Ужасните неща, които очаквали средновековните рицари
Ако си мислите, че човек с доблестен генезис е ставал рицар поради красивите си очи, то се лъжете. Младият мъж, който възнамерявал да язди кон и да прави военни подвизи (е, или да граби и унижава елементарните хора - както предпочитате), се нуждаел от особено образование.
Опасна, а от време на време и безрезултатна подготовка
То започвало, когато бъдещият шевалие (фр. chevalier, рицар) навършел 7-10 години. Децата на благородниците ставали пажове и били зачислявани на работа при някой по-благороден рицар.
Естествено, той не бързал незабавно да ги качи на кон и да им връчи пика, само че давал на учениците по-полезни задания. Например пажовете помагали на господаря да се облича, прислужвали на масата, почиствали оръжието му, работели в конюшнята. Това не се считало за унизително – в противен случай, това било чест, въпреки и изтощителна.
Към 14-годишна възраст пажът ставал оръженосец. За тази цел той трябвало да овладее седемте „ изкуства на сръчността “. Те включвали фехтовка, битка, пукотевица, езда, плуване и гмуркане, скално катерене, дълъг скок, турнирни борби и танци. Някои умници добавяли към листата шах, лов, умеене за четене на лирика и галантно отношение с благородна лейди. Ако сте забелязали, точките са повече от седем – тъй като всеки ментор обучавал подчинения си както намерел за добре.
Като цяло рицарите, които постоянно получавали по главата си пръчки, имали проблеми с логиката и математиката. И изкуствата са седем единствено тъй като това е красиво число.
Някъде сред почистването на конския тор и лъскането на мечовете се намирало място за изтощителни тренировки. Бойната подготовка била тежка и травматична. Тренировъчните доспехи и оръжия били съзнателно правени по-тежки от бойните. Това било належащо за развиване на устойчивост, както и за понижаване на риска от пострадване при двубой.
Почистване на доспехи от оръженосец. J. Mathuysen / Public Domain
На 18–21-годишна възраст оръженосецът най-сетне бил посвещаван в рицар. Преди това претендентът прекарвал безсънна нощ в молебствия, кръстил се, изповядвал се и най-после получавал мечтаното потупване с меч по раменете.
Ако имал шанс. Защото от време на време господарят можел да реши, че още не е време или в действителност младежът към момента не бил подготвен. Някои нещастници прекарвали цялостен живот като оръженосци, без да станат рицари. Например Джефри Чосър не дочакал посвещението, плюл на всичко и станал стихотворец.
Фатално рухване от кон
Съществува много публикуван мит, че в случай че ездач в ризница падне от коня, той към този момент няма да може да се изправи самичък. Снаряжението, наподобява, било доста тежко. Това не е напълно по този начин: рицарят би могъл в бойните си доспехи и да се изправи, и да бяга. Но въпреки всичко постоянно воините, откакто паднели от коня, в действителност не можели да се качат още веднъж на него. Поради своята безвременна гибел.
Фаталните рухвания от кон били една от главните аргументи за гибел измежду рицарите. Филип Баварски, кралят на Йерусалим и граф Фулк V, Уилям Завоевателя, неговият адаш Уилям III и десетки други благородници са починали, падайки от конете си.
Това се случвало и на лов, в шампионати, в процеса на образование, на война и просто по време на странствуване. Една почтена конна разходка би могла да убие някой аристократ, а никой даже не броял дребните, незначителни рицари, починали при такива условия.
Падането от кон водело до фрактури и пострадванията елементарно можели да станат съдбовни. Освен това рицарят можело да бъде доубит или хванат в плен. Доспехите не спасявали доста - по-скоро пречели. Все отново те били нужни за отбрана от оръжия, а не за предотвратяване от транспортни контузии
Турнири, сходни на дребни войни
Обикновено си представяме рицарските шампионати като превъзходни празнични надпревари, в които красиви мъже в доспехи се бият на коне или пешком, борейки се за вниманието на красивите дами. Благородният рицар неотложно протяга ръка към победения съперник, помагайки му да стане, като свято пази както своето, по този начин и непознатото достолепие. А след надпреварата стартира величествен празник, на който всички пият и танцуват валс с дамите.
