Калимера, Тасос!
Ако очаквате „ 3 плажа, които да посетите на Тасос “ – това не е вашият текст. Ако търсите история, топъл комизъм, малко забравена геополитика и доста човещина – тогава сте на вярното място.
Този текст на пловдивския публицист и публицист Любен Панов не е типичният роман на българин, „ отскочил до Тасос “. Не е лист с плажове, нито дневник на туристически прекарвания. Това са попътни бележки, в които се преплитат персонално минало, историческа памет и топла подигравка – пътешестване освен из острова, само че и през пластовете на времето, родовата орис и нежните следи, които оставяме. Един друг Тасос – с душа, багри и тишина.
Ташош. Така са го наричали едно време нашите родопски дюлгери. И то не кой знае какъв брой от дълго време. Около 1941 година, когато с тесли и бичкии са отивали по тия места да градят или поправят дуварите и покривите на някоя и друга къща или конак, където са се настанявали новите български властници на острова.
(„ Подаръкът на Адолф за Борис “ през 1941-ва, нали по този начин са обяснявали на българина това събитие? Островите Тасос и Самотраки – български. Срещу това царят трябвало да отвори фронт на източната ни граница, да пази гърба на фюрера. Малка част от „ План Барбарос “, дето неотдавна по този начин го назова един нашенски народен представител, спестявайки една „ а “ в края. „ България още веднъж на три морета?! “)
Ала не. Борис, популярност богу, се направил на недоразбрал го... Е, единствено за малко отново, за три години е било, само че е било. До идването на друго съглашение на огромните сили, каквото е и „ нашето “, Парижкото. Едно от най-ясните, обаче: трионите и бичкиите на рамо и... назад. Всичко от върховете на планината надолу към морската простор – непознато. И по-нататък Тасос остава единствено като спомен. Общо взето – спомен за приемливост, между другото...
Ако речеш да се задълбочиш в писаното за това време, ще попаднеш на много повече „ български следи “, само че забележимите някак са позабравени. Над самото пристанище на Лименас да вземем за пример бие на очи една не грозна жълта постройка с кули в краищата. Като стража стои върху едно китно тепе. Явно и такава е била ролята й в избора на това място. Погледът да стига до хоризонта на запад, тъй като ми споделят, че в действителност като надзървам от колата виждам „ българската казарма “. Самотница ми наподобява. Е, по новите години се пробвали да я трансфорат в някакъв културен център, само че парите (вече в евро, викат ми), не стигнали... Аз пък си крещя те, парите, дали са в драхми, евро или в левове, за такива цели все не доближават, еле пък у нас...
И корабостроителница е имало в Лименас, наши са я строили с немски пари, много корита за военни потребности дори направила, само че през днешния ден никой не си спомня за нея, трансформирала се към този момент най-вероятно в ръждиво желязо на дъното към скалистия тил на острова малко по-надясно, в случай че си тръгнал да го обикаляш по часовниковата стрелка...
***
Когато двайсетина години по-късно „ назад “ и последно беломорско преселение самият аз пък се преселих от Лудогорието в остарялата Румеля, заварих няколко мои сътрудници вестникари с „ беломорско родословие “. Разправяли са ми тези сътрудници премеждията на роднините им зад Родопите в края на 19-ия и началото на 20-ия век, докъм 1913 година, а и по-сетне, през 1924-25-а. Несретници. Към Кърджали, Хасково, Пловдив... В Пловдив си имат и собствен квартал, „ Беломорски “, нарекли го, кой знае за какво, „ Кючук Париж “. Малкият Париж. Предвиждали са, евентуално, днешното си европейско поданство.
Не съм ги питал моите сътрудници какво са оставили там, нарамили през изнурените си плещи торби с самун и сирене, с по една рогозка за завиване през нощта... Единственото, което са могли да вземат със себе си... Кой с конски, кой с волски впрягове или по боси пети. Петите изранени по другояче белия мраморен трошляк на острова... Или косо по памучените ниви без пътища, с нападалите сухи ръбести шушулки на плода към Керамоти и Гюмюрджина. А такива шушулки режат като с нож сухожилията над петите...
Но първото ми чувство е, че диря има. Чертана за прекомерно малко време през последното ни „ владичество “ по тези земи, само че я има...
***
Най-малкото някоя и друга българска дума са оставили. (Все отново, когато през 41-ва нашите генерали отиват да „ заместят “ немските, заварват на острова не повече от 200-300 българи. Мнозинството – докъм 3000, било гръцко...)
Значи и пет думи да се помнят през днешния ден - и то е нещо. Местните не бързат да го показват, само че схванат ли, че си от комшиите отвъд Родопа, не го скриват: „ Само доматис или със сирене и краставис салатката? “ Задължава ги работата. В този случай изобщо не се интересуват от история. Да речем чак не ни се покланят като клиенти на ресторанта, само че са задоволително учтиви и близки, когато те настаняват или сервират.
