Партийните маймунки не чуват и не виждат исканията на бизнеса
Ако задачата е настоящето държавно управление да оцелее през 2026 година, огромният въпрос е: какво ще прави през 2027-а? Защото инфлацията може краткотрайно да надуе приходите, само че неизбежно смачква доверието
Републиканският проектобюджет за идната година напредва към своето официализиране като ленив, само че безмилостен валяк, който непреклонно се търкаля към своята вътрешна непоследователност. Документ, който по формулировка би трябвало да внесе ред и предвидимост, се трансформира в инструмент за преразпределение, направен като че ли без безусловно никакъв разбор. Вместо да обуздае раздутата администрация, чиито шефове живеят в личен успореден свят на комфорт, обезпечени бонуси и институционално величие, страната реши да посегне на приходите на тези, които пълнят бюджета – българите, работещи в частния бранш.
Бизнесът, нормално внимателен в обществените си реакции, този път претърпява осезателен стрес и напрежение. Новият бюджет го изправя пред няколко неприятни, само че реалистични сюжета: да потърси способи да укрие част от приходите си; да огледа оттатък границата в търсене на по-благоприятни условия; да построи нов политически проект; или да поддържа действителен, който разрушава комфортното статукво. Едно е несъмнено – счетоводителите към този момент получават ясната директива да изследват всяка допустима междина, през която страната няма да види действителните облаги.
А до момента в който Спецов продължава да се занимава с проблема „ Лукойл “ – който в това време се трансформира в нещо като народен фолклор – остава открит въпросът дали следващата година фискът въобще ще може да повтори рекордните си резултати от тази година.
На политическата сцена времето тече в личен, парадоксално муден темп. Президентът Радев продължава да дебне в засада, като че ли търпението му е стратегически запас, който може да бъде конвертиран в най-подходящия миг. Стига този миг да не бъде пропуснат…
Други обединения към този момент пренастройват реториката си в унисон с новите условия.
Ако в края на 2026 година някой дръзне да произнесе магическата формула „ понижаване на налозите “, той евентуално би могъл да отключи непредвидени политически сили. Два милиона българи, чийто труд обезпечава и пенсиите, и комфорта на държавната администрация, биха посрещнали такова заричане с възторг. А когато стопанската система стартира да се охлажда – евентуално още следващата година – когато първите съкращения и преструктурирания станат факт, тогава данъчната тематика може да се трансформира в разломна линия на бъдещия политически цикъл.
Въпреки всички предизвестия, позиции и причини от страна на бизнеса, ръководещите не престават да се държат като фамозните маймунки: „ не знам “, „ не чух “, „ не видях “, дано прибавим към тях и „ нищо не мога да направя “. Тази поза към този момент не е нито философска, нито алегорична – тя е цинично административна.
И тук идва най-опасната догадка, която въпреки да звучи стопански неуместна, се прокрадва в диалозите на много съществени хора: че държавното управление умишлено позволява – или даже предизвиква – по-висока инфлация следващата година.
Защо сходен механизъм би бил преференциален за властта?
1. Нарастване на номиналните доходи
Инфлацията покачва цените, а дружно с тях и данъчната база. Данък добавена стойност носи повече, подоходните налози порастват, в случай че скалите не се индексират. Фискът се подхранва – най-малко на хартия.
2. Обезценяване на дълга
Държавният дълг става по-лесен за обслужване, тъй като действителната му тежест понижава. Бюджетът наподобява по-здрав, въпреки да не е действително подсилен.
3. Краткосрочно политическо улеснение
Преди избори управляващите обичайно разхлабват фискалната дисциплинираност, което може да прегрее стопанската система. Инфлацията тук е непряк резултат, само че от време на време е резултат, с който властта е склонна да се помири.
Но това е игра с огън. Нито историята, нито икономическата логичност, нито чувството за публичен разсъдък разрешават да се има вяра, че можеш да си играеш безнаказано с инфлацията през днешния ден и да останеш политически цялостен на следващия ден.
Ако задачата е настоящето българско държавно управление да оцелее през 2026 година, огромният въпрос е: какво ще прави през 2027-а?
Защото инфлацията може краткотрайно да надуе приходите, само че неизбежно смачква доверието. И намалява покупателната дарба. А когато доверието се изпари, даже най-тежкият бюджетен валяк стопира – не тъй като не може да се търкаля напред, а тъй като под него към този момент няма път.