Може би е било почти по този начин през XVI век, когато конфликтите на коне изчезнали от шампионатите. Те били сменени от празнични конни балети, в които ездачи в превъзходни костюми показали пред публиката уменията на своите коне. Но същинските рицарски шампионати в суровото Средновековие били много по-жестоко представление: хората умирали съвсем на партиди. Внезапните пострадвания и смъртните случаи били нещо всекидневно. И от време на време убийствата се случвали и неслучайно.
Barthélémy d`Eyck / Рublic domain
![]()
Факт е, че спечелилият можел законно да вземе бронята, оръжието, коня или впечатляващия паричен залог от рицар, който е бил надвит в шампионата. Затова не доста богатите бойци, осъзнавайки, че загубата е неизбежна, започвали да се бият на гибел, единствено с цел да спасят имуществото си. Не били редки и споровете на национална почва. Например един ден на огромен шампионат се събрали две групи конници, французи и британци – по 200 бойци от всяка страна. И тези горещи глави си спретнали кавга, която едвам не приключила с кръвопролития.
За спазването на разпоредбите на конното поле се грижели специфични благородници, само че те не можели да съумеят на всички места. И от време на време се случвало група рицари от един тим да нападне отшелник от различен, да отнеме оръжията му и да го вземе в плен, изисквайки откуп от роднините както в същинска война.
Един-два нещастни случаи на шампионата не изненадвали никого, само че от време на време броят на жертвите ставал просто непристоен. През 1240 година при конен конфликт покрай немския град Нойс съперничещите си рицари толкоз се увлекли, че се избили един различен. Загинали към 60 души.
Не единствено врагът или препънат кон можел да довърши конника, само че и времето. Например през 1241 година на летен шампионат към 80 немски рицари умрели от топлинен удар, безсилие и горещина. Гибелта преследвала даже монарси и благородници: графът на Солсбъри Уилям Монтегю умрял от раните си в рицарски шампионат.
Но най-ужасното било, че рицар, който е претърпял ужасни пострадвания, от време на време... можел да оцелее. Например унгарският рицар от XVI век Грегор Бачи – неговият портрет с прободено око не е за хора със слаби сърца. Той получил на шампионат (според друга версия - в борба с турците) копие в окото. Оръжието минало около мозъка и благородникът останал жив.
Неуспешно плуване в доспехи
Прекосяването на река било същински проблем за рицарите, а мостовете в средновековна Европа не били доста публикувани. И плуването в ризница било доста мъчно: въпреки всичко това не е избавителна жилетка, а спомагателни 20-25 кг товар. Желязото не прибавя плаваемост, както знаете.
Легенда гласи, че императорът на Свещената римска империя Фридрих I Барбароса се удавил, до момента в който се опитвал да пресече река Салеф през 1190 година, по време на Третия кръстоносен поход. Конят се подхлъзнал, величието се озовало във водата и починало.
Или кръстоносците под командването на известния Ричард Лъвското сърце. В акцията против Аскалон те изгубили доста хора по време на наводняване, случило се заради пороен дъжд. Бедните, според Джефри Винсауф, „ потънаха в калта и влажната земя, с цел да не станат повече “, до момента в който „ най-смелите хора проливат сълзи като дъжд “. Макар че, строго видяно, с избрана физическа подготовка въпреки всичко е допустимо да се плува с доспехи - удостоверяват реконструктори, въпреки че те провели опитите си в басейн, а не в плевел поток.
Убийствена храна в поход
Думата " скорбут " нормално се свързва с морски пирати - тези, които сякаш обичат ром и плават под черен байрак с череп и кръстосани кости. Въпреки това средновековните рицари в своите акции страдали от тази болест не по-малко, в случай че не и повече. За здравословна, уравновесена диета от плодове, фибри и витамин С измежду кръстоносците никой не се замислял.
