Ако беше някъде назад във времето, днес щеше да е

Ако беше някъде обратно във времето, през днешния ден щеше да е празник. С доста усмивки, забава и благополучие. На една ниска холова масичка, в един блок, на края на града, евентуално щеше да има шпек колбас, кашкавал, печено пиле, щяха да са извадени чашките от махагоновата секция. Днес баба Иванка има рожден ден.

От няколко години боледува на легло. Трябва да задраскам боледува и да напиша " си отива ". По-точно е.
Умът й е заключен в лабиринт на предишното и сегашното. Там някъде среща майка си, не помни от време на време дъщерите си, пита за Мартинчето или какво съм сготвила. Душата й криволичи по начупените кости, синините и раните от сриването на немощното й тяло, получило искрата на отминал спомен.

Обадих й се... да й благопожелавам. Нахлуха мемоари, живи... замириса ми на печени филийки - в никакъв случай не изхвърляше самун! После пък помахваше от дребната тераса - по този начин я помня... И пикници в гората. В гората. Стотици разходки до чешмите за вода. Не единствено пиеше, само че и готвеше с вода от тези извори. Малки бели пухкави пантофки - мои, за мен, единствено, сподели ми, че постоянно, когато дойда ще ме чакат. Бабо... от дълго време крачето ми е два пъти по-голямо. Или пък за Русалиите и обредите. Сушените сини сливи с костилка в книжна хартия. Във втория долап. Над него лукчета. Лютиви! Направо ми се препушва цигара от всички мисли... За първи път възпламених пред нея. Тя не ме кореше. Само ми споделяше, че не е хубаво и би трябвало да опитам да махна този табиет. Искам да й кажа, че не пуша. Искам да ме разбере.

Честит рожден ден, бабо. Как си? Душата ми се стегна от едвам прошепнатото " добре съм ". Какво ли чакам. Глупаво момиче. Аз сякаш към този момент съм огромна. Но аз в действителност желая да знам по какъв начин е. Наистина... Бабо...

Някак си постоянно е била тиха, само че там зад ъгълчето на кухненския долап или дребното фотьолче, през днешния ден нейн финален кей, виждах огънчето в очите й. И единствено да се ядосаше! Тази тиха жена пламваше като да излееш масло в огин. И по този начин бърже и притихваше. Възпитание.

Говореше рядко за себе си, за дядо. А когато й кажех, че помня по какъв начин мием на чешмата вкусните ягоди, които гледаше дядо, бузите й се изчервяваха, като че ли не за ягоди, а за напиване на менци приказвам.

Когато научих за гибелта на двете й деца, преди раждането на майка ми, дори не можех да осъзная какво значи това. А в този момент не мога още повече. Това е свръхсила.

Тази /не/обикновена жена е моята баба.

" - Бабо, обичам те, целувам те и те прегръщам доста мощно!
- И аз... " - а след това тишината ме потапя в най-съкровената горест. И обич.

Защо ви описвам всичко това ли? Защото имам вяра, че всяка изречена дума е като дребна светулчица по пътечката на човешката душа. А баба... баба заслужава да получи, това което е дала. Светлина.