ГРАДИНАТА НА МАРЧЕТО
Ако досами градината ти минава напоителен канал, по-хубаво няма. Имаш гратис слънце от горната страна над главата си, имаш вода до себе си и земя под краката. Какво друго ти би трябвало?
На Марчето това ѝ стигаше.
Излезе заран от къщата си – мотиката на дясното рамо, над лявото – зората в късна фаза, на гърба – чувал с такъми и ядене, и хайде към градината.
Градината на Марчето е отвън селото – дадена ѝ е като персонално прилагане. Свършват къщите и почват градините, там е и нейната.
Реката си тече на стотина метра настрана. Затова е река – да тече и да има риба в нея, а градините си имаха напоителен канал. Бяха го създали този циментов канал още през седемдесетте години и незабавно се усети на количеството зеленчуци. В планинските села зеленчуци не се въдят доста, тъй като е високо и слънцето бързо пада зад баирите, само че с канала нещата се раздвижиха към положително.
Размърдаха се и зеленчуците на Марчето. Лукът стана по-впечатляващ, морковите едни възхитителни, а картофите надминаха по величина витските камъни. И твърди картофите, а вътре, като ги разрежеш, оранжавеят, като ги опържиш – мед. Чушки, фасул, тиквички и още такива божествен създания се появиха при благородното разбъркване на пръст, слънце и вода.
Бобът беше най-инициативен и почна да се катери прекомерно високо по коловете и царевицата. Марчето се безпокоеше по какъв начин ще го стигне и дали няма да се наложи да стъпва на стол да го бере, или дори на стълба.
Работеше тя в кухнята на шпертплатовото дружество като първа готвачка и това правеше градината ѝ безусловно специфична. Тук е неотложно едно отклоняване – не съм сигурен дали сте чистили фасул, дали сте бутали с показалец зърно по зърно боба към себе си, а боклучетата, камъчетата и изумените зърна сте отделяли настрана. Ако сте го правили, знаете, че боклучетата в боба са неприятна работа – оставиш ли ги по безгрижие, могат да ти напакостят на зъбите. Като нищо ще ти отчупят някой зъб.
Ето такова боклуче във връзка с градината е изразът „ безусловно специфична “. Как може една градина в Балкана – чиста, висока, ухаеща на земя, вятър и вода, да се опише като безусловно специфична? Ама какво да се прави – и в плодовете на земята, и в българския език, и в писането въобще има бракувани неща. Брак има в езика, и то доста, боклучета всевъзможни.
Това, че Марчето е готвачка и си има градина, дадена ѝ за персонално прилагане, придава на земеделските ѝ грижи комплектност и различен хранителен смисъл. Все едно, че готви с това, което създава – не е малко, нали?
Тя, дано си го кажа напряко, гледаше на изделията в градината си не като на зеленчуци, а като на същества, при които си почива. Точно по този метод ми го съобщаваше:
– Аз на градината си почивам. Гледам водата в канала и се ноося, нося.
– Къде се носиш? – Питам я.
– Надолу. И все си представям, че съм малко момиче.
Марчето не е религиозна най-вече, само че ми се хвали, че като вади картофи, обича да гледа и манастира. Манастирът е високо в скалите над селото и тя ми разправя по какъв начин го гледа:
– Извадя два-три картофа, махна им пръстта и те светнат. И като светнат картофите, погледна манастира. Картофите в една ръка, а другата поставям над очите и манастирът и той светне.
По отношение на водата е напряко видра. Дай ѝ на нея вода. Не се е научила да плува и когато върви на Вита през лятото, единствено се топи и кляка, само че води водата към градината си, като че ли е видра. Направи бразда в пръстта с мотиката, отбие водата от канала и почва да гази дружно с нея. Върви по петите на водата, гази и шляпа и я чака да пролази сред лехите. Пълзи водата, подвига глава, поспира се, заобикаля камъни и буци и Марчето е най-щастливият човек на земята.
Нито картофите, нито морковите, нито зелето и бобът, а тъкмо тя се радваше най-вече на водата. Ако можеше да я вдигне с ръце към небето, щеше да го направи и да каже:
– Ето ти, небе, вода ти давам, няма единствено ти да ни валиш и поиш.
Нямаше да го каже тъкмо по този начин, само че все пак…
Връщаше се вечер от градината, а чувалът ѝ – ще се пръсне. В чувала бяха наблъскани толкоз красиви неща и нищо им нямаше нито на тях, нито на хубостта.
