Примирен, безнадежден и безидеен – това е Арсенал днес
Ако в миналото единствено един кадър е казвал всичко, той можеше да бъде забелязан на „ Анфийлд” след вкарването на третия гол на Ливърпул.
Мениджърът на „ червените” разпори въздуха с пестник и примитивен плач, като неговото удовлетворение свидетелстваше освен за пристрастеността му, само че и за интензитета в играта на неговия превъзходен тим, който просто разкъсваше Арсенал на части.
Седящ потопен в горест единствено на няколко метра разстояние, предводителят на „ артилеристите” едва-едва съумяваше да повдигне разтърсената си глава. Отчаяната му фигура на пейката трептеше от потисканата гняв от гледката на протичащото се пред очите му. Беше задоволително неприятно това, че неговият надменно нехаен отбор бе подарил на домакините и всеки от техните смъртоносни нападатели – Роберто Фирмино, Садио Мане и Мохамед Салах – по гол. По-лошото обаче бе казаното без думи от езика на тялото на играчите му. По-лошо даже и от казаното без думи от самия Венгер.
Алексис Санчес изглеждаше по този начин, като че ли би предпочел да е където и да е другаде… най-вероятно в Париж или Манчестър. Той изглеждаше безропотен. Също както и всеки различен от неговите бездушни съотборници на игрището.
Само си помислете за едно нещо за секунда. Намираме се в интервал след единствено три мача от по този начин чакания нов сезон, който се предполагаше, че ще промени всичко за Арсенал, а тимът към този момент наподобява безпринципен, обезсърчителен и безропотен. И виновността за това, при цялото му историческо великолепие като управител, би трябвало да поеме Венгер.
Помислете си и за още нещо за секунда. Мане е доста евентуално да е най-опасният флангови нападател в цяла Европа все още, а при все че френският ментор избра да постави против него футболист, който има намерение да напусне клуба, тъй като не желае да играе бек крило. Злощастната жертва бе Алекс Окслейд-Чембърлейн, който още в първите минути на а приори изгубения спор с директния си противник стана следващият състезател на гостите, изглеждащ като да няма самообладание да е някъде другаде допустимо най-скоро.
Това поражда въпроса: какво, по дяволите, си е мислел Венгер, че ще се случи?
Нека изясним това още в този момент: Ливърпул беше ослепителен, унищожителен, превъзходен. И въпреки всичко тези от по-хладнокръвното крило на чудесната фенска маса на „ Анфийлд” имаха право да се зачудят за момент какво тъкмо е правил Арсенал на тренировките през цялата предходна седмица, до момента в който неговите противници бяха заети с решителен и тежък европейски конфликт. Едно нещо е несъмнено: не и да работи по контриране на мощните страни на отбора на Клоп.
Първият гол, който на процедура реши разногласието, бе тъкмо доказателство и осъдителен индикатор за това какво не върви при „ артилеристите” през днешния ден. За Ливърпул едно е безкрайно ясно: играчите му пресират като демони. Затова единственото, което не трябва да правиш против тях, е да пробваш мързеливи, арогантни, самодоволни копнати пасчета в празно пространство към тъчлинията покрай наказателното ти поле.
И въпреки всичко в 17-ата минута Гранит Джака опита тъкмо това, а след това гледаше невярващо по какъв начин Джо Гомес пресича подаването му и намира време и място да центрира идеално към изключителния Фирмино. Ако това бе изолирана неточност, няма проблем – на всекиго може да се случи. Тя обаче бе част от зараза у ужасния, непоносим Арсенал и даже Венгер го призна.
Вторият гол пристигна след спираща дъха контраофанзива от четири паса и хирургично прецизен завършващ удар от Мане. И отново топката преди този момент бе предадена не просто на ниска цена, а напряко незаконно.
Колкото и необикновено да наподобява, третият бе даже по-позорен. Този път Ектор Бейерин бе виновникът и е мъчно даже да опиташ да опишеш какво тъкмо направи. Някак си, като финален в отбраната, съумя да подари топката на Салах, който изтича самичък над 50 метра, преди да вкара.
Болезнената истина за Венгер е, че освен има разполагаем един тим, който наподобява безропотен и изцяло нестимулиран, а и че в състава като че ли ги няма духът и смелостта, нужни за обръщането на посоката на кораба.
В последна сметка головете бяха единствено четири, като промяната Даниел Стъридж добави последния след ослепително центриране на Салах. Резултатът пожали представянето на Арсенал.
Защото, в случай че бе се стигнало до заслужаваното от Ливърпул 8:0, никой от „ артилеристите” нямаше да има право да се оплаква от неправда.