Тука не желая да съпоставям, тъй като сравня ли – малко неловко се усещам на това непознато място.
„ Като не ти понася без климатик бегай на връо на Пирино бе, ние да не сме ти тука базата на Пимпирев!... “
В хотела две девойки те посрещат на крайници: „ Ако имате някакво стеснение, обадете ни се, господине. “ На британски. Ако не го знаеш задоволително – чаровната им усмивка ти стига... Едното от тях ми подава ключа, другото бутилка минерална вода за през нощта. След малко същото ще ти предложи най-близкият ресторант за вечеря. „ Прясна риба или кебап? Само на двеста крачки вдясно, по брега... “
Обзавеждането обикновено, всичко належащо за четири звезди, цената за две.
И за какво да крещя историята? Тя не ми би трябвало, в действителност... Дошъл съм и съм си платил за утеха на тяло и дух. Така ме и посрещат – като предстоящ посетител. И ми подхранват самочувствието на безценен посетител...
***
Калимера, Ташош! Дошъл съм да се здрависам с тебе. Макар и на лимита към този момент, само че съм с шанса да те видя най-малко за ден-два и да „ открадна “ за вкъщи от багрите на хубостта ти. Да видя върху богатата ти палитра смесените цветове, които художникът-Създател е вдъхнал с обич при извайването на величествената ти снага сред море и небе. Същински исполин – и на въображение, и нескрито.
Безкрайна далнина...
Море без небосвод е Егейската простор. Не се вижда от кое място изгрява и къде се кротва за нощния си отдих Хелиос. Сутрин напряко скоква сякаш от гърба на гигантска сребърна риба наляво от Керамоти или от най-високото на Олимп, и се гмурва измежду вълните и зеленината на острова. А привечер се покланя на земния исполин изтощен, само че по-мъдър с цялостен един ден, а след това внезапно потъва в дълбините дружно с придружилите го дотук няколко летни облака.
Тихо, умерено, с достолепието на господ, дарил с живот по своя път всички срещнали го простосмъртни... Време за опърлената на плам ципура или панирани калмари с чаша тукашно вино „ рецин “. Бяло, с малко особен усет, тъй като е престояло в специфични бъчви, мазани преди наливането на ширата с борова смола.
Не съм не запомнил, че вечерта ме заварва в един от заведенията за хранене на „ вкусния остров “, както са го нарекли епохи преди мене, а го назовават и през днешния ден туристите от задокеанските лимити, тръгнали да схванат „ що за племе е родило околовръст Омировата Пенелопа “ и с какви тъкмо смоли е поддържала кръшна снага хубавицата, когато не е бил изнамерен още силиконът и „ пластичната реконструктивна естетична хирургия “ с негова помощ...
После среднощният „ шопинг “ на осветеното пазарче за сувенири, преди да кажа „ лека нощ “ на пенелопените правнучки от хотела. И... решението ми минути по-късно да се върна в кръчмата за забравените си диоптри, когато внезапно ги виждам оставени на нощното ми шкафче...
Ами... диалектика, девойки, кво да правиш, когато съм тръгнал по тези места на години, 100 пъти повече от годините, на които е бил прапрадядо ви Одисей...
***
Още преди пладне слънцето открива тъмновинената ми шапка и настоятелно ме кара да отбия от близо стокилометровия обиколен път на острова и да се скрия измежду едно мъничко море от цветя и шубраци от южни плодове в луксозния двор на манастира „ Свети Арахангел Михаил “.
Какво ти скриване, боже!
То е някакъв орлов полет над вековните скали, където е съградено това божие женско леговище от суетата на земния свят...
Зад тебе са цветните тераси с превъзходните постройки на огромната многокорабна църква и няколкото параклиса, към тебе са потъналите в трендафилови шубраци и божествен уют килии на монахините. А пред очите ти...
Пред очите ти величавата хубост на егейската простор, разпиляла по всичките нейни направления златните стрели на Хелиос, целещи високи зелени хълмове, дребни, по стотина метра заливи и окръглени лагуни, посипани със снежен мраморен пясък, неизброими морски благи напред, където небосвод няма...
Има синина, има светлина, има необятна жадност за живот, отседнала надълбоко в душата ми...
В далечината, тъкмо против погледа, сякаш изплувал от небитието се вижда силуетът на Атон... Свещеното място за няколко народа от нашия континент. Не съм бил там, само че сигурно споделям, че пък от Атон насам в този миг ме гледат достолепните старци от нашия, Зографския манастир... И нищо чудно с топли думи да ме наставляват да се вгледам в стените на този строеж, където съм в този момент, тъй като и те съгласно оставените ни хроники са идвали при градежа му и са скрепвали с хоросан камък по камък и тухла по тухла...
