Мааян Рип създава кино бижу за 13 дни
Ако някой има подозрение, че тихите води са най-дълбоки, може би, би трябвало да премисли визиите си за... кино. В съответния образец, с изключение на дълбочина, има цвят, пластове, завои и... доста тръбички, способни да те удавят. Заради сълзите и безпомощността да бъдеш другия, поради силата да го преодолееш и да съумееш да превключиш от режим „ Давя се “ на режим „ Плувам в свои води! “.
Толкова мощен може да бъде дебютът единствено на актьор, който умее да чака, умее да планува и умее да провежда... фантазиите си. Мааян Рип е родена в Тел Авив, приключва постановка и желае да снима единствено за огромния екран. „ Не желаех да фотографирам реклами – единствено, с цел да изкарвам пари. Опасявах се, че това ще ме докара до един прекомерно техничарски метод “, споделя тя.
Междувременно, прави няколко късометражки и взема решение да се устоя финансово като сценограф, което, сигурно, е било едно непрекъснато надграждане на естетическия й усет. И това се вижда в първия й филм – „ Другата вдовица “ – едно малко украшение, основано единствено за тринадесет снимачни дни, без компромис в качеството и наличието. Премиерата върви съвсем редом с появяването на първото й детенце, което към този момент е на една годинка.
„ Другата вдовица “ е разказ-откровение за ненормалността да бъдеш естествен, за нормалността на парадокса и невъзможността да се нормализираш измежду мрежа от правила. За нормалността на хубостта и ненормалността на червеите, които изяждат нейната съдба и нейните напълно естествени и никому непречещи функционалности. За самотните ненормалници и за естествената самотност. За суетата, поради която не приемаш другия и за простотата, с която измиваш ръцете, лицето и душата си, в очакване на чудото. А то, несъмнено, не идва...
Снимка: Даниел Димитров
Мааян Рип – за „ другата “ жена и неразрешената обич, била ли е „ другата “ жена в живота и съчувства ли не тези хора, за роклята с тръбички, по които се стичат сълзи, и за здравите нерви на режисьора. И още: Крещи ли по време фотоси? Защо един пълнометражен филм се снима за тринадесет дни? Кога мисли за публиката и по кое време – не? Защо ненавист и обич е едно и също нещо...
Представят Ви като американско-канадско-израелски режисьор и сценарист, роден и израснал в Тел Авив. Коя от тези три толкоз разнообразни култури е най-близо до Вас?
- Мисля, че най-близо се чувствам като част от израелската просвета. Родителите ми са от Америка и Канада, познавам добре тези две култури и те също са ми близки, само че постоянно виждам на тях през моите израелски очи.
Може би, с малко жлъч, бих могла да кажа гореща кръв – израелците имат такава гореща средиземноморска кръв, и това е нещо, което ми е доста близко.
Носител сте на премията „ Най-обещаващ актьор “ на Женския кино фестивал в Израел (Women’s Film Festival). „ Другата вдовица “ стартира ли да оправдава това самопризнание ?
- Леле! Не зная. Времето ще покаже, филмът е напълно нов. Досега е показван единствено на няколко фестивала. Бих Ви дала отговор на този въпрос, в случай че си приказваме след две години.
Факт е, че започнахме доста добре. Премиерата беше на фестивала „ Черни нощи “ в Талин, в секцията за дебюти. Така че началото е положително.
Снимка: Даниел Димитров
Иначе, аз одобрявам своя филми и съм щастлива с него. Но като всеки създател, когато го виждам, ми се коства, че е можело да се направи и по-добре, че на някои от сцените е могло да има по още някой и различен дубъл. Но ми се коства, че направих най-хубавото, което можех, в изискванията, в които се намирах, и в границите на времето, с което разполагах.
В края на работния развой, не бях травмирана, което в киното е огромно достижение.
Това значи ли, че имате доста здрави нерви, или всичко беше стичане на събитията?
- Снимането на филми, по принцип, е извънредно изнервящо прекарване. Струва ми се, че като персона, мен ме притеглят такива извънредно изнервящи прекарвания. Но снимането на филм няма по какъв начин да не е такова. Може би, в Холивуд не е по този начин. Може би, там отиваш и се настаняваш комфортно на режисьорският стол, поръчваш си една кока-кола и започваш работа, и всичко става доста елементарно. Но не е по този начин...
Опитвам се да си показва по какъв начин седите на режисьорския стол и крещите, само че не мога ...
- Не. Аз не съм подобен човек и в никакъв случай не викам по време на работа. Има си асистент-режисьор за това (Усмихва се – бел. а.).
На моята снимачна площадка не се крещи. В случая не беше и належащо, тъй като всички бяха извънредно положителни експерти. Имахме единствено тринадесет снимачни дни. Знаехме, че би трябвало да действаме доста бързо, и че не трябва да позволяваме неточности, и нямаме време да се караме, или да си крещим.
