрачни – животните умират в мъка. По-малко предсказуемо е било постоянството на спорите.

След войната островът е трябвало да бъде затворен. Не краткотрайно, а съществено. Спорите не са били унищожени в продължение на години – те са проникнали в почвата, в дъждовната вода, във всяка цепнатина. Знакът „ Опасно “ става непрекъсната част от пейзажа, а Грюнард придобива негласния статут на „ английски Чернобил в миниатюра “. Едва през 80-те години на предишния век държавното управление стартира пълномащабно обеззаразяване: островът е залят с формалдехид, разкопан, измит и залят с хлор. Това лишава милиони лири и съвсем десетилетие работа.

Едва през 1990 година островът е разгласен за безвреден, само че остатъците остават – освен в почвата, само че и в съзнанието.

Проектът Chariot – на ръба сред напредъка и лудостта (1960-те години)

В разгара на Студената война американските инженери се замислят: какво ще стане, в случай че построят пристанище… благодарение на нуклеарни детонации? Не с динамит или екскаватор, а с пет термоядрени заряда. Така се ражда планът Chariot, в който се пробват да употребяват атомната сила за мирни цели. Избран е бряг на Аляска, покрай инуитското село Пойнт Хоуп.

Планът изглеждал елементарен: да се взриви верига от бомби, да се образува бездънен неестествен залив и по-късно да се изтегли корабоплаването там. Никой не прецизира за какво.

Учените от лабораторията Ливърмор настояват, че планът е изцяло безвреден. Но природозащитниците и даже някои физици от самия екип започнаха да бият паника. Местната флора и фауна не биха издържали на подобен „ строителен “ метод. Хората рискували да бъдат съседи на радиоактивна локва, в която даже чайките не биха оживели.

След поредност от митинги, приключване на информация в пресата и научни разногласия планът най-сетне е замразен. Но подготвителната работа – проучвания, сондажи, тестови измервания – оставят екологичен отпечатък. Аляска безусловно съвсем се трансформира в изпитателен полигон за „ мирна апокалиптика “.

Може би сте забелязали, че всички образци в истинската публикация се отнасят за Съединени американски щати. Не бива да се не помни, че Съюз на съветските социалистически републики се опита да добива нефтени шисти на Колския полуостров с тактически нуклеарни заряди. А в Казахстан по този начин се вършат водохранилищата. Само че това е непотвърдена публично информация, тъй като Съюз на съветските социалистически републики, а и Русия не разсекретяват пред медиите плановете от сходен вид. Може там да са ставали и по-страшни неща, само че няма по какъв начин да разберем. Ако някой има по-подробна информация на тази тематика, може да я показа.