Ако можехме да видим първо душата, преди да забележим красотата

Ако можехме да забележим първо душата, преди да видим хубостта на тялото, любовта нямаше да има такава власт над нас. Някои хора настояват, че биха дали живота си за нас, а в действителност лишават нашия. Думите им са отрова, сърцето им – бучка лед. Но ние, безумно влюбените, не осъзнаваме, че вървим по път без излаз, подготвени да следваме мъчителите си.
Днес, в горещата юлска вечер, още веднъж си припомням деня, когато стартира всичко. Беше при започване на лятото, а аз – на 26, омъжена, с дребна щерка. До ден сегашен някогашният ми брачен партньор Младен е най-хубавият човек, който в миналото съм срещала. Беше търговски шеф на просперираща компания, получаваше огромна заплата, с помощта на която можехме да си позволим първокласен живот. Не помня да е заделял пари за себе си.

Щом вземеше заплатата, ми даваше всичко до стотинка. Освен че ме обичаше безпределно, ми имаше и цялостно доверие. Самата аз не работех и прекарвах дните си в шляене по магазините и злословия с приятелки. Сутрин водех щерка си на градина, след това обличах спортния екип и повече от час тичах в парка. Поддържах форма и се стараех да наподобявам добре. Веднъж, изтощена от джогинга, седях на една скамейка, затворих очи и с цялостни гърди вдишвах аромата на цъфналите липи. Сякаш бях в парадайса. Блажено отпусната, не разбрах, че си имам компания. „ Добро утро “ – сподели някой с басов глас. Стреснато отворих очи и на пейката до себе си видях млад мъж. Държеше две чаши кафе от автомат. Кимнах с глава, приготвяйки се да потеглям. „ Почакайте – сподели непознатият. – Имах среща с другар, само че той не пристигна. Искате ли да споделите с мен кафето? “ Без да чака отговор, ми подаде едната чаша и се показа – Ивайло. Час по-късно двамата се заливахме от смях като хора, които се познават от дълго време. Имаше фино възприятие за комизъм и с лекост се надсмиваше над другояче съществени неща. От диалога с него ми стана прелестно на душата, като че ли бях яла най-вкусната шоколадова торта.

След два дни още веднъж се срещнахме и не след дълго утринните ни кафета се трансфораха във вечери в дребни заведения. Избирахме места, които не бяха доста посещавани. От една страна, не желаех да ме виждат с непознат мъж, от друга – потайността придаваше на връзката ни необикновен привкус. Вкус на грях. Не скрих от него, че съм фамилна и имам щерка. Той сподели, че е разведен, живее с майка си и сега е незает. Говореше неприятно за някогашната си. С болежка и оскърбление описа, че й дал всичко, на което е кадърен, само че тя не го оценила. Срещите ни зачестиха и с цел да заблудя Младен, лъжех, че излизам с приятелки. Той нямаше нищо срещу. Прегръщаше ме и се радваше, че се развличам. Такива са чистите души – не подозират, че очите на обичаната могат да са лъжливи.

Месец след първата ни среща в парка Ивайло ме заведе у тях. Спомням си какъв брой доста се зарадва майка му, като ме видя. Старата жена си намерения, че съм свободна и връзката със сина й е сериозна. Тя толкоз ме хареса, че ме позволи даже в кухнята си – нейното обичано място. Заедно сготвихме и направихме салата. По време на вечерята ме разпитваше каква съм, с какво се занимавам… Разказвах й за предишното си, преди да се омъжа, тъй като нямаше по какъв начин да й призная истината. А след вечерята с Ивайло се усамотихме в неговата стая. Чаша вино, тиха музика и със буйна целувка потънах в нощта. Оттук насетне думата брак закупи ново значение за мен. Преди нямах самообладание да се сгуша в прегръдките на мъжа си, а в този момент изпитвах омерзение и някакъв притихнал яд – яд поради оковите, с които ме държеше.

Една вечер Младен засякъл инцидентно моя другарка. Бях го излъгала, че ще преспя при нея. Той я попитал за какво е без мен, а тя повдигнала учудено вежди. Казала му, че няма никаква визия къде съм. Аз в действителност предизвиках на мъжа си непростими неща, а той не беше добряк. Досетил се, че си имам ухажор. И до момента в който Младен се давеше от болежка, връзката ми с Ивайло ставаше все по-гореща, нажежена от луда ревнивост, огнени пристрастености и бурно помиряване. Той ми забрани да дремя с Младен. Плачеше и самичък себе си оплакваше, че обичаната му жена ляга нощем до различен. Кълнеше се, че ще го убие. От своя страна аз го уверявах, че обичам единствено него и от дълго време не върша секс с мъжа си.