Знам, че звучи необичайно, само че в действителност имах чувството, че сме едно семейство, което се събра, с цел да направи това художествено произведение.
Тринадесет дни? Звучи неуместно малко като за подобен филм...
- Да. Имахме тринадесет дни и половина. След като приключихме главната част на фотосите, имахме още половин ден, с цел да дозаснемем някои неща, които не бяхме съумели.
Снимка: Даниел Димитров
За страдание, в Израел се постанова да се работи по този метод, тъй като бюджетите за кино стават все по-малки. Или, още по-точно казано, бюджетите си остават същите, само че горивото е по-скъпо, надниците са по-високи. Така че би трябвало да се работи доста бързо.
Казвате, че когато вършиме филм, не мислите за публиката, а се водите от своята лична вътрешен глас. Така ли беше и с „ Другата вдовица “, тъй като историята е мощна, само че без проблем може да бъде припозната от всеобщата аудитория.
- Първоначално, до момента в който сготвям сюжета и до момента в който фотографирам, се повеждам напълно от интуицията си и от това божествено възприятие, което има всеки от нас. След това някои взаимни отстъпки се случват в монтажната. Защото там монтажистът може да ти каже къде би изгубил публиката.
В монтажната постоянно има нещо като битка – тъй като се опитваш
да асимилираш всичките си първични мисли и да ги споделиш със външния свят... Затова там аз към този момент мисля за публиката – да.
Филмът има мощно театрално начало и доста хубост във всяка сцена. Това издирван резултат ли беше?
- Филмът, от самото начало, повдига въпроса „ Какво е истината? “. Има подиуми, които съм желала да бъдат доста реалистични, доста сурови. Например, когато тя е сама вкъщи или, когато си кара велосипеда.
От друга страна, има подиуми, които са сюрреалистични, мечтателни, където тя отплава в един идеален свят, който е доста надалеч от нея. Наистина, там много съм работила с оператора по цялостната визия.
По-точно казано, може би, светът на Наташа, на Шива, е един идеален свят, и той, в някакъв смисъл, е противоположен на света на Ела, който е доста надалеч от съвършен. Опитах се да изградя тези два разнообразни, и ненапълно опълчени, светове.
Защо в надписите на кино лентата не четем Вашето име и като арт шеф – позиция, която самата Вие практикувате преди този момент?
- Просто тъй като не съм Чарли Чаплин и не мога да върша всичко. Исках по време на фотосите да мога да отстъпя малко обратно и да се концентрирам върху работата точно на режисьор.
Затова поканих сътрудник, при който съм работила като помощник-сценограф. Мисля, че той се оправи доста добре, в което не съм имала никакво подозрение. Предварително бях подготвила някои неща и детайли от сценографията.
Имах тази идея – че светът на Ела би трябвало да бъде черно-бял, а светът на Наташа – черен с някои цветни петна.
Негова ли е концепцията за роклята с тръбички, по които се стичат сълзи?
- Не, това си е моя концепция. И тя беше по сюжет.
Познавате ли хора, които в живота са „ другата “ жена?
- Да. Познавам доста такива дами. Шокиращо е, че който и да е гледал кино лентата, или пък си приказваме по тематиката, постоянно споделя, че една негова другарка или тя самата е такава. Удивително е какъв брой доста любовници има измежду нас.
Означава ли, че има персонален детайл в този филм?
- Да. Аз самата съм била част от една неразрешена обич. Но не беше толкоз трагично.
Във кино лентата мъжът е женен, а по-късно го умъртвявам. Моят случай не беше подобен. „ Другата вдовица “ не е за това какво е да си нечия държанка, а за това да удържаш в себе си загадка, да се опитваш да живееш с това, да криеш възприятията си – до момента в който в един миг това не се пречупва и не се разкриваш.
В живота бихте ли съчувствала на „ другата жена “?
- Да, несъмнено. Филмът няма за цялостен да насочи обръщение към любовниците като такива. Аз усещам героинята си доста близка. Мисля, че тя е човек като всички нас, който, може би, е позволил някои неточности в живота си, и би трябвало да се оправи с това по някакъв метод. Мисля, че тя е нещо като актуален антигерой.
Защо наричате атмосферата в Кан аристократична...
- (Усмихва се – бел. а.) Тук ставаше въпрос не за фестивала, а за резиденцията на фестивала, където бях.
Бях настанена в един голям благороден апартамент, с доста положителни условия. И, в някакъв смисъл, бях клишето на актьор, който се разхожда из Париж и не може да се измисли сцените... (Усмихва се – бел. а.).
Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... “?
- Ооо, доста неща... Преди всичко съм човек, който ненавижда. Мисля, че обичам изкуството.
Омразата преди любовта ли е?
- Зависи, всеки ден е друго. Но мисля, че те са едно и също нещо.
