Акад. Иван ГранитскиСЛОВЕСНИТЕ ХРАМОВЕ НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ 105 години от

Акад. Иван Гранитски

СЛОВЕСНИТЕ ХРАМОВЕ НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

105 години от рождението на акад. Валери Петров

Валери Петров като че ли непрекъснато ни насочва към мисълта на Блез Паскал – „ Щеше да има пребогато мрак, в случай че нямаше забележими свидетелства за истината ”. Сигурно щеше да има пребогато безизходност, в случай че не съществуваха детонациите на същинската лирика. А Валери Петров е една от нейните непрекъснати духовни реинкарнации. Съвременниците на всяка ера сякаш считат своето време за най-драматично, тежко и спорно. Но даже и в най-мрачните години проблясъците на неподправената лирика постоянно са осветявали пътя към истината. Гео Милев даже извежда някаква противоположна взаимозависимост сред силата на поетическото подстрекателство и обскурантизма на съответната политическа обстановка.

Ранният Валери Петров стартира с „ Нощи в Балкана ” (1940), „ Палечко ” (1941), „ Детинство ” (1941), „ Juvenes dum sumus ” (1943), „ Нежности ” (1940–1943), „ На път ” (1943), „ Тавански спомен ” (1942–1948). Какъв контрастност сред епическата визия, пресъздаваща сантименталните нощи в Балкана, и приказните пътешествия на Палечко; сред слънчевите внушения на пасторалните картини, рисуващи прелестната българска природа, и зараждащото се трептящо любовно възприятие на юношата, потъващ в сладки мечти и съзерцания на уютния таван, от една страна. И от друга – мрачните предавания на действителната реалност, бруталният тътен на ботушите на войната, ужасяващият лик на медузата на етническата ненавист и насъскване (започващите гонения и преследвания на българските евреи), набиращото мощ вътрешно опълчване в българското общество, което след началото на войната минава и в открита гражданска рана. Огромният дисонанс сред тези два напълно разнообразни свята – светът на хармонията, на приказните илюзии и спомените от детството и светът на разрушението и омразата – отеква с изключителна мощ в сензитивната душа на младия стихотворец.

В „ Нощи в Балкана ”, „ Детинство ” и изключително в „ Палечко ” поетът извайва пред нас фантастична картина на слънчеви видения, на филигранно, съвсем дантелено-словесно репризиране, на замайващ полет на въображението. Младият и неумирим дух тук се впуска в безкрайни пътешествия и завършения, неговата веселба, почтена, девствена непорочност още не са смущавани от първите тръпки на ужас, боязън и смут пред настъпващата война (тя е показана прекомерно завоалирано, като доста отдалечен, едва-едва отекващ фон). Фактурата на стиха е светла, жизнеутвърждаваща, лирическият рисунък ни насочва (разбира се, при осъзнаване на мащабите и спецификата) към ранните произведения на Яворов:

Като алено огнено въже
напълно самò желязото се вие
и двамата разкрачени мъже
със дива наслада някаква го бият.

Грамадни, тъмни, хубави, по риза,
те подвигат, спущат звънки чукове
като древен бронзов механизъм,
отмерващ времето от епохи.

Но ето, стопират работата те
и към земята нейде долу гледат:
в ковачницата е пристигнало дете
със някаква поръчка от съседа.

И става като че ли приказна картина:
туй човече с чистото лице,
което слушат двата исполина,
над чуковете скръстили ръце.
(„ Палечко ”)

В „ Juvenes dum sumus ” във филигранния стих към този момент навлизат други ударения. Мекотата, благородството, красивото съзерцаване, безгрижността отстъпват място на тревожни, даже внезапни, трагически нотки. Приказните скиталчества на духа, сантименталните любовни мечти, поетизирането на нощите в Балкана – с Млечния път, старите бичкиджийници, положителните космати биволи, дядовото огнище, лаещите по Васильовден кучета – са изтласкани от жестокия облик на войната. Въдворителите на новия международен ред не се интересуват от Платоновите хрумвания за идеалната страна, нито от приказки като тази за Палечко. За читателя, който познава вълшебната мекост и приказните ударения на „ Палечко ” или „ Нощи в Балкана ”, е изумителен контрастът на поетическите внушения в „ Juvenes dum sumus ”. Фееричното, иносказателно-приказното, сантиментално реещото се бива изместено от суровото, релефно изсеченото, осезателно жестокото изображение на напълно различен свят, в който и най-мрачните кошмари се трансформират в действителност, а индивидът става играчка в ръцете на сляпата орис. Всъщност най-важното в обособения човек – свободата на духа и хармонията на стремящия се към международното знание самостоятелен разсъдък – се измества от бруталното принуждение на слепия фатум, от тържеството на безнравствеността:

Двайсти век, век на Новия ред,
какво значиш ти, всеки те знае:
нашто знаме (щандарт и трицвет)
над земите „ свободни ” играе!

Всеки знае що значи Нов ред:
това значи отново апетит и бедност,
все по този начин „ Труд и наслада ” начело,
а на прикрито откъм гърба жандармерия!

Всеки знае що значи Нов ред:
Платон самичък ще си крие „ Идеите ”,
един падне от велосипед –
за това са отговорни евреите!

Това значи той, Новият ред,
„ всичко, както преди ”, това значи!
Свободата в под земята клозет,
над клозета – фашистки палачи!...
(„ Juvenes dum sumus ”)

В поезията на Валери Петров от този интервал като непрекъснат рефрен звучи един обезпокоителен въпрос: „ Но Човекът, къде ли е той? ” Още за ранните опити на Валери Петров е особено гневното търсене на Човека. Преломни, сериозни положения на всяко едно общество, като войната, разрешават на поета да проучва Човека в полярни, взаимно изключващи се положения. И още тук, в „ Juvenes dum sumus ” и „ На път ”, Валери Петров стартира да поставя щрихите към един портрет, който рисува повече от седемдесет години. Това е портретът на българина, на Човека, както и на цялото общество. Макар и дело на своя създател, с всяка своя мазка, с всеки собствен щрих, с всеки силует той се изплъзва от отеческото настойничество на създателя (подобно на Уайлдовия портрет на Дориан Грей).