Тогава европейските рицари залагали повече на осолено месо и зърнени храни. Храната била неприятно съхранявана, тъй че те постоянно страдали от скорбут. Твърди се даже, че точно тази болест, а не войските на султан Ал-Камил, повалила една шеста от френската войска по време на Петия кръстоносен поход.
Обсадата на Дамиета. Public Domain
През 1218 година кръстоносците обкръжили египетския град Дамиета. Обсадата била продължителна, провизиите – нищожни, и в християнския лагер избухнал скорбут. Рицарите, както пишат съвременниците им, „ бяха обзети от мощни болки в стъпалата и глезените, венците им бяха подути, зъбите им се разхлабиха и станаха безполезни, а бедрата и коленете им почерняха “. Болните кръстоносци били застигани от „ мирна гибел “: преди акцията папа Инокентий III ги освободил от всички грехове.
От скорбут загивали освен елементарните кръстоносци – негова жертва станал и крал Луи IX, въпреки че в някои източници се твърди, че е станал жертва на чумата. Луи бил доста религиозен и се придържал към пост и самоограничение от храна, както предписвала църквата на праведния рицар. След като се разболели от скорбут, той и неговите бойци употребявали услугите на бръснари при обсадата на Тунис по време на Осмия кръстоносен поход през 1270 година Бръснарите изрязвали некротиралите венци, при което, както написа хронистът Жан дьо Жоанвил, кралят и неговите рицари „ крещяха и плачеха като родилки “. Но несполучливо. Но тогава Луис бил канонизиран за светец.
Проблеми с хигиената
Историите, че хората през Средновековието в никакъв случай не се миели и по принцип се потапяли във вода единствено един път в живота си – по време на кръщението, не са нищо повече от мит. Миенето съществувало и тогава, макар че, несъмнено, без съвременни водопроводи е било мъчно. Но все пак рицарите се справяли: постоянно може да изпратиш прислужници да ти стоплят банята.
Но по време на походите няма по какъв начин да се измиеш. Особено в случай че акциите били кръстоносни походи: от време на време нямало задоволително вода даже за пиянство, камо ли за миене. Например в Седмия кръстоносен поход забележителна част от армията на Луи IX, самият той, както и свитата му, били изумени от дизентерия. Горкият трябвало да тича до тоалетната толкоз постоянно, че в последна сметка отрязал задната част на бричовете си, с цел да не губи време да ги смъква.
Причината за епидемията била в това, че рицарите нямали задоволително чиста вода и постоянно пиели от нечисти извори. Идеята за вряла вода и да не вървиш по потребност паралелно до мястото, където се храниш, била прекомерно новаторска за тези страдалци.
Освен дизентерия, неприятната хигиена носела такива заболявания като туберкулоза и окопна тресчица (пренасяна от въшки). Според хронистите морът поразявал освен кръстоносците, само че и техните врагове.
Дълго заточаване в плен
Във филми и сериали за Средновековието или техни фантастични аналози рицарите непрестанно се бият до гибел. В реалност обаче победените врагове все по-често били вземани в плен.
Това наподобява необичайно, защото сме привикнали да свързваме тази ера с жестокостта. Но в действителност рицарите били пленявани не от великодушие, а за откуп. Освен това се считало за положителни маниери за аристократ да не убива различен аристократ.
iStock
С пленяването на рицари са свързани и голям брой рядкости. И по този начин, съгласно историка Реми Амбул от университета в Саутхемптън има доказателства за това по какъв начин съответен рицар е бил залавян 17 пъти. Роднините давали откуп, той бил освобождаван, а по-късно още веднъж бил залавян. Историята за жалост не е запазила информация какво се е случило с него - изцяло допустимо е да се е разорил.
Друг злощастник прекарал цели 25 години в плен, преди да бъде изплатен. Херцогът Чарлз Орлеански, който бил покорен в борбата при Аженкур, бил държан в плен от англичаните в продължение на 24 години в лондонския Тауър без право на откуп. Той, нямайки какво да прави, написал повече от 500 стихотворения. Между другото, те станали класика на средновековната литература.
