Ако продължите да четете нататък, значи, вероятно, нещо ви е

Ако продължите да четете нататък, значи, евентуално, нещо ви е сграбчило в заглавието. Запарило ви е под лъжичката. Някой се с възмутил. Някой е почувствал нещо, което се е страхувал да си признае. Няма да пея ода за „ положителните “ хора. Ще им изкажа своите съболезнования, както и към себе си.

Познат ли ви е изразът „ положително момче “ или „ положително момиче? “ Спомням си по какъв начин излизах от кожата си с вярата, че мама ще ме поглади по главата и ще каже: „ Какъв си ми добричък “. Естествено, с цел да удостовери статута ми на добър, аз се стараех да бъда подобен.

Първо се отхвърлих от сълзите. Знаете, че „ положителните момчета “ не плачат. Сълзите докарват куп неприятности на родителите. Често те не устоят и споделят: „ Ти мъж ли си или момиче? Спри да ревеш! “ Аз разбрах: с цел да ме обичат, не би трябвало да се смущавам. Неплачещ съм повече необходим на мама и баща.

Мамо и баща, доста ви обичам, само че в този момент ми е доста мъчно да пребивавам за себе си.

После стопирах да се нервирам. Това не беше признато и родителите ми се срамиха от изблиците ми на яд. Как да пребивавам без яд? Ами обикновено. По-спокойно. Не бива да мисля за аргументите за гнева, не трябва да не отстъпвам правата си. Станах комфортен за родителите си и те ме обичаха още повече.

Какво още е било нужно, с цел да получа малко обич и схващане от околните си? Да се изучавам добре и да се вслушвам в наставленията на възрастните. Ами да, родителите се гордееха с оценките ми. „ Вашият наследник е най-хубавият математик от потока! “ – каква сладостна имитация за нежните уши на родителите.

Мамо и баща, доста ви обичам, само че в този момент ми е мъчно да пребивавам за себе си. Сякаш отначало се изучавам да вървя. Толкова дълго живеех за вас, че не знам по какъв начин да пребивавам за себе си. Мъчно ми е да изгубвам връзка с вас, само че не виждам това, което в действителност ни е обединявало.

Разбирам ви, желали сте най-хубавото и сте правели каквото можете. Но вие бяхте възрастни, а аз дете. Защо бях задължен да пребивавам за вас, за какво не се разпалих надалеч по-рано и не избягах? За всички ние бяхме едно семейство, в което бяхме „ ние “, само че мен ме нямаше. Впрочем, както те нямаше и тебе, мамо, и тебе, баща.

Съчувствам на „ положителните “ момчета и девойки. Вие не живеете, вие потвърждавате своето почетно звание.

Не би трябвало да грешите, да отстоявате правата си, да плачете. Трябва да помагате на всички, само че не и на себе си. Вие сте алтруисти. Или дори е по-вярно да се каже: вие не би трябвало да се грижите за себе си. Не би трябвало да мечтаете. Вие сте инструмент в ръцете на манипулатор и по този начин си минава целият живот.

Съчувствам ти, „ положително “ момче или момиче, боящо се да не направиш неточност. Дъхът на живота те напуща дружно с неговата спонтанност. С теб остава единствено страхът да не бъдеш изоставен/а. Ти си топка без предпочитание и без сила и колкото повече напредваш, толкоз по-малко живот пие сърцето ти. Защото то бие поради значими за теб неща, а ти съществуваш за другите. Теб те няма.

Съчувствам ти, добричкия ми. И най-сърцераздирателното в тази история е твоят вероятен край. Смъртта. Представи си своята гибел и си и показа случи ли ти се животът? „ Добър “ се роди и „ добър “ ще си отидеш.

Бих желал да те пробода по-болезнено. Бих желал да се развикам и да желая да се събудиш. Но това си е твоят живот… не моя. На мен просто ми е мъчително и аз самият се опасявам да не ми се случи. Искам и ти да се уплашиш от небитието. Да се разбунтуваш. Да искаш да живееш и дишаш.

Аз съм на 43. Четох, че междинната дълготрайност на живота е 60-70 години. И ме е боязън. Страх ме е не толкоз от гибелта, колкото от угрозата да не съществувам… Защо съм тук? Да бъда „ положителното “ момче или да пребивавам?

Така ми се желае да извикам: „ Аз съм друг. Чувате ли? “ И аз крещя. Всичко е прикрито в мен.

Боже, какъв разнороден и нееднороден живот и аз в него съм толкоз безразсъден, от време на време безпомощен и уединен. А съм строител на своето съществуване. Аз съм си Фауст и Мефистофел. Аз съм притежател на всичко човешко във всички проявления.

И ти, мое „ положително момче/момиче “, си неповторим човек. Друг подобен няма. Всяка твоя линия и дипла са изключителни. И единствено ти можеш да живееш в естетика със себе си. Защото това е твоят несравним живот и орис.