Печална гледка: Вижте в какво се превърна убежището на Левски и Ботев СНИМКИ
Ако има ранглиста за непокътната постройка в Букурещ с най-голяма значителност за българската история, първото място сигурно ще е за Солаковия хан. И въпреки че по своята същина той е бил комерсиална сграда, тук са се срещали най-видните представители на революционната ни емиграция печатали са се български вестници и списания, а в запустялата мелница на двора Ботев и Левски са претърпели дружно една мразовита зима, написа.
Солаковият хан през днешния ден се намира в централната част на Букурещ, само че когато двамата братя Солакоглу от Свищов го построили през 1859 година, тук е бил краят на града. Това напълно не значи, че мястото не е избирано деликатно за задачите на семейството - повече клиенти и наематели, а оттова и по-добра облага.
Днешният бул. „ Каля Мошилор “, на който се намират останките на хана, е една от най-старите и оживени артерии в Букурещ с над 400-годишна история. Някога това е бил пътят, който свързвал комерсиалния център при Княжеския замък с огромния пазар отвън града, където се продавал добитък, фураж и какво ли още не. Има няколко хубави акварела на художника Амадео Прециози от 1869 година, които дават визия по какъв начин е изглеждал пазарът „ Мошилор “ („ На дядовците “ – бел. а.), към който водел едноименният път. По този път се движели търговците, а тези, които идвали отдалеко, отсядали в Солаковия хан да починат, хапнат и пренощуват.
Великолепната в миналото сграда имала всички улеснения да посрещне своите клиенти. В основната част на постройката, откъм улицата, живеела многочислената фамилия Солакоглу, а двете крила в профил с чардаците били за гостите. Около 100 са били стаите в хана, чиято застроена повърхност е съвсем 1000 квадратни метра. Долу, на партера, били отдадените чартърен магазини на търговци от разнообразни националности. Във вътрешния двор се влизало през две високи врати. През тях свободно можели да преминат цялостните догоре със стока покрити каруци. Дълбоките и хладни изби на хана били употребявани за склад. Вечер портите се затваряли и пазели стоката и хората от крадци.
Най-вдясно на партерния етаж, откъм улицата, където към момента са непокътнати орнаментите над шестте прозореца, се е намирала редакцията, в която ръководителят на БРЦК Любен Каравелов е издавал вестниците „ Свобода “ и „ Независимост “, списание „ Знание “ и доста книги. Печатницата също е била в Солаковия хан. Тук Ботев през 1875 година редактира и печата своя вестник „ Знаме “. В Солаковия хан Левски съгласува с Каравелов своите дейности по подготовката на българите за въстание. След измяната на Димитър Общи Апостола взема архива от Ловеч и потегля за Солаковия хан за диалози с Каравелов, само че е хванат от заптиетата в Къкринското ханче.
Зад хана, в по-нови здания, се е помещавала първата макаронена фабрика в Букурещ. За разлика от странноприемницата, някои от постройките на предприятието са в порядъчен тип и даже в този момент се населяват. Тук някъде е била изоставената мелница, за която Ботев написа в прословутото си писмо до Киро Тулешков в края на 1868 година, а за Левски споделя: „ Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè радостен! “. Предполага се, че тя се е намирала на мястото, което в този момент е покрито с асфалт.
Но за какво Ботев и Левски са студували в тази мелница, когато ханът е предложил топъл заслон? Сигурно са нямали и пукната пара, с цел да си разрешат даже най-евтината стая в странноприемницата...
Мелницата от дълго време я няма, а ханът също е на път да последва ориста й. Тази превъзходна в миналото сграда през днешния ден е докосвана единствено от времето. Някъде надалеч обратно в по-миналия век са останали оживлението, глъчката на търговците, на клиентите, които сядали и на чаша вино бъбрели за ежедневните неща или пък разисквали политиката. Няма и помен от блестящия архитектурен шедьовър... Изчезнал е и барелефът на Любен Каравелов от паметната плоча, напомняща за огромната историческа стойност на тази срутваща се постройка.
Солаковият хан става благосъстоятелност на румънската страна през 1948 година, когато се прави национализацията. В годините на социализма тук са настанявани обществено слаби хора, най-вече от ромски генезис. Не са полагани особени грижи за постройката, въпреки че тя е оповестена за монумент на културата на Румъния от локално значение. Историята по-нататък е известна. След събитията през 1989 година, когато Чаушеску пада от власт, потомците на братята Солакоглу стартират правосъдна борба да си върнат наследствения парцел. След 14-годишно вървене по тъгите, през април 2003 година, те съумяват да си върнат собствеността. Мажоритарният дял – 55 %, имат Кристиан Солаколу и неговата сестра Теодора, които живеят в Букурещ, а 45 % – техни родственици, от дълго време изселили се в Австрия и Германия. Упълномощен да работи от името на всички наследници е Кристиан Солаколу.