Особено значимо е да се означи, че тя садеше на персоналното си прилагане и невени – най-различни невени имаше в нейната напоявана градина и това придаваше поетичен нюанс на продукцията. Каквото и да донесеше в къщата си, невените бяха най-отгоре и грееха.
В духа на този лиризъм по никакъв начин нямаше да е ненужно, в случай че Марчето можеше и да пее. Една или няколко изпети от нея песни на полето биха успокоили земеделската конюнктура, биха я облагородили, само че тя не можеше да пее.
– Ако можех да пея и да съм с десетина сантиметра по-висока, цена нямаше да имам! – Мечтаеше тя.
А беше готвачка – първа готвачка, само че очевидно това не ѝ беше задоволително.
От доста прегазване във водата ли, от доста наслада и шляпане боса ли, само че Марчето взе, че се простуди. Според мен беше пневмония, обаче фелдшерът на селото реши, че не е несъмнено, и изписа нещо по-леко.
Марчето боледува минимум месец – с огромна кашлица, заливаше я пот, температура поддържаше висока, само че фелдшерът по този начин и не даде да ѝ се бие пеницилин. Беше добър фелдшер, само че избягваше пеницилина по всякакъв начин.
– И да се оставиш от тая градина, доста газиш в студената вода! Стига към този момент!
Това бяха финалните му рекомендации.
Не се наложи Марчето да мисли какво да прави. Докато оздравее, към този момент беше пристигнала заветната 1991 година. Ликвидационният съвет, ръководен от един балетист от София, закри и текезесето, и канала. Спря му водата на канала, тъй като не бил доходоносен. Остана Марчето без персонално прилагане и без градина.
Градината се върна на действителните си притежатели.
Аз обаче доста се зарадвах, че се спря водата в напоителния канал. Случаят с простудата на Марчето можеше да се популяризира, да стане нещо като зараза и фелдшерът най-сетне да бъде заставен да употребява пеницилин.
Градината потъна в земята – несъмнено доста е обичала Марчето и не можа да понесе, че тя спря да върви при нея. А и новите притежатели се оказаха слаби градинари.
Марчето към този момент не е и готвачка – закриха шпертплатовата фабрика и тя знаете ли какво прави в този момент по през целия ден – гледа невени в едно огромно глинено гърне пред къщата. Това ѝ е обичаното занимание. Невените са ѝ първи приятелки.
Николай Милчев
На Марчето това ѝ стигаше.
Излезе заран от къщата си – мотиката на дясното рамо, над лявото – зората в късна фаза, на гърба – чувал с такъми и ядене, и хайде към градината.
Градината на Марчето е отвън селото – дадена ѝ е като персонално прилагане. Свършват къщите и почват градините, там е и нейната.
Реката си тече на стотина метра настрана. Затова е река – да тече и да има риба в нея, а градините си имаха напоителен канал. Бяха го създали този циментов канал още през седемдесетте години и незабавно се усети на количеството зеленчуци. В планинските села зеленчуци не се въдят доста, тъй като е високо и слънцето бързо пада зад баирите, само че с канала нещата се раздвижиха към положително.
Размърдаха се и зеленчуците на Марчето. Лукът стана по-впечатляващ, морковите едни възхитителни, а картофите надминаха по величина витските камъни. И твърди картофите, а вътре, като ги разрежеш, оранжавеят, като ги опържиш – мед. Чушки, фасул, тиквички и още такива божествен създания се появиха при благородното разбъркване на пръст, слънце и вода.
Бобът беше най-инициативен и почна да се катери прекомерно високо по коловете и царевицата. Марчето се безпокоеше по какъв начин ще го стигне и дали няма да се наложи да стъпва на стол да го бере, или дори на стълба.
Работеше тя в кухнята на шпертплатовото дружество като първа готвачка и това правеше градината ѝ безусловно специфична. Тук е неотложно едно отклоняване – не съм сигурен дали сте чистили фасул, дали сте бутали с показалец зърно по зърно боба към себе си, а боклучетата, камъчетата и изумените зърна сте отделяли настрана. Ако сте го правили, знаете, че боклучетата в боба са неприятна работа – оставиш ли ги по безгрижие, могат да ти напакостят на зъбите. Като нищо ще ти отчупят някой зъб.
Ето такова боклуче във връзка с градината е изразът „ безусловно специфична “. Как може една градина в Балкана – чиста, висока, ухаеща на земя, вятър и вода, да се опише като безусловно специфична? Ама какво да се прави – и в плодовете на земята, и в българския език, и в писането въобще има бракувани неща. Брак има в езика, и то доста, боклучета всевъзможни.