Проблеми при капитулацията
В същото време човек трябвало да може и да умее да се съобщи. Например един път един рицар нямал време да облече цялостните си бойни доспехи преди борбата и трябвало да се бие в по-прости облекла. Освен това бил и без кон - тъй че бил неразграничим от елементарен стрелец. Когато решил да се съобщи, без спомагателни разсъждения го намушкали до гибел. Той просто не изглеждал доста пищен и спечелилите не вярвали, че може да се завоюва нещо за него.
А в случай че пандизчията бил с добър статус, за него биха могли безусловно да се бият. Ето за какво да вземем за пример британците въвели строги правила по време на Стогодишната война по какъв начин да разделят откупа, в случай че няколко спечелили предявят искания за еднакъв пленник.
Понякога пандизчия, който няма семейство, бил освобождаван, с цел да може самичък да събере пари за освобождението си. Не единствено на почтена дума - спечелилите си оставяли някакъв залог, да вземем за пример коня, бронята или нещо друго скъпо. Да не платиш за освобождението си, означавало да жертваш своята известност.
И най-после, черешката на тортата. Било непристойно за рицар да се съобщи на неблагородни съперници. Следователно той трябвало да помоли бойците на елементарните хора да извикат своя пълководец, с цел да му се съобщи. Ако нямало подобен човек наоколо, пред пандизчията възниквал въпросът: или ще поругаеш достойнството си, или ще те убият.
Рublic Domain
И благородниците намирали елегантно решение - бързо посвещавали в рицари бойците, които ги залавяли, с цел да не се срамят да се предадат. Но тази тактичност не работела постоянно, изключително с швейцарските и немските бойци, които безмълвно убивали предаващите се рицари на място, водени от класова ненавист и персонална злост.
Спазване на странни обети
В взаимозависимост от това, към кой медал принадлежали, рицарите били длъжни да съблюдават разнообразни правила – т.е. да дават клетви като монасите. По принцип това били банални задания като аскези, които можело да бъдат нарушавани понякога. Господ е милосърден и всепрощаващ.
Но някои клетви били много... екстравагантни. Например съгласно летописеца Ла Тур Ландри през XIV век било всекидневно през лятото да се седи с кожени палта до камината, а през зимата да се разхождате полуоблечени в студа, с цел да покажете на всички своята устойчивост. Онези, които настивали и умирали, се считали за мъченици.
Да умреш от банална настинка, през Средновековието е било доста елементарно. Нямало антибиотици, а лекарите можели да предложат единствено живак и кръвопускане на болните. Освен това било признато да се оферират личните дами за през нощта на посетителите - това се считало за симптом на добър звук.
Реални исторически обстоятелства, в които е мъчно да се повярва
Понтийците употребявали подземни тактически мечки против римските войници Около 71 пр.н.е римските легиони под командването на Л...
Прочети повече
А графът на Солсбъри, до момента в който продължавала войната на неговия крал Едуард III с Франция, ходел с превързано око. И васалите му също покривали очите си с превръзка. Това се правело, с цел да се показва на французите самообладание.
Други рицари се кълнели, че няма да ядат месо, до момента в който не извършат този или оня героизъм. Или отказвали да се бръснат и къпят. Или обещавали да ядат единствено изправени. Един неповторим човек решил да не храни коня си в петък, до момента в който не победи всички турци. Колко потребен е бил гладният кон в борбата, не е напълно ясно. Но, може би, това е стимулирало коня за спомагателни подвизи.
Дамите също давали обети. През 1601 година испанската принцеса Изабел дала обещание да не се преоблича, до момента в който крепостта Остенде не бъде завладяна, и по този начин тя ходила с една риза в продължение на три години. Както виждате, през Средновековието освен мъжете, само че и дамите не били непознати на духа на авантюризма.
