Другите деца
Ако ние, поколението на 80-те и 90-те години на предишния век, сме децата на демокрацията, то нашите родители са тези, другите деца – децата на социализма. И в случай че ние знаем какво е чавдарче и пионерче единствено от соцфилмите, то те са израснали на снимачната площадка. Аз, като дете на демокрацията, съм свободна да знам всичко, което ме интересува. А какъв е бил животът по времето на социализма и с какви полезности са растяли хората тогава, е нещо, което бих желала да знам. И напълно разумно и демократично взех решение да се осведомявам по въпроса от едно дете на социализма, от един родител. От моя родител.
Замисляли ли сте се за какво сте се появили на тази планета?
Отговорът е: За да научите нещо (сегашната просветителна система няма нищо общо с този тип уроци).
А за какво сте се родили навръх тази територия, наричана България?
Отговорът е: За да го научите по по-трудния метод.
А кое е това нещо, което би трябвало да се научи?
Отговорът е: Трябва да помагаш на по-слабия (не единствено във физически смисъл).
Тази помощ обаче има едно изискване. А то е да не чакаш признателност. Повечето от нас, българите, живеем с убеждението, че някой различен е „ задължен ” да ни оказва помощ, когато имаме потребност. И когато някой ден фактически това се случи, ние го одобряваме за нещо обикновено, даже незадоволително. Затова човешката взаимопомощ – тази чистата, необвързващата, по нашите земи граничи с естествения мазохизъм, изключително в случай че я давате повече от веднъж. Но точно по тази причина ние сме тук и в този момент – да оказваме помощ и всякога да надрастваме разочарованието, че не сме получили предстоящата признателност.
Ако се интересувате по какъв начин стигнах до този извод – ето моята история:
Появявам се „ на бял свят ” преди 55 години в семейство на учители. Поради огромната им „ ангажираност ” първите седем години извозвам повече време с баба ми (случайно или не, тя също израства в семейство на учители). Защо го наблягам? Защото в тази прецакана страна най-прецаканата специалност е тази на учителя и това не е инцидентно. Едно време, когато сме желали да заприличаме на страна, попът и даскалът в едно село са мерилото за престиж, истина и родова памет. Запитайте: Сега за какво не е по този начин? Кога в България нещата ще се провеждат по подобен метод, че учителите да се ценят и да им се заплаща съгласно приноса, който внасят в обществото? Кога ще стартира стратегия за същинско обучение, даващо отговор на въпроса какво значи да си човешко създание? Докога изгубилият мача боксьор в тежка категория за няколко минути ще получава повече пари, в сравнение с един преподавател за цялостен живот?
През цялото време на образование (от 1-и до 11-и клас) ученическата униформа е наложителна, както и „ положителният “ външен тип. За задачата се вършат непрекъснати инспекции на входа на учебното заведение, а от време на време и по класните стаи. „ Нередовните ” се отстраняват от образователни занимания, до момента в който се приведат в открития от правилника тип. За това време им се водят отсъствия. Няма да разясня образователния развой и получаваните оценки, а така наречен прегрешения. За нарушение учениците се санкционират физически (подстригване „ нула ” номер за момчетата и „ първи ” номер за момичетата) и душевен (намаляване на държанието, което по това време е неотделима част от успеха). Провинения нормално са тези дейности на ученика, които „ уронват престижа ” на други хора – учители, родители, инцидентни жители. За нарушение се счита и използването на цигари или алкохол. При систематични прегрешения ученикът наложително се реалокира: първо в различен клас на същото учебно заведение, след това в друго учебно заведение в същия град и най-после – в трудово-поправително учебно заведение някъде из страната. При настъпило нарушение технологията е следната: Провинилият се възпитаник е изправен пред класа да даде пояснение в наличието на класния началник. Във всеки клас има училищен съвет (в рамките на наложителната комсомолска организация).
След обяснението в стаята остават учителят и ученическият съвет. Учителят предлага наказване, а ученическият съвет гласоподава. В общия случай няма несъгласия и протоколът се носи на шефа, който дефинитивно взема решение ориста на ученика. Тъй като системата по това време е напълно едва корумпирана, този модел работи в продължение на години и трансформира „ рецидивистите ” в обществени новобранци още преди да навършат 20 години. Изключения в модела се вършат за децата на „ дейните борци ”, само че това неизбежно рефлектира върху самите тях, защото проектът им за кариерно развиване се проваля (ако не са задоволително високо в йерархията). Спирам се по-подробно на този аспект от образованието при социализма поради следния случай: на някое от разискванията за наказване на един от съучениците ми в 10-ти клас, аз, в качеството си на някакъв фактор от страна на ученическия комитет, се изричам в негова отбрана – факт, който изцяло не помня, само че 22 години по-късно ми е припомнен от същия този човек, който застава до мен в един извънредно сложен и внимателен миг от моя живот.
Средното обучение и тогава приключва с абитуриентски бал. Идеята е същата, единствено че ги няма лимузините, свирките, фойерверките. Поради дребното на брой подобаващи за задачата места, възпитаници от няколко образователни заведения честват дружно. Официалното облекло е наложително, а цялото събитие – много радостно, тъй като съвсем всички девойки поставят грим (а момчетата – костюми) за първи път в живота си…
Инфо: www.truestory.bg