Така измина година, през която вместо той на мен, аз на него правех дарове, защото към момента беше незает. Тези удоволствия, несъмнено, плащах с парите на брачна половинка ми. Прибирах се вкъщи задоволена и с омерзение се взирах в обезпокоените очи на мъжа си. Вече знаех, че Младен е наясно с случката ми, само че си мислех, че в случай че посмее да ме укори, просто ще си потегли. Но той продължаваше да се грижи за щерка ни, водеше я на градина, пое напълно семейството и… мълчеше. След тази година обаче вичко се промени. Младен освен проговори, а изригна като вулкан.

Стоях против него, пренебрежително навирила брадичка. Каза, че ме е търпял, тъй като се надявал да се вразумя. Не желал да разрушаваме фамилията си и бил подготвен да не помни за изневярата ми, стига незабавно да спра с тази порочна връзка. По това време бях подготвена да умра, само че не и да напусна любовника си. Не можех да вдишвам без него.

Изминаха още няколко месеца в кавги и ултиматуми. За благополучие имах поддръжката на Ивайло. Той настояваше да напусна оня долен човек, както го назова, тъй като можел да ми обезпечи по-добър живот. Слушах го и полудявах от обич. Нали тъкмо това желаех? Любов. И един ден си потеглих. Сама, без щерка си. Тя остана при татко си. Макар и прекомерно дребна, детето ми осъзна кой разрушава нежната й душа. Преди да хлопна вратата зад тила си, видях по какъв начин татко и щерка плачеха прегърнати. Тази панорама се запечата вечно в съзнанието ми. Господи, в случай че можех да върна времето обратно! Ако имах силата да превъртя събитията, още тогава щях да отида при тях, да се сгушим дружно и в никакъв случай, но в никакъв случай да не позволявам тази голяма неточност. Проклета обич! Накара ме да не помни, че съм майка и че в действителност обичам мъжа, който изоставих.

Междувременно майката на Ивайло беше схванала, че съм омъжена, и към този момент не искаше да ме пуска в дома си. Няколко дни гостувахме на негов братовчед, след това си намерихме квартира. Любимият ми към този момент работеше, само че получаваше дребна заплата, с която едвам се справяхме. Той, за разлика от Младен, не ми оставяше пари. След работа пазаруваше, само че заплатата прибираше за себе си. И скоро сред нас започнаха проблемите. Вече не можех да разгадавам на Младен и това се отрази съществено на връзката ми с Ивайло. Край с заведенията за хранене вечер, край с подаръците и безгрижния живот. Ивайло се отпусна дотам, че стартира да флиртува пред мен с друга жена – дама с финансови благоприятни условия, несъмнено. Не му пукаше, че съм до него и че пострадвам. Може би още тогава трябваше да схвана, че откакто парите ми свършиха, той престана да ме обича.

Един ден мъжът, поради който обърнах тил на фамилията си, сподели, че се постанова да се върне вкъщи. Майка му била болна, трябвало да се грижи за нея. И си потегли, а аз останах в празната квартира, оплаквайки нещастната си орис. Скоро по-късно той в действителност ми откри заместничка. Изостави ме, без да се интересува по какъв начин ще продължа сама. Към проблемите ми се добави и идният бракоразвод. На делото до Младен застана красива жена, погледна ме пренебрежително, давайки ми да схвана, че към този момент съм непотребна. Разбрах, че връщане обратно няма. По-късно някои другари ме успокояваха, че съм млада и ще открия любовта още веднъж. Не! По-добре да ми бяха дали да изпия чаша с отрова, в сравнение с отново да се влюбя. Любовниците обичат, до момента в който имаме пари. После губят интерес.

Неотдавна Младен ме потърси. Въпреки всичко, което му предизвиках, той очевидно още ме обича. Каза, че се е разделил с онази жена и е подготвен да ми даде втори късмет. Погледнах изтощеното му лице и болката в очите, която аз му предизвиках. И се запитах: в случай че лицето му наподобява по този начин, по какъв начин ли наподобява сърцето му? Но ще се върна при него и щерка ни. Ще се върна не тъй като се опасявам от самотата, а тъй като осъзнах, че пътят, който извървях, ме научи на нещо доста значимо – единствената обич на този свят, за която си коства да се боря, е моето семейство. (За състезанието „ Лятото пристигна и споменът изплува “)
Бояна
Инфо: Лична драма