Заради съседството ни и поради общата ни религия в един господ, защо друго да е било...
Следва продължение
Този текст на пловдивския публицист и публицист Любен Панов не е типичният роман на българин, „ отскочил до Тасос “. Не е лист с плажове, нито дневник на туристически прекарвания. Това са попътни бележки, в които се преплитат персонално минало, историческа памет и топла подигравка – пътешестване освен из острова, само че и през пластовете на времето, родовата орис и нежните следи, които оставяме. Един друг Тасос – с душа, багри и тишина.
Ташош. Така са го наричали едно време нашите родопски дюлгери. И то не кой знае какъв брой от дълго време. Около 1941 година, когато с тесли и бичкии са отивали по тия места да градят или поправят дуварите и покривите на някоя и друга къща или конак, където са се настанявали новите български властници на острова.
(„ Подаръкът на Адолф за Борис “ през 1941-ва, нали по този начин са обяснявали на българина това събитие? Островите Тасос и Самотраки – български. Срещу това царят трябвало да отвори фронт на източната ни граница, да пази гърба на фюрера. Малка част от „ План Барбарос “, дето неотдавна по този начин го назова един нашенски народен представител, спестявайки една „ а “ в края. „ България още веднъж на три морета?! “)
Ала не. Борис, популярност богу, се направил на недоразбрал го... Е, единствено за малко отново, за три години е било, само че е било. До идването на друго съглашение на огромните сили, каквото е и „ нашето “, Парижкото. Едно от най-ясните, обаче: трионите и бичкиите на рамо и... назад. Всичко от върховете на планината надолу към морската простор – непознато. И по-нататък Тасос остава единствено като спомен. Общо взето – спомен за приемливост, между другото...
Ако речеш да се задълбочиш в писаното за това време, ще попаднеш на много повече „ български следи “, само че забележимите някак са позабравени. Над самото пристанище на Лименас да вземем за пример бие на очи една не грозна жълта постройка с кули в краищата. Като стража стои върху едно китно тепе. Явно и такава е била ролята й в избора на това място. Погледът да стига до хоризонта на запад, тъй като ми споделят, че в действителност като надзървам от колата виждам „ българската казарма “. Самотница ми наподобява. Е, по новите години се пробвали да я трансфорат в някакъв културен център, само че парите (вече в евро, викат ми), не стигнали... Аз пък си крещя те, парите, дали са в драхми, евро или в левове, за такива цели все не доближават, еле пък у нас...
И корабостроителница е имало в Лименас, наши са я строили с немски пари, много корита за военни потребности дори направила, само че през днешния ден никой не си спомня за нея, трансформирала се към този момент най-вероятно в ръждиво желязо на дъното към скалистия тил на острова малко по-надясно, в случай че си тръгнал да го обикаляш по часовниковата стрелка...
***
Когато двайсетина години по-късно „ назад “ и последно беломорско преселение самият аз пък се преселих от Лудогорието в остарялата Румеля, заварих няколко мои сътрудници вестникари с „ беломорско родословие “. Разправяли са ми тези сътрудници премеждията на роднините им зад Родопите в края на 19-ия и началото на 20-ия век, докъм 1913 година, а и по-сетне, през 1924-25-а. Несретници. Към Кърджали, Хасково, Пловдив... В Пловдив си имат и собствен квартал, „ Беломорски “, нарекли го, кой знае за какво, „ Кючук Париж “. Малкият Париж. Предвиждали са, евентуално, днешното си европейско поданство.
Не съм ги питал моите сътрудници какво са оставили там, нарамили през изнурените си плещи торби с самун и сирене, с по една рогозка за завиване през нощта... Единственото, което са могли да вземат със себе си... Кой с конски, кой с волски впрягове или по боси пети. Петите изранени по другояче белия мраморен трошляк на острова... Или косо по памучените ниви без пътища, с нападалите сухи ръбести шушулки на плода към Керамоти и Гюмюрджина. А такива шушулки режат като с нож сухожилията над петите...
Но първото ми чувство е, че диря има. Чертана за прекомерно малко време през последното ни „ владичество “ по тези земи, само че я има...
***
Най-малкото някоя и друга българска дума са оставили. (Все отново, когато през 41-ва нашите генерали отиват да „ заместят “ немските, заварват на острова не повече от 200-300 българи. Мнозинството – докъм 3000, било гръцко...)
Значи и пет думи да се помнят през днешния ден - и то е нещо. Местните не бързат да го показват, само че схванат ли, че си от комшиите отвъд Родопа, не го скриват: „ Само доматис или със сирене и краставис салатката? “ Задължава ги работата. В този случай изобщо не се интересуват от история. Да речем чак не ни се покланят като клиенти на ресторанта, само че са задоволително учтиви и близки, когато те настаняват или сервират.