Неговият наследник Георге ни позволи навътре в хана да разгледаме какво е останало след годините на безмилостната му употреба. Защото при национализацията страната е придобила една добре поддържана постройка, а след години семейството Солаколу получила развалина. Георге споделя, че с цел да се топлят през зимата, ромите сваляли дебели греди от покрива. „ Поискахме даже позволение от управляващите, тъй като това е архитектурен монумент, сами да свалим част от покрива, защото беше рисков “, изяснява той.
Когато семейството си върнала парцела, татко му Кристиан изискал от общината лист на хората, които живеят там, с цел да ги подкани да си тръгнат. Оказало се, че постройката се населява от към 1000 души. В избран интервал тя даже била употребена за обществен дом. С помощта на полицията през 2008 година ромите били изведени, а потомците на Солакоглу изнесли с камиони тонове отпадъци от мазетата и стаите. Но следите от наемателите останали – изкъртени подове, извадени греди, провиснали тавани – съсипия!
След дългата правосъдна борба да си върнат парцела Солаколу се изправили пред нов проблем. Според румънските закони, както е и у нас, притежателят е този, който е длъжен да поддържа постройката и да дава отговор за сигурността й. Наследниците нямали пари за това и разгласили Солаковия хан за обмен. Първоначалната цена, която поискали за полусъборената постройка и двора, е 5,5 млн. евро. И защото сумата е баснословна, покупател не се явил, и задължението да поддържат постройката отново останала тяхна.
Като значим монумент на културата Солаковият хан нееднократно е влизал във фокуса на вниманието на румънски медии. Те сигнализират, че постройката е в окаяно положение, рискова е за преминаващите и търсят отговор от институциите за какво не се подхващат ограничения. Солаковият хан е частна благосъстоятелност, изясняват им от там, а също така е и монумент от категория Б, т.е. от локално значение, и пари от страната на частни лица не могат да се дават, тъй като това би означавало държавна помощ. Но решения се търсели посредством други източници на финансиране. Собствениците не можели да бъдат глобявани, тъй като те не се намесват в паметника, а просто са го оставили по този начин.
Според някои изявления столичното кметство е налагало две санкции на притежателите, всяка от които в размер на 4000 леи, поради това, че не са обезопасили постройката и от нея падат фасадни детайли, срутват се елементи на улицата и това я прави рискова за преминаващите. Санкциите са оспорени, само че съдът се произнася в интерес на кметството.
Според настоящото законодателство в Румъния постройката може да бъде отчуждена и назад изкупена, само че действия в това отношение няма. Законът дава право на преимущество на Министерството на културата и на Кметството пред други купувачи, в случай че такива се появят и желаят да закупят постройката. Общината може също да извърши ремонт на фасадата, а по-късно да си търси парите, само че и това не е направено. Друга опция е притежателите да теглят заем с ниска рента, каквото право им дава законът, и да извършат ремонт. И с това разновидностите се изчерпват.
Често се слага въпросът за какво българската страна стои безучастна към ориста на тази реликва. Твърди се, че планове за придобиването на Солаковия хан от нашата страна е имало по времето на социализма. Говори се за среща сред Тодор Живков, Людмила Живкова и Николае Чаушеску в румънската столица. Тогава Живков подхвърлил сякаш ей по този начин апропо България да купи хана поради значимостта му за нашата история. Чаушеску се намръщил, станал доста внезапен и прекратил диалозите.
Със сигурност въпросът със Солаковия хан е много комплициран. Българската страна не може да направи директна покупка от частни лица – жители на Румъния, тъй като това би означавало държавна помощ от страната ни за тях. Възможна е договорка сред частни лица – притежателите и да вземем за пример някой от България. И освен това състояние обаче, с цел да се реализира покупко-продажбата, е належащо единодушието на Министерството на културата на Румъния и на Кметството в Букурещ, тъй като те имат правото на първи покупател. Ако не са съгласни и не се откажат от това си право – договорка не може да има.
През над десетте години, през които следим ориста на Солаковия хан, някакво оживление по въпроса имаше през 2012 година, което „ Монитор “ отрази в изявления. Предприемач със строителен бизнес в Русе стартира диалози с наследниците и ги склони да понижат цената до 4 млн. евро.
Издейства и едногодишен документ от Министерството на културата на Румъния, че се отхвърля от правото си на първи покупател. Човекът обаче нямаше нужните средства да заплати желаната сума и смяташе тя да се събере посредством огромна дарителска акция в страната. Писа писма до премиера, до министри и до кого ли още не, само че не срещна поддръжка и се отхвърли.