Това, че Марчето е готвачка и си има градина, дадена ѝ за персонално прилагане, придава на земеделските ѝ грижи комплектност и различен хранителен смисъл. Все едно, че готви с това, което създава – не е малко, нали?
Тя, дано си го кажа напряко, гледаше на изделията в градината си не като на зеленчуци, а като на същества, при които си почива. Точно по този метод ми го съобщаваше:
– Аз на градината си почивам. Гледам водата в канала и се ноося, нося.
– Къде се носиш? – Питам я.
– Надолу. И все си представям, че съм малко момиче.
Марчето не е религиозна най-вече, само че ми се хвали, че като вади картофи, обича да гледа и манастира. Манастирът е високо в скалите над селото и тя ми разправя по какъв начин го гледа:
– Извадя два-три картофа, махна им пръстта и те светнат. И като светнат картофите, погледна манастира. Картофите в една ръка, а другата поставям над очите и манастирът и той светне.
По отношение на водата е напряко видра. Дай ѝ на нея вода. Не се е научила да плува и когато върви на Вита през лятото, единствено се топи и кляка, само че води водата към градината си, като че ли е видра. Направи бразда в пръстта с мотиката, отбие водата от канала и почва да гази дружно с нея. Върви по петите на водата, гази и шляпа и я чака да пролази сред лехите. Пълзи водата, подвига глава, поспира се, заобикаля камъни и буци и Марчето е най-щастливият човек на земята.
Нито картофите, нито морковите, нито зелето и бобът, а тъкмо тя се радваше най-вече на водата. Ако можеше да я вдигне с ръце към небето, щеше да го направи и да каже:
– Ето ти, небе, вода ти давам, няма единствено ти да ни валиш и поиш.
Нямаше да го каже тъкмо по този начин, само че все пак…
Връщаше се вечер от градината, а чувалът ѝ – ще се пръсне. В чувала бяха наблъскани толкоз красиви неща и нищо им нямаше нито на тях, нито на хубостта.
Особено значимо е да се означи, че тя садеше на персоналното си прилагане и невени – най-различни невени имаше в нейната напоявана градина и това придаваше поетичен нюанс на продукцията. Каквото и да донесеше в къщата си, невените бяха най-отгоре и грееха.
В духа на този лиризъм по никакъв начин нямаше да е ненужно, в случай че Марчето можеше и да пее. Една или няколко изпети от нея песни на полето биха успокоили земеделската конюнктура, биха я облагородили, само че тя не можеше да пее.
– Ако можех да пея и да съм с десетина сантиметра по-висока, цена нямаше да имам! – Мечтаеше тя.
А беше готвачка – първа готвачка, само че очевидно това не ѝ беше задоволително.
От доста прегазване във водата ли, от доста наслада и шляпане боса ли, само че Марчето взе, че се простуди. Според мен беше пневмония, обаче фелдшерът на селото реши, че не е несъмнено, и изписа нещо по-леко.
Марчето боледува минимум месец – с огромна кашлица, заливаше я пот, температура поддържаше висока, само че фелдшерът по този начин и не даде да ѝ се бие пеницилин. Беше добър фелдшер, само че избягваше пеницилина по всякакъв начин.
– И да се оставиш от тая градина, доста газиш в студената вода! Стига към този момент!
Това бяха финалните му рекомендации.
Не се наложи Марчето да мисли какво да прави. Докато оздравее, към този момент беше пристигнала заветната 1991 година. Ликвидационният съвет, ръководен от един балетист от София, закри и текезесето, и канала. Спря му водата на канала, тъй като не бил доходоносен. Остана Марчето без персонално прилагане и без градина.
Градината се върна на действителните си притежатели.
Аз обаче доста се зарадвах, че се спря водата в напоителния канал. Случаят с простудата на Марчето можеше да се популяризира, да стане нещо като зараза и фелдшерът най-сетне да бъде заставен да употребява пеницилин.
Градината потъна в земята – несъмнено доста е обичала Марчето и не можа да понесе, че тя спря да върви при нея. А и новите притежатели се оказаха слаби градинари.
Марчето към този момент не е и готвачка – закриха шпертплатовата фабрика и тя знаете ли какво прави в този момент по през целия ден – гледа невени в едно огромно глинено гърне пред къщата. Това ѝ е обичаното занимание. Невените са ѝ първи приятелки.
Николай Милчев
Източник: svobodnoslovo.eu
КОМЕНТАРИ