Акад. Вера Мутафчиева: Сигурна съм, че без фантазия не би се родила и развила ни една наука
Академик Вера Мутафчиева е важен академик и историк, един от най-популярните модерни български писатели, чиито исторически романи са преведени на над 12 езика и са удостоени с голям брой български и интернационалните награди. Автор е на сюжета на българския филм „ Хан Аспарух “ (1981).
Тя е експерт по османистика и социално-икономическа история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни изявления в България и чужбина. От 1961 г. разгласява художествена прозаичност – романи, повести, есета с историческа и модерна тема.
Умира след малко, само че тежко боледуване на 9 юни 2009 г. в София. Прахът ѝ е разпръснат в Егейско море на 13 юли 2009 година
Ето и някои нейни мисли, събрани от chetilishte.com:
Само любовта те кара да усещаш със сетивата на различен човек, да те боли с неговата болежка и да мислиш с мислите му.
Знае се, че човешката обвързаност е къса. Но никой, когато разлюби, не си признава, че същият закон важи и за отсрещната страна. Всеки мисли, че не престават да го обичат както преди и от това са произлезли доста тъжни недоразумения. Така човек се насилва да скрие от другия края на личната си обич, бои се да не го убие, до момента в който оня от своя страна, прави същото.
Научете се, че всяко придвижване и дума в живота ви е избор – вие избирате през всеки момент на живота си, а отхвърляте отговорността за своите беди.
Няма учебно заведение, ни университет, дето да заменят по полза, по обсег и плодове самоучението.
Вярно излиза, че последният подарък, получен от нас, е словото. Доказателство: при заплаха то изчезва на първо време.
Не сте ли забелязали – когато приказваш искрено, без небивалица и декорация, постоянно е мъчно. Сякаш думите са ни дадени не с цел да разкрием сърцето си, а с цел да го скрием.
Описаните часове ще да са ми завещали едно крепко предписание: при неволя не спри на място, не затъвай в очакване! Бездействието е постоянно печелещият зложелател на хомо фабер.
Сигурна съм, че без фикция не би се родила и развила ни една просвета. А без логичност – никакво художество.
Чудаци! За какво хабят старания, думи и минават като слепци през живота? Пред боязън от отвъдни страдания, от пъкъла. Сякаш пъкълът ще уплаши човек, живял задоволително дълго и задоволително добре! Сами трансформират себе си в гладници, а след това гладуват за самодоволство. Не е ли по-пряко просто да блаженстваш и да се убедиш, че пъкълът е в самата приятност, в умората, досадата, преситата. Така не ще жадуваш парадайс и не ще се боиш от ад…
Ако всичко на тоя свят е суетно, не е ли пък напълно суетна скръбта?
Винаги, когато в историята се намеси туй „ в случай че “, разсъжденията не престават напълно на възли и клупове; няма „ в случай че “ в историята – там всичко става по едничкия метод, по който може да стане.
В ранна младост не разбирах за какво възрастните хора обичат живота. От върха на цветущата си младост ги презирах. Към края на младостта те ми бяха занимателни: що толкова намират в живота? Днес се съгласявам с тях.
Защо се боим от ранната гибел другари – та ние убиваме себе си доста по- цялостно с това, че живеем…