Имало и по-скучни клетви, които църквата се пробвала да наложи на рицарите. Например да не крадат добитъка на селяните, да не бият монаси, да не палят къщи без основателна причина, да не оказват помощ в осъществяването на закононарушения и да не бият дами, в случай че те единствено заговорничат против тях.
Но рицарите не обичали да ги съблюдават: белким е допустимо да се изхвърли от живота всичко хубаво, което има в него, в името на илюзорно благочестие?
Още от ИНТЕРЕСНО:
Опасна, а от време на време и безрезултатна подготовка
То започвало, когато бъдещият шевалие (фр. chevalier, рицар) навършел 7-10 години. Децата на благородниците ставали пажове и били зачислявани на работа при някой по-благороден рицар.
Естествено, той не бързал незабавно да ги качи на кон и да им връчи пика, само че давал на учениците по-полезни задания. Например пажовете помагали на господаря да се облича, прислужвали на масата, почиствали оръжието му, работели в конюшнята. Това не се считало за унизително – в противен случай, това било чест, въпреки и изтощителна.
Към 14-годишна възраст пажът ставал оръженосец. За тази цел той трябвало да овладее седемте „ изкуства на сръчността “. Те включвали фехтовка, битка, пукотевица, езда, плуване и гмуркане, скално катерене, дълъг скок, турнирни борби и танци. Някои умници добавяли към листата шах, лов, умеене за четене на лирика и галантно отношение с благородна лейди. Ако сте забелязали, точките са повече от седем – тъй като всеки ментор обучавал подчинения си както намерел за добре.
Като цяло рицарите, които постоянно получавали по главата си пръчки, имали проблеми с логиката и математиката. И изкуствата са седем единствено тъй като това е красиво число.
Някъде сред почистването на конския тор и лъскането на мечовете се намирало място за изтощителни тренировки. Бойната подготовка била тежка и травматична. Тренировъчните доспехи и оръжия били съзнателно правени по-тежки от бойните. Това било належащо за развиване на устойчивост, както и за понижаване на риска от пострадване при двубой.
Почистване на доспехи от оръженосец. J. Mathuysen / Public Domain
На 18–21-годишна възраст оръженосецът най-сетне бил посвещаван в рицар. Преди това претендентът прекарвал безсънна нощ в молебствия, кръстил се, изповядвал се и най-после получавал мечтаното потупване с меч по раменете.
Ако имал шанс. Защото от време на време господарят можел да реши, че още не е време или в действителност младежът към момента не бил подготвен. Някои нещастници прекарвали цялостен живот като оръженосци, без да станат рицари. Например Джефри Чосър не дочакал посвещението, плюл на всичко и станал стихотворец.
Фатално рухване от кон
Съществува много публикуван мит, че в случай че ездач в ризница падне от коня, той към този момент няма да може да се изправи самичък. Снаряжението, наподобява, било доста тежко. Това не е напълно по този начин: рицарят би могъл в бойните си доспехи и да се изправи, и да бяга. Но въпреки всичко постоянно воините, откакто паднели от коня, в действителност не можели да се качат още веднъж на него. Поради своята безвременна гибел.
Фаталните рухвания от кон били една от главните аргументи за гибел измежду рицарите. Филип Баварски, кралят на Йерусалим и граф Фулк V, Уилям Завоевателя, неговият адаш Уилям III и десетки други благородници са починали, падайки от конете си.
Това се случвало и на лов, в шампионати, в процеса на образование, на война и просто по време на странствуване. Една почтена конна разходка би могла да убие някой аристократ, а никой даже не броял дребните, незначителни рицари, починали при такива условия.
Падането от кон водело до фрактури и пострадванията елементарно можели да станат съдбовни. Освен това рицарят можело да бъде доубит или хванат в плен. Доспехите не спасявали доста - по-скоро пречели. Все отново те били нужни за отбрана от оръжия, а не за предотвратяване от транспортни контузии
Турнири, сходни на дребни войни
Обикновено си представяме рицарските шампионати като превъзходни празнични надпревари, в които красиви мъже в доспехи се бият на коне или пешком, борейки се за вниманието на красивите дами. Благородният рицар неотложно протяга ръка към победения съперник, помагайки му да стане, като свято пази както своето, по този начин и непознатото достолепие. А след надпреварата стартира величествен празник, на който всички пият и танцуват валс с дамите.