Още от създателя:
Републиканският проектобюджет за идната година напредва към своето официализиране като ленив, само че безмилостен валяк, който непреклонно се търкаля към своята вътрешна непоследователност. Документ, който по формулировка би трябвало да внесе ред и предвидимост, се трансформира в инструмент за преразпределение, направен като че ли без безусловно никакъв разбор. Вместо да обуздае раздутата администрация, чиито шефове живеят в личен успореден свят на комфорт, обезпечени бонуси и институционално величие, страната реши да посегне на приходите на тези, които пълнят бюджета – българите, работещи в частния бранш.
Бизнесът, нормално внимателен в обществените си реакции, този път претърпява осезателен стрес и напрежение. Новият бюджет го изправя пред няколко неприятни, само че реалистични сюжета: да потърси способи да укрие част от приходите си; да огледа оттатък границата в търсене на по-благоприятни условия; да построи нов политически проект; или да поддържа действителен, който разрушава комфортното статукво. Едно е несъмнено – счетоводителите към този момент получават ясната директива да изследват всяка допустима междина, през която страната няма да види действителните облаги.
А до момента в който Спецов продължава да се занимава с проблема „ Лукойл “ – който в това време се трансформира в нещо като народен фолклор – остава открит въпросът дали следващата година фискът въобще ще може да повтори рекордните си резултати от тази година.
На политическата сцена времето тече в личен, парадоксално муден темп. Президентът Радев продължава да дебне в засада, като че ли търпението му е стратегически запас, който може да бъде конвертиран в най-подходящия миг. Стига този миг да не бъде пропуснат…
Други обединения към този момент пренастройват реториката си в унисон с новите условия.
Ако в края на 2026 година някой дръзне да произнесе магическата формула „ понижаване на налозите “, той евентуално би могъл да отключи непредвидени политически сили. Два милиона българи, чийто труд обезпечава и пенсиите, и комфорта на държавната администрация, биха посрещнали такова заричане с възторг. А когато стопанската система стартира да се охлажда – евентуално още следващата година – когато първите съкращения и преструктурирания станат факт, тогава данъчната тематика може да се трансформира в разломна линия на бъдещия политически цикъл.
Въпреки всички предизвестия, позиции и причини от страна на бизнеса, ръководещите не престават да се държат като фамозните маймунки: „ не знам “, „ не чух “, „ не видях “, дано прибавим към тях и „ нищо не мога да направя “. Тази поза към този момент не е нито философска, нито алегорична – тя е цинично административна.
И тук идва най-опасната догадка, която въпреки да звучи стопански неуместна, се прокрадва в диалозите на много съществени хора: че държавното управление умишлено позволява – или даже предизвиква – по-висока инфлация следващата година.
Защо сходен механизъм би бил преференциален за властта?
1. Нарастване на номиналните доходи
Инфлацията покачва цените, а дружно с тях и данъчната база. Данък добавена стойност носи повече, подоходните налози порастват, в случай че скалите не се индексират. Фискът се подхранва – най-малко на хартия.
2. Обезценяване на дълга
Държавният дълг става по-лесен за обслужване, тъй като действителната му тежест понижава. Бюджетът наподобява по-здрав, въпреки да не е действително подсилен.
3. Краткосрочно политическо улеснение
Преди избори управляващите обичайно разхлабват фискалната дисциплинираност, което може да прегрее стопанската система. Инфлацията тук е непряк резултат, само че от време на време е резултат, с който властта е склонна да се помири.
Но това е игра с огън. Нито историята, нито икономическата логичност, нито чувството за публичен разсъдък разрешават да се има вяра, че можеш да си играеш безнаказано с инфлацията през днешния ден и да останеш политически цялостен на следващия ден.
Ако задачата е настоящето българско държавно управление да оцелее през 2026 година, огромният въпрос е: какво ще прави през 2027-а?
Защото инфлацията може краткотрайно да надуе приходите, само че неизбежно смачква доверието. И намалява покупателната дарба. А когато доверието се изпари, даже най-тежкият бюджетен валяк стопира – не тъй като не може да се търкаля напред, а тъй като под него към този момент няма път.
Още от създателя:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