Каква ще бъде ориста на тази грохнала и изтощена реликва, докосвана единствено от ветровете и слънцето? Дано Солаковият откри добър собственик преди да е станало безнадеждно късно!
Солаковият хан през днешния ден се намира в централната част на Букурещ, само че когато двамата братя Солакоглу от Свищов го построили през 1859 година, тук е бил краят на града. Това напълно не значи, че мястото не е избирано деликатно за задачите на семейството - повече клиенти и наематели, а оттова и по-добра облага.
Днешният бул. „ Каля Мошилор “, на който се намират останките на хана, е една от най-старите и оживени артерии в Букурещ с над 400-годишна история. Някога това е бил пътят, който свързвал комерсиалния център при Княжеския замък с огромния пазар отвън града, където се продавал добитък, фураж и какво ли още не. Има няколко хубави акварела на художника Амадео Прециози от 1869 година, които дават визия по какъв начин е изглеждал пазарът „ Мошилор “ („ На дядовците “ – бел. а.), към който водел едноименният път. По този път се движели търговците, а тези, които идвали отдалеко, отсядали в Солаковия хан да починат, хапнат и пренощуват.
Великолепната в миналото сграда имала всички улеснения да посрещне своите клиенти. В основната част на постройката, откъм улицата, живеела многочислената фамилия Солакоглу, а двете крила в профил с чардаците били за гостите. Около 100 са били стаите в хана, чиято застроена повърхност е съвсем 1000 квадратни метра. Долу, на партера, били отдадените чартърен магазини на търговци от разнообразни националности. Във вътрешния двор се влизало през две високи врати. През тях свободно можели да преминат цялостните догоре със стока покрити каруци. Дълбоките и хладни изби на хана били употребявани за склад. Вечер портите се затваряли и пазели стоката и хората от крадци.
Най-вдясно на партерния етаж, откъм улицата, където към момента са непокътнати орнаментите над шестте прозореца, се е намирала редакцията, в която ръководителят на БРЦК Любен Каравелов е издавал вестниците „ Свобода “ и „ Независимост “, списание „ Знание “ и доста книги. Печатницата също е била в Солаковия хан. Тук Ботев през 1875 година редактира и печата своя вестник „ Знаме “. В Солаковия хан Левски съгласува с Каравелов своите дейности по подготовката на българите за въстание. След измяната на Димитър Общи Апостола взема архива от Ловеч и потегля за Солаковия хан за диалози с Каравелов, само че е хванат от заптиетата в Къкринското ханче.
Зад хана, в по-нови здания, се е помещавала първата макаронена фабрика в Букурещ. За разлика от странноприемницата, някои от постройките на предприятието са в порядъчен тип и даже в този момент се населяват. Тук някъде е била изоставената мелница, за която Ботев написа в прословутото си писмо до Киро Тулешков в края на 1868 година, а за Левски споделя: „ Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè радостен! “. Предполага се, че тя се е намирала на мястото, което в този момент е покрито с асфалт.
Но за какво Ботев и Левски са студували в тази мелница, когато ханът е предложил топъл заслон? Сигурно са нямали и пукната пара, с цел да си разрешат даже най-евтината стая в странноприемницата...
Мелницата от дълго време я няма, а ханът също е на път да последва ориста й. Тази превъзходна в миналото сграда през днешния ден е докосвана единствено от времето. Някъде надалеч обратно в по-миналия век са останали оживлението, глъчката на търговците, на клиентите, които сядали и на чаша вино бъбрели за ежедневните неща или пък разисквали политиката. Няма и помен от блестящия архитектурен шедьовър... Изчезнал е и барелефът на Любен Каравелов от паметната плоча, напомняща за огромната историческа стойност на тази срутваща се постройка.
Солаковият хан става благосъстоятелност на румънската страна през 1948 година, когато се прави национализацията. В годините на социализма тук са настанявани обществено слаби хора, най-вече от ромски генезис. Не са полагани особени грижи за постройката, въпреки че тя е оповестена за монумент на културата на Румъния от локално значение. Историята по-нататък е известна. След събитията през 1989 година, когато Чаушеску пада от власт, потомците на братята Солакоглу стартират правосъдна борба да си върнат наследствения парцел. След 14-годишно вървене по тъгите, през април 2003 година, те съумяват да си върнат собствеността. Мажоритарният дял – 55 %, имат Кристиан Солаколу и неговата сестра Теодора, които живеят в Букурещ, а 45 % – техни родственици, от дълго време изселили се в Австрия и Германия. Упълномощен да работи от името на всички наследници е Кристиан Солаколу.