Може би е било почти по този начин през XVI век, когато конфликтите на коне изчезнали от шампионатите. Те били сменени от празнични конни балети, в които ездачи в превъзходни костюми показали пред публиката уменията на своите коне. Но същинските рицарски шампионати в суровото Средновековие били много по-жестоко представление: хората умирали съвсем на партиди. Внезапните пострадвания и смъртните случаи били нещо всекидневно. И от време на време убийствата се случвали и неслучайно.
Barthélémy d`Eyck / Рublic domain
За спазването на разпоредбите на конното поле се грижели специфични благородници, само че те не можели да съумеят на всички места. И от време на време се случвало група рицари от един тим да нападне отшелник от различен, да отнеме оръжията му и да го вземе в плен, изисквайки откуп от роднините както в същинска война.
Един-два нещастни случаи на шампионата не изненадвали никого, само че от време на време броят на жертвите ставал просто непристоен. През 1240 година при конен конфликт покрай немския град Нойс съперничещите си рицари толкоз се увлекли, че се избили един различен. Загинали към 60 души.
Не единствено врагът или препънат кон можел да довърши конника, само че и времето. Например през 1241 година на летен шампионат към 80 немски рицари умрели от топлинен удар, безсилие и горещина. Гибелта преследвала даже монарси и благородници: графът на Солсбъри Уилям Монтегю умрял от раните си в рицарски шампионат.
Но най-ужасното било, че рицар, който е претърпял ужасни пострадвания, от време на време... можел да оцелее. Например унгарският рицар от XVI век Грегор Бачи – неговият портрет с прободено око не е за хора със слаби сърца. Той получил на шампионат (според друга версия - в борба с турците) копие в окото. Оръжието минало около мозъка и благородникът останал жив.
Неуспешно плуване в доспехи
Прекосяването на река било същински проблем за рицарите, а мостовете в средновековна Европа не били доста публикувани. И плуването в ризница било доста мъчно: въпреки всичко това не е избавителна жилетка, а спомагателни 20-25 кг товар. Желязото не прибавя плаваемост, както знаете.
Легенда гласи, че императорът на Свещената римска империя Фридрих I Барбароса се удавил, до момента в който се опитвал да пресече река Салеф през 1190 година, по време на Третия кръстоносен поход. Конят се подхлъзнал, величието се озовало във водата и починало.
Или кръстоносците под командването на известния Ричард Лъвското сърце. В акцията против Аскалон те изгубили доста хора по време на наводняване, случило се заради пороен дъжд. Бедните, според Джефри Винсауф, „ потънаха в калта и влажната земя, с цел да не станат повече “, до момента в който „ най-смелите хора проливат сълзи като дъжд “. Макар че, строго видяно, с избрана физическа подготовка въпреки всичко е допустимо да се плува с доспехи - удостоверяват реконструктори, въпреки че те провели опитите си в басейн, а не в плевел поток.
Убийствена храна в поход
Думата " скорбут " нормално се свързва с морски пирати - тези, които сякаш обичат ром и плават под черен байрак с череп и кръстосани кости. Въпреки това средновековните рицари в своите акции страдали от тази болест не по-малко, в случай че не и повече. За здравословна, уравновесена диета от плодове, фибри и витамин С измежду кръстоносците никой не се замислял.
Тогава европейските рицари залагали повече на осолено месо и зърнени храни. Храната била неприятно съхранявана, тъй че те постоянно страдали от скорбут. Твърди се даже, че точно тази болест, а не войските на султан Ал-Камил, повалила една шеста от френската войска по време на Петия кръстоносен поход.
