Ако случайно сте заклет фен на Доналд Тръмп, няма проблем.

Ако инцидентно сте върл почитател на Доналд Тръмп, няма проблем. Конструкцията на шегата е задоволително здрава, с цел да издържи всевъзможни лични поправки

Американската политика от дълго време е престанала да бъде просто политика. Тя е ефирен сериал, цирково зрелище, психически опит и стендъп комедия по едно и също време. Неслучайно най-хубавите политически разбори постоянно се раждат не в университетските аудитории и предизборните щабове, а в националния комизъм.

Напоследък оттатък Океана набира известност един анекдот, чийто основен воин е Доналд Тръмп. Няма да се изненадам, в случай че създателят му е ревнив демократ, решил да си отмъсти посредством смеха за всички изборни провали и безсънни нощи. Но политическият генезис на една смешка няма изключително значение. Добрият анекдот е като положителната литература – оцелява без значение кой го е написал.

Постарах се да го преведа от британски, като по пътя му прибавих и няколко декоративни детайла. Иначе няма да съм аз.

А в случай че инцидентно сте върл почитател на Доналд Тръмп, няма проблем. Просто сменете името на основния воин. Може да бъде Делян Пеевски. Или Бойко Борисов. Или Румен Радев. Или Слави Трифонов. Или Асен Василев. Или Костадин Костадинов. Или който и да е политик, публичен дразнител или народен любим, който предпочитате да видите в ролята. Конструкцията е задоволително здрава, с цел да издържи всевъзможни лични поправки.

А вицът е следният:

Земните дни на Доналд Тръмп завършили и той се озовал пред портите на Ада.

Дяволът персонално го посрещнал, огледал го деликатно от глава до пети, замислил се за момент и споделил:

– Абе, ти че си за тук – за тук си. Но въпреки всичко си бил значим човек. При теб протоколът изисква известно почитание. Затова ще получиш правото самичък да избереш по какъв начин тъкмо да прекараш вечността в моите владения.

И го повел във вътрешността.

След къса разходка стигнали до три големи порти.

Дяволът отворил първата.

Тръмп надникнал и видял Бенямин Нетаняху да се скита гладен и жаден из безконечен ориенталски пазар. Отляво и отдясно се редели сергии с плодове, сладкиши и студени питиета. Но зад всяка сергия стоял арабин и изрично отказвал да даде каквото и да било на Биби.

Тръмп поклатил глава.

– Не е за мен това място. Приживе и аз не бях в изключително положителни връзки с множеството араби.

Продължили нататък.

Пред втората врата дяволът направил церемониален жест и я отворил.

Вътре се простирал необхватен океан. Сред вълните Владимир Путин карал сърф с впечатляващо майсторство, само че бил бледен от смут, тъй като след него плавали безчет украински морски дронове.

– Не става – отсякъл Тръмп. – Това не е моят спорт. Като млад бях баскетболист.

И двамата се отправили към третата врата.

Дяволът я открехнал напълно леко.

Тръмп надникнал.

В просторна стая имало голямо и явно доста комфортно легло. На него по тил лежал Бил Клинтън. А наведена над него, Моника Люински правела това, което е известно, че прави Моника Люински.

Лицето на Тръмп светнало.

– Ето това към този момент ми харесва. Оставам тук.

Дяволът кимнал с схващане и умерено споделил:

– Достатъчно, Моника. Можеш да си вървиш.

* Това е от тези вицове, които работят без значение от политическите пристрастия. Защото не се смеят толкоз на съответния човек, колкото на безконечната човешка самонадеяност – на убеждението, че сме разбрали разпоредбите на играта тъкмо секунда преди да осъзнаем, че в действителност играта занапред стартира.

А и дано в никакъв случай не забравяме едно фундаментално гражданско право – правото да се подиграваме на политиците. Не единствено тъй като хуморът е последното леговище на свободния човек, а и тъй като политиците по този начин или другояче всекидневно упражняват същото право върху нас. Само че за разлика от тях, нашите смешки най-малко са смешни.