Неговият наследник Георге ни позволи навътре в хана да разгледаме какво е останало след годините на безмилостната му употреба. Защото при национализацията страната е придобила една добре поддържана постройка, а след години семейството Солаколу получила развалина. Георге споделя, че с цел да се топлят през зимата, ромите сваляли дебели греди от покрива. „ Поискахме даже позволение от управляващите, тъй като това е архитектурен монумент, сами да свалим част от покрива, защото беше рисков “, изяснява той.
Когато семейството си върнала парцела, татко му Кристиан изискал от общината лист на хората, които живеят там, с цел да ги подкани да си тръгнат. Оказало се, че постройката се населява от към 1000 души. В избран интервал тя даже била употребена за обществен дом. С помощта на полицията през 2008 година ромите били изведени, а потомците на Солакоглу изнесли с камиони тонове отпадъци от мазетата и стаите. Но следите от наемателите останали – изкъртени подове, извадени греди, провиснали тавани – съсипия!
След дългата правосъдна борба да си върнат парцела Солаколу се изправили пред нов проблем. Според румънските закони, както е и у нас, притежателят е този, който е длъжен да поддържа постройката и да дава отговор за сигурността й. Наследниците нямали пари за това и разгласили Солаковия хан за обмен. Първоначалната цена, която поискали за полусъборената постройка и двора, е 5,5 млн. евро. И защото сумата е баснословна, покупател не се явил, и задължението да поддържат постройката отново останала тяхна.
Като значим монумент на културата Солаковият хан нееднократно е влизал във фокуса на вниманието на румънски медии. Те сигнализират, че постройката е в окаяно положение, рискова е за преминаващите и търсят отговор от институциите за какво не се подхващат ограничения. Солаковият хан е частна благосъстоятелност, изясняват им от там, а също така е и монумент от категория Б, т.е. от локално значение, и пари от страната на частни лица не могат да се дават, тъй като това би означавало държавна помощ. Но решения се търсели посредством други източници на финансиране. Собствениците не можели да бъдат глобявани, тъй като те не се намесват в паметника, а просто са го оставили по този начин.
Според някои изявления столичното кметство е налагало две санкции на притежателите, всяка от които в размер на 4000 леи, поради това, че не са обезопасили постройката и от нея падат фасадни детайли, срутват се елементи на улицата и това я прави рискова за преминаващите. Санкциите са оспорени, само че съдът се произнася в интерес на кметството.
Според настоящото законодателство в Румъния постройката може да бъде отчуждена и назад изкупена, само че действия в това отношение няма. Законът дава право на преимущество на Министерството на културата и на Кметството пред други купувачи, в случай че такива се появят и желаят да закупят постройката. Общината може също да извърши ремонт на фасадата, а по-късно да си търси парите, само че и това не е направено. Друга опция е притежателите да теглят заем с ниска рента, каквото право им дава законът, и да извършат ремонт. И с това разновидностите се изчерпват.
Често се слага въпросът за какво българската страна стои безучастна към ориста на тази реликва. Твърди се, че планове за придобиването на Солаковия хан от нашата страна е имало по времето на социализма. Говори се за среща сред Тодор Живков, Людмила Живкова и Николае Чаушеску в румънската столица. Тогава Живков подхвърлил сякаш ей по този начин апропо България да купи хана поради значимостта му за нашата история. Чаушеску се намръщил, станал доста внезапен и прекратил диалозите.
Със сигурност въпросът със Солаковия хан е много комплициран. Българската страна не може да направи директна покупка от частни лица – жители на Румъния, тъй като това би означавало държавна помощ от страната ни за тях. Възможна е договорка сред частни лица – притежателите и да вземем за пример някой от България. И освен това състояние обаче, с цел да се реализира покупко-продажбата, е належащо единодушието на Министерството на културата на Румъния и на Кметството в Букурещ, тъй като те имат правото на първи покупател. Ако не са съгласни и не се откажат от това си право – договорка не може да има.
През над десетте години, през които следим ориста на Солаковия хан, някакво оживление по въпроса имаше през 2012 година, което „ Монитор “ отрази в изявления. Предприемач със строителен бизнес в Русе стартира диалози с наследниците и ги склони да понижат цената до 4 млн. евро.
Издейства и едногодишен документ от Министерството на културата на Румъния, че се отхвърля от правото си на първи покупател. Човекът обаче нямаше нужните средства да заплати желаната сума и смяташе тя да се събере посредством огромна дарителска акция в страната. Писа писма до премиера, до министри и до кого ли още не, само че не срещна поддръжка и се отхвърли.
Каква ще бъде ориста на тази грохнала и изтощена реликва, докосвана единствено от ветровете и слънцето? Дано Солаковият откри добър собственик преди да е станало безнадеждно късно!
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