Обсадата на Дамиета. Public Domain
През 1218 година кръстоносците обкръжили египетския град Дамиета. Обсадата била продължителна, провизиите – нищожни, и в християнския лагер избухнал скорбут. Рицарите, както пишат съвременниците им, „ бяха обзети от мощни болки в стъпалата и глезените, венците им бяха подути, зъбите им се разхлабиха и станаха безполезни, а бедрата и коленете им почерняха “. Болните кръстоносци били застигани от „ мирна гибел “: преди акцията папа Инокентий III ги освободил от всички грехове.
От скорбут загивали освен елементарните кръстоносци – негова жертва станал и крал Луи IX, въпреки че в някои източници се твърди, че е станал жертва на чумата. Луи бил доста религиозен и се придържал към пост и самоограничение от храна, както предписвала църквата на праведния рицар. След като се разболели от скорбут, той и неговите бойци употребявали услугите на бръснари при обсадата на Тунис по време на Осмия кръстоносен поход през 1270 година Бръснарите изрязвали некротиралите венци, при което, както написа хронистът Жан дьо Жоанвил, кралят и неговите рицари „ крещяха и плачеха като родилки “. Но несполучливо. Но тогава Луис бил канонизиран за светец.
Проблеми с хигиената
Историите, че хората през Средновековието в никакъв случай не се миели и по принцип се потапяли във вода единствено един път в живота си – по време на кръщението, не са нищо повече от мит. Миенето съществувало и тогава, макар че, несъмнено, без съвременни водопроводи е било мъчно. Но все пак рицарите се справяли: постоянно може да изпратиш прислужници да ти стоплят банята.
Но по време на походите няма по какъв начин да се измиеш. Особено в случай че акциите били кръстоносни походи: от време на време нямало задоволително вода даже за пиянство, камо ли за миене. Например в Седмия кръстоносен поход забележителна част от армията на Луи IX, самият той, както и свитата му, били изумени от дизентерия. Горкият трябвало да тича до тоалетната толкоз постоянно, че в последна сметка отрязал задната част на бричовете си, с цел да не губи време да ги смъква.
Причината за епидемията била в това, че рицарите нямали задоволително чиста вода и постоянно пиели от нечисти извори. Идеята за вряла вода и да не вървиш по потребност паралелно до мястото, където се храниш, била прекомерно новаторска за тези страдалци.
Освен дизентерия, неприятната хигиена носела такива заболявания като туберкулоза и окопна тресчица (пренасяна от въшки). Според хронистите морът поразявал освен кръстоносците, само че и техните врагове.
Дълго заточаване в плен
Във филми и сериали за Средновековието или техни фантастични аналози рицарите непрестанно се бият до гибел. В реалност обаче победените врагове все по-често били вземани в плен.
Това наподобява необичайно, защото сме привикнали да свързваме тази ера с жестокостта. Но в действителност рицарите били пленявани не от великодушие, а за откуп. Освен това се считало за положителни маниери за аристократ да не убива различен аристократ.
iStock
С пленяването на рицари са свързани и голям брой рядкости. И по този начин, съгласно историка Реми Амбул от университета в Саутхемптън има доказателства за това по какъв начин съответен рицар е бил залавян 17 пъти. Роднините давали откуп, той бил освобождаван, а по-късно още веднъж бил залавян. Историята за жалост не е запазила информация какво се е случило с него - изцяло допустимо е да се е разорил.
Друг злощастник прекарал цели 25 години в плен, преди да бъде изплатен. Херцогът Чарлз Орлеански, който бил покорен в борбата при Аженкур, бил държан в плен от англичаните в продължение на 24 години в лондонския Тауър без право на откуп. Той, нямайки какво да прави, написал повече от 500 стихотворения. Между другото, те станали класика на средновековната литература.
Проблеми при капитулацията
В същото време човек трябвало да може и да умее да се съобщи. Например един път един рицар нямал време да облече цялостните си бойни доспехи преди борбата и трябвало да се бие в по-прости облекла. Освен това бил и без кон - тъй че бил неразграничим от елементарен стрелец. Когато решил да се съобщи, без спомагателни разсъждения го намушкали до гибел. Той просто не изглеждал доста пищен и спечелилите не вярвали, че може да се завоюва нещо за него.
