Ако човек съжалява за миналото, ако се страхува от бъдещето,

Ако човек съжалява за предишното, в случай че се опасява от бъдещето, в случай че у него има засегнатост, злоба, в случай че не може да одобри света, то за това противопоставяне на протичащото се отива огромно количество сила – и колкото повече сила се хаби, толкоз по-бързо се появява заболяването.

Способността да бъдеш в естетика със самия себе си, със ориста си и със света – това е едно от главните правила за здравето.

Болестта това е опция да се развиваш, да нормализираш душата си, да се учиш на вярно отношение към живота.

Това е опцията да промениш характера си, метода си на живот.

Болестта се дава, с цел да може човек да усети любовта в душата си.

Човек би трябвало да се сети за душата си, би трябвало да се промени и тогава може да преодолее болесттите си, да възвърне здравето си.

Болестта е изискване за развиване и помощ за развиването. Болестта е опция за възобновяване душата и ни оказва помощ да се пречистим.

Затова заболяването не би трябвало да бъде ненавиждана, не би трябвало да се борим с нея, заболяването би трябвало да бъде сменена.

Ако вършим непринудено това, към което заболяването ни принуждава, тогава тя просто ще стане непотребна.

Обикновено заболяването подтиква към такива негативни страсти, като неодобрение от себе си и околните, страдание за предишното.

Ако не преодолеем всичко това, а го засилим, то заболяването се утежнява. Затова, когато човек се разболее, би трябвало да престане да се опасява, да съжалява, да се наскърбява.

Също по този начин заболяването ни предизвика да бъдем нападателни към себе си, към другите и към Бог. Ако преодолеем тази експанзия, заболяването си отива.

Тя сдържа нашите инстинкти и лимитира потреблението на физически и духовни богатства, като по този метод оказва помощ на душата ни да се разкрие.

Освен това, заболяването ни загатва, че можем да умрем. Какво значи този намек? Какви заключения би трябвало да си създадем?

Трябва да престанем да се вкопчваме в живота, в удоволствията, в обидите и претенциите, би трябвало да усетим своето постоянно Аз, да усетим любовта в душата си, да пуснем всичките си проблеми, да сложим душата и любовта на напред във времето.

Ако не се съпротивляваме на заболяването, а в противен случай – в случай че ѝ спомагаме, в случай че оказваме помощ на природата и ориста, а не се борим с тях, тогава заболяването става ненужна.

Болестта е помощ свише.

Ако приемем тази помощ, в случай че непринудено вършим това, към което ни подтикват посредством заболяването, в този случай заболяването става непотребна.

Чрез заболяванията ни оказват помощ да възстановяваме душата си. Когато се научим да възстановяваме душата си по лична воля, нуждата от заболявания изчезва.

Как да възстановяваме душата си?

Трябва да я сложим на напред във времето, да усетим, че не може да убиваме любовта, да си напомним и да преминем още веднъж с смирение всички тези житейски обстановки, в които сме се отрекли от любовта.

Ако човек желае да се научи да резервира в душата си любовта, той стартира да се трансформира: става самоуверен, откровен, живее със сърцето си, а не с мозъка, престава да осъжда и презира хората, не съжалява, не се опасява, не бърза, не се ядосва. Той е благополучен, деятелен, добросърдечен.

Та от кое място би трябвало да стартира работата върху себе си и превъзмогване на духовните аргументи за заболяванията? Трябва да стартира с:

„ Оздравяване на душата “