Ако НАТФИЗ можеше да носи още едно име – освен

Ако НАТФИЗ можеше да носи още едно име – с изключение на на митичния Кръстьо Сарафов, който обаче в никакъв случай не е преподавал, сигурно би трябвало то да е на Апостол Карамитев. Той е първият съвременен наставник в домораслата академия, който работи със студентите, налагайки най-важното предписание в занаята: процедура, единствено процедура и нищо друго с изключение на практиката.

Скъсва ги от етюди по едноактни пиеси на Чехов и Брехт още от първата година, на втората ги подхваща с цели представления – Ст. Й. Костов, Бен Джонсън, Вазов – за смут на синодалните професори. Завистта е страшна, тъй като за постановките му в Учебния спектакъл билетите свършват в деня, в който ги пускат – още от „ Машинописци “ и „ Тигър “ с учениците на Моис Бениеш, на който първо става помощник, до „ Аз, баба, Илико и Иларион “ на личния му клас.

Между Апостол Карамитев и учениците му царува невероятна обвързаност. Той избира да се обръщат към него не с семейството или купата му, „ доцент “, а с „ даскале “. Апостол държи в кабинета си единствен портрет – на огромния артист Иван Димов, чийто жанр няма общо с патетиката в Народния. И макар че при започване на своето даскалуване Карамитев е обезпокоен – момчетата и девойките му се костват като „ херметически затворени кутии, в никакъв случай не им споделя: „ Това  неприятно “. Сред крилатите му изречения са: „ За дребните функции се желае дупце “ и „ Съгласявай се с режисьора и играй, както искаш “. А когато на една от постоянните им сбирки Богдан Глишев го пита: „ Даскале, ще би трябвало ли да се кандидатираме за Българска комунистическа партия? “, той дава отговор след многозначителна пауза и тежка въздишка: „ Аз съумях да се осъществявам без партията – може би около киното. Но за вас ще бъде доста, доста мъчно “. И им изяснява, че гражданската позиция личи в държанието, в елементарните привидно решения за специалността.

Карамитев евентуално е единственият по „ Раковски “, който отхвърля да влезе в Българска комунистическа партия – великански риск за човек с неговото „ фашистко “ обучение.

Казва, че да си същински болшевик и „ член “ с алена брошура, са две разнообразни неща. Но пък постоянно чете „ Унита “ – единственият западен вестник, който може да се откри в София, и то тъй като е орган на италианските комунисти. И по този начин пали „ децата “ по езика на Данте, който владее като роден, че половината от тях се записват да го учат във ВИТИЗ.

Карамитев храни секрети очаквания, че някой ден ще може да събере учениците си под един покрив и да работят всички дружно – даже натрупа пиеси. Защото измежду възпитаниците му са някои от най-емблематичните фигури в гилдията. За Йосиф Сърчаджиев е освен гуру, само че и татко – Йоско го приема за извънредно непосредствен човек, още когато Апостол живее на тавана у тях като студент. Йосиф от дребен тича при него за всеки по-сериозен проблем. Карамитев от време на време избавя Сърчаджиев от демоните му и обича да поддържа връзка с жена му, Райна Томова, която си пада медиум и вършат соарета, с цел да викат духове. „ Той ме научи да се удрям с дявола “, откровен е Йоско.

Юри Ангелов също споделя, че Апостол е вдъхновителят на доста от просветленията му. Отношенията сред Карамитев и Велко Кънев на моменти са комплицирани, а с Павел Васев са искрено изострени. И двамата си разрешават да нарушат някои от неписаните му правила – да се съблюдава избрана нравственос и да няма „ почерпени “ в часовете. Но до момента в който с Велко Кънев след време взаимно си опрощават вините, то Павел Васев не не помни – и до момента в който е началник на Народния спектакъл, смъква името на Апостол от камерната сцена на четвъртия етаж.

Карамитев от време на време се разправя с Филип Трифонов – момчето е доста надарено, само че и безусловно своенравно. Във втори курс снима на кг и Апостол го предизвестява: „ Трябва да решиш – дали да участваш дълго в киното или в този момент на напред, а след това да те не помнят. Ако искаш да е до живот, внимавай къде се хващаш “. Преди четвърти курс Филип прави поредна дяволия – заблуждава Карамитев, че би трябвало да замине на кинофестивал в Западна Германия, той го пуска, а Трифонов отива да снима скрито при Людмил Кирков в „ Преброяване на дивите зайци “. Когато Апостол схваща, естествено, побеснява, и го гони от класа си. Така Филип Трифонов се дипломира при Анастас Михайлов, само че до последния си мирис твърди, че Карамитев е най-големият възпитател и режисьор в българския спектакъл.

Апостол Карамитев отхвърля и още нещо. Писателят Светослав Минков му предлага да стартира записки. Актьорът обаче е покъртен от концепцията да занимава който и да било със себе си – съгласно него единствено глупавите и суетните начесват егоцентризма си с нарцистични изповеди. Той слага идеята на изкуството над всичко. Както се оказва в „ Сватбите на Йоан-Асен “ – и над личния си живот.

Защото, когато през 1972 Невена Коканова и Павел Павлов го убеждават да приема ролята на монарха, възродил – грандиозната мощност на България, той към този момент е болен – диагностициран е с рак на бъбреците. Но духът му е толкоз мощен, че за няколко месеца съумява да подчини физиката. Апостол дава инструкции на режисьора Вили Цанков – няма желание да стопира, та в случай че ще да почине на терен, само че никога никой от екипа не трябва да узнава  за проблемите му

Толкова е вманиачен в своя перфекционизъм, че не желае дубльор да влезе вместо него в ледените води на Алдомировското тресавище.

Фаталната – може би за положението му сцена се случва навръх рождения му ден, 17 октомври. Подаряват му щита и меча на Йоан-Асен. Вечерта се гърчи от страшни болки в кръста, само че се успокоява, че е дископатия. Професор Викторов – хирургът, който към този момент го е оперирал, като че ли е сюрпризиран от мълниеносното развиване на рака. Генералът е прочут с обстоятелството, че обгрижва Тодор Живков. Когато Карамитев постъпва за последно в Правителствена болница, Тато декларира предпочитание да го посети, само че по този начин и не го прави.

Апостол Карамитев умира на 9 ноември 1973 година. Според градските митове последните му думи са за жена, която не е Маргарита Дупаринова. Момчил си играе в Докторската

градина – те живеят на „ Оборище “, когато инцидентно чува съседка: „ Съобщиха по радиото – Апостол е умрял “. Момчето, тогава дете на 13 години, хуква в смут и ужас към жилището им, с цел да пита майка си дали е истина. Заварва я седнала на един стол и ридаеща...

Два плана на Апостол Карамитев остават незавършени – да изиграе Васил Левски на сцената и цар Симеон в сериала „ Златният век “.

Източник: Уикенд