А в случай че пандизчията бил с добър статус, за него биха могли безусловно да се бият. Ето за какво да вземем за пример британците въвели строги правила по време на Стогодишната война по какъв начин да разделят откупа, в случай че няколко спечелили предявят искания за еднакъв пленник.
Понякога пандизчия, който няма семейство, бил освобождаван, с цел да може самичък да събере пари за освобождението си. Не единствено на почтена дума - спечелилите си оставяли някакъв залог, да вземем за пример коня, бронята или нещо друго скъпо. Да не платиш за освобождението си, означавало да жертваш своята известност.
И най-после, черешката на тортата. Било непристойно за рицар да се съобщи на неблагородни съперници. Следователно той трябвало да помоли бойците на елементарните хора да извикат своя пълководец, с цел да му се съобщи. Ако нямало подобен човек наоколо, пред пандизчията възниквал въпросът: или ще поругаеш достойнството си, или ще те убият.
Рublic Domain
И благородниците намирали елегантно решение - бързо посвещавали в рицари бойците, които ги залавяли, с цел да не се срамят да се предадат. Но тази тактичност не работела постоянно, изключително с швейцарските и немските бойци, които безмълвно убивали предаващите се рицари на място, водени от класова ненавист и персонална злост.
Спазване на странни обети
В взаимозависимост от това, към кой медал принадлежали, рицарите били длъжни да съблюдават разнообразни правила – т.е. да дават клетви като монасите. По принцип това били банални задания като аскези, които можело да бъдат нарушавани понякога. Господ е милосърден и всепрощаващ.
Но някои клетви били много... екстравагантни. Например съгласно летописеца Ла Тур Ландри през XIV век било всекидневно през лятото да се седи с кожени палта до камината, а през зимата да се разхождате полуоблечени в студа, с цел да покажете на всички своята устойчивост. Онези, които настивали и умирали, се считали за мъченици.
Да умреш от банална настинка, през Средновековието е било доста елементарно. Нямало антибиотици, а лекарите можели да предложат единствено живак и кръвопускане на болните. Освен това било признато да се оферират личните дами за през нощта на посетителите - това се считало за симптом на добър звук.
Реални исторически обстоятелства, в които е мъчно да се повярва
Понтийците употребявали подземни тактически мечки против римските войници Около 71 пр.н.е римските легиони под командването на Л...
Прочети повече
А графът на Солсбъри, до момента в който продължавала войната на неговия крал Едуард III с Франция, ходел с превързано око. И васалите му също покривали очите си с превръзка. Това се правело, с цел да се показва на французите самообладание.
Други рицари се кълнели, че няма да ядат месо, до момента в който не извършат този или оня героизъм. Или отказвали да се бръснат и къпят. Или обещавали да ядат единствено изправени. Един неповторим човек решил да не храни коня си в петък, до момента в който не победи всички турци. Колко потребен е бил гладният кон в борбата, не е напълно ясно. Но, може би, това е стимулирало коня за спомагателни подвизи.
Дамите също давали обети. През 1601 година испанската принцеса Изабел дала обещание да не се преоблича, до момента в който крепостта Остенде не бъде завладяна, и по този начин тя ходила с една риза в продължение на три години. Както виждате, през Средновековието освен мъжете, само че и дамите не били непознати на духа на авантюризма.
Имало и по-скучни клетви, които църквата се пробвала да наложи на рицарите. Например да не крадат добитъка на селяните, да не бият монаси, да не палят къщи без основателна причина, да не оказват помощ в осъществяването на закононарушения и да не бият дами, в случай че те единствено заговорничат против тях.
Но рицарите не обичали да ги съблюдават: белким е допустимо да се изхвърли от живота всичко хубаво, което има в него, в името на илюзорно благочестие?
Още от ИНТЕРЕСНО:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