Дейвид Мадок, „ Дейли Мирър”
Мениджърът на „ червените” разпори въздуха с пестник и примитивен плач, като неговото удовлетворение свидетелстваше освен за пристрастеността му, само че и за интензитета в играта на неговия превъзходен тим, който просто разкъсваше Арсенал на части.
Седящ потопен в горест единствено на няколко метра разстояние, предводителят на „ артилеристите” едва-едва съумяваше да повдигне разтърсената си глава. Отчаяната му фигура на пейката трептеше от потисканата гняв от гледката на протичащото се пред очите му. Беше задоволително неприятно това, че неговият надменно нехаен отбор бе подарил на домакините и всеки от техните смъртоносни нападатели – Роберто Фирмино, Садио Мане и Мохамед Салах – по гол. По-лошото обаче бе казаното без думи от езика на тялото на играчите му. По-лошо даже и от казаното без думи от самия Венгер.
Алексис Санчес изглеждаше по този начин, като че ли би предпочел да е където и да е другаде… най-вероятно в Париж или Манчестър. Той изглеждаше безропотен. Също както и всеки различен от неговите бездушни съотборници на игрището.
Само си помислете за едно нещо за секунда. Намираме се в интервал след единствено три мача от по този начин чакания нов сезон, който се предполагаше, че ще промени всичко за Арсенал, а тимът към този момент наподобява безпринципен, обезсърчителен и безропотен. И виновността за това, при цялото му историческо великолепие като управител, би трябвало да поеме Венгер.
Помислете си и за още нещо за секунда. Мане е доста евентуално да е най-опасният флангови нападател в цяла Европа все още, а при все че френският ментор избра да постави против него футболист, който има намерение да напусне клуба, тъй като не желае да играе бек крило. Злощастната жертва бе Алекс Окслейд-Чембърлейн, който още в първите минути на а приори изгубения спор с директния си противник стана следващият състезател на гостите, изглеждащ като да няма самообладание да е някъде другаде допустимо най-скоро.
Това поражда въпроса: какво, по дяволите, си е мислел Венгер, че ще се случи?
Нека изясним това още в този момент: Ливърпул беше ослепителен, унищожителен, превъзходен. И въпреки всичко тези от по-хладнокръвното крило на чудесната фенска маса на „ Анфийлд” имаха право да се зачудят за момент какво тъкмо е правил Арсенал на тренировките през цялата предходна седмица, до момента в който неговите противници бяха заети с решителен и тежък европейски конфликт. Едно нещо е несъмнено: не и да работи по контриране на мощните страни на отбора на Клоп.
Първият гол, който на процедура реши разногласието, бе тъкмо доказателство и осъдителен индикатор за това какво не върви при „ артилеристите” през днешния ден. За Ливърпул едно е безкрайно ясно: играчите му пресират като демони. Затова единственото, което не трябва да правиш против тях, е да пробваш мързеливи, арогантни, самодоволни копнати пасчета в празно пространство към тъчлинията покрай наказателното ти поле.
И въпреки всичко в 17-ата минута Гранит Джака опита тъкмо това, а след това гледаше невярващо по какъв начин Джо Гомес пресича подаването му и намира време и място да центрира идеално към изключителния Фирмино. Ако това бе изолирана неточност, няма проблем – на всекиго може да се случи. Тя обаче бе част от зараза у ужасния, непоносим Арсенал и даже Венгер го призна.
Вторият гол пристигна след спираща дъха контраофанзива от четири паса и хирургично прецизен завършващ удар от Мане. И отново топката преди този момент бе предадена не просто на ниска цена, а напряко незаконно.
Колкото и необикновено да наподобява, третият бе даже по-позорен. Този път Ектор Бейерин бе виновникът и е мъчно даже да опиташ да опишеш какво тъкмо направи. Някак си, като финален в отбраната, съумя да подари топката на Салах, който изтича самичък над 50 метра, преди да вкара.
Болезнената истина за Венгер е, че освен има разполагаем един тим, който наподобява безропотен и изцяло нестимулиран, а и че в състава като че ли ги няма духът и смелостта, нужни за обръщането на посоката на кораба.
В последна сметка головете бяха единствено четири, като промяната Даниел Стъридж добави последния след ослепително центриране на Салах. Резултатът пожали представянето на Арсенал. Защото, в случай че бе се стигнало до заслужаваното от Ливърпул 8:0, никой от „ артилеристите” нямаше да има право да се оплаква от неправда.
Дейвид Мадок, „ Дейли Мирър”
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