Тука не желая да съпоставям, тъй като сравня ли – малко неловко се усещам на това непознато място.
„ Като не ти понася без климатик бегай на връо на Пирино бе, ние да не сме ти тука базата на Пимпирев!... “
В хотела две девойки те посрещат на крайници: „ Ако имате някакво стеснение, обадете ни се, господине. “ На британски. Ако не го знаеш задоволително – чаровната им усмивка ти стига... Едното от тях ми подава ключа, другото бутилка минерална вода за през нощта. След малко същото ще ти предложи най-близкият ресторант за вечеря. „ Прясна риба или кебап? Само на двеста крачки вдясно, по брега... “
Обзавеждането обикновено, всичко належащо за четири звезди, цената за две.
И за какво да крещя историята? Тя не ми би трябвало, в действителност... Дошъл съм и съм си платил за утеха на тяло и дух. Така ме и посрещат – като предстоящ посетител. И ми подхранват самочувствието на безценен посетител...
***
Калимера, Ташош! Дошъл съм да се здрависам с тебе. Макар и на лимита към този момент, само че съм с шанса да те видя най-малко за ден-два и да „ открадна “ за вкъщи от багрите на хубостта ти. Да видя върху богатата ти палитра смесените цветове, които художникът-Създател е вдъхнал с обич при извайването на величествената ти снага сред море и небе. Същински исполин – и на въображение, и нескрито.
Безкрайна далнина...
Море без небосвод е Егейската простор. Не се вижда от кое място изгрява и къде се кротва за нощния си отдих Хелиос. Сутрин напряко скоква сякаш от гърба на гигантска сребърна риба наляво от Керамоти или от най-високото на Олимп, и се гмурва измежду вълните и зеленината на острова. А привечер се покланя на земния исполин изтощен, само че по-мъдър с цялостен един ден, а след това внезапно потъва в дълбините дружно с придружилите го дотук няколко летни облака.
Тихо, умерено, с достолепието на господ, дарил с живот по своя път всички срещнали го простосмъртни... Време за опърлената на плам ципура или панирани калмари с чаша тукашно вино „ рецин “. Бяло, с малко особен усет, тъй като е престояло в специфични бъчви, мазани преди наливането на ширата с борова смола.
Не съм не запомнил, че вечерта ме заварва в един от заведенията за хранене на „ вкусния остров “, както са го нарекли епохи преди мене, а го назовават и през днешния ден туристите от задокеанските лимити, тръгнали да схванат „ що за племе е родило околовръст Омировата Пенелопа “ и с какви тъкмо смоли е поддържала кръшна снага хубавицата, когато не е бил изнамерен още силиконът и „ пластичната реконструктивна естетична хирургия “ с негова помощ...
После среднощният „ шопинг “ на осветеното пазарче за сувенири, преди да кажа „ лека нощ “ на пенелопените правнучки от хотела. И... решението ми минути по-късно да се върна в кръчмата за забравените си диоптри, когато внезапно ги виждам оставени на нощното ми шкафче...
Ами... диалектика, девойки, кво да правиш, когато съм тръгнал по тези места на години, 100 пъти повече от годините, на които е бил прапрадядо ви Одисей...
***
Още преди пладне слънцето открива тъмновинената ми шапка и настоятелно ме кара да отбия от близо стокилометровия обиколен път на острова и да се скрия измежду едно мъничко море от цветя и шубраци от южни плодове в луксозния двор на манастира „ Свети Арахангел Михаил “.
Какво ти скриване, боже!
То е някакъв орлов полет над вековните скали, където е съградено това божие женско леговище от суетата на земния свят...
Зад тебе са цветните тераси с превъзходните постройки на огромната многокорабна църква и няколкото параклиса, към тебе са потъналите в трендафилови шубраци и божествен уют килии на монахините. А пред очите ти...
Пред очите ти величавата хубост на егейската простор, разпиляла по всичките нейни направления златните стрели на Хелиос, целещи високи зелени хълмове, дребни, по стотина метра заливи и окръглени лагуни, посипани със снежен мраморен пясък, неизброими морски благи напред, където небосвод няма...
Има синина, има светлина, има необятна жадност за живот, отседнала надълбоко в душата ми...
В далечината, тъкмо против погледа, сякаш изплувал от небитието се вижда силуетът на Атон... Свещеното място за няколко народа от нашия континент. Не съм бил там, само че сигурно споделям, че пък от Атон насам в този миг ме гледат достолепните старци от нашия, Зографския манастир... И нищо чудно с топли думи да ме наставляват да се вгледам в стените на този строеж, където съм в този момент, тъй като и те съгласно оставените ни хроники са идвали при градежа му и са скрепвали с хоросан камък по камък и тухла по тухла...
Заради съседството ни и поради общата ни религия в един господ, защо друго да е било...
Следва продължение
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