Поетът вижда увеличаващата се цепнатина в облика на героя на времето. Отминава бурята на войната. Антифашистката опозиция е дала своите свидни жертви. Но вместо хората, които би трябвало да изградят новото общество, да пазят като скрижали заветите на починалите за възвишена идея младежи и девойки, идва подмяната на полезностите, на нравствените критерии, на вътрешното достойнство, което последователно бива заместено с користния интерес и нагаждачеството. Валери Петров е от поетите, които в своя стих непрекъснато се движат сред смешното и сериозното. И това по никакъв начин не е инцидентно – при увеличаващия се разлом сред думи и каузи у индивида, чийто портрет той вае, при задълбочаващата се поляризация сред обществени идеали и обществена процедура единствената опция да бъде правилен и на истината, и на гения е непрекъснатият блян да претворява диалектиката на настроенията, възприятията, мислите, положенията на изобразяваните персонажи. Което той и прави с безпощадна поредност и с непрекъснати вътрешни разговори със себе си.

Какво става с героя на епохата, оня, който е изнесъл на плещите си успеха над фашистката хидра? Каква е тайната на невидимите трансформации в душата на индивида, за какво той не устоя на съблазните на времето, за какво материално-потребителската буря гълтам и преобразува най-светлите му пориви? Тези и други въпроси обезпокоително си задава поетът в „ Стари неща малко поновому ” (1945), в „ Между агитките ” (1944–1946), в „ Пъстри стенописи ” (1946). Препрочитайки стихотворенията от тези лирически цикли, ще ни изуми по какъв начин в основаното от Валери Петров – тази нежна и нежна фигура, външно беззащитна и доста ранима, а в действителност напомняща властния дух на късния Лев Толстой, вслушан в мистичния шепот на ялтенското море, предаден със скулптурна мощ от Максим Горки – се съчетават толкоз разнопосочни гласове от българската поетическа традиция. Изкуството да се споделя в стих сладкодумно и увлекателно, както е у дядо Вазов; гневната активност на метафората и жаркост на сравненията при Яворов; ефирността на рисунъка, виртуозната игра на думите и песенността на Лилиев; светлата носталгия и екстазна тъга на Димчо Дебелянов. У Валери Петров това е органично преплавено, огряно от неповторимата му добра и всеопрощаваща усмивка, която е като везна сред положително и зло, смешно и тъжно, грозно и красиво, благородно и низко, светлина и мрак:

От тоз дъждец, така летен-мимолетен,
поръсил прохлада в твоите гърди,
човек би чакал празник подобаващ
във тъжната душа да се роди,
а вместо туй отново остарялата концепция
от неговата прохлада долетя:
Таз жълта къща – по какъв начин, белким и нея?
Таз пресна синева – белким и тя?

И стълбата? И мокрото хвърчило?
И цветето в съседския буркан?
И туй перило, внезапно разкрило
по какъв начин благо е на старческата длан?

Какво? Туй всичко, толкоз богато
на усет и мирис, на досег, цвят и тон,
да радва – така ли? – другите, когато
те несъмнено ще бъдат още тук,

а ти ще си изхвърчал в облак пара
ведно с егоистичния си зов,
сходно тоз дъждец над тротоара,
поръсил и пропуснат след момент?
(„ Летен дъжд ”)

Всъщност Валери Петров е от най-полифоничните наши поети. Трудно е да осезаем границата сред действително и фантазно при него. Можем да приказваме дори в прочут смисъл за магическо поетизиране на действителното и поетическо осъществяване на магичното. Тази антитеза би трябвало да ни насочи освен към вътрешно присъщото за В. Петров амбивалентно, полюсно, многозначно поетическо мислене, само че и към посланията на самата реалност.

Още у ранния Валери Петров ще се сблъскаме с измамлив абсурд – рисунъкът е като че ли пределно реален, даже натуралистичен, а в действителност обликът, картината съставляват самобитна романтизация на действителното. Сякаш поетът се бои да покаже суровостта, грубостта на действителния живот. С това се изяснява и съвсем непрекъснатото приказно оцветяване на лирическата визия. Ето по какъв начин е да вземем за пример в „ Край синьото море ” (1941–1947):

Светят чандии, все като тази,
бледорозови в синия ден,
с цинка нагорещен по вити первази,
със русалките, с белите вази,
със столетника сиво-зелен.

Двама тъмни и стройни хамали
малеби край количка ядат;
втора толкоз пъстра надали
бих разкрил по стъгдите заспали
на безкрайния източен път.

Шербетчия във алена риза
с гюма тъничък и звънлив дрънчи;
с толкова пястри пиринчът е низан,
с толкова варненско слънце олизан,
че ме кара да мигам с очи.

А над таз гледка красива,
докъдето се погледът спре,
с двеста хиляди гюма такива
мята мълнии, искра разлива
синьо-синьото синьо море.

И по този начин, във волтовата дъга на полюсните положения поетът реализира неповторимото си изображение – без да е нечовечен, той демонстрира жестокостта, чертае лика на безнадеждността посредством вярата, с езика на любовта извайва скулптурата на сивотата, отчаянието, разочарованието. Лириката на Валери Петров е красиво и вълнуващо странствуване в света на фантазията. Да, животът от време на време е нечовечен, недодялан, неправдив, убеждава ни поетът, само че също по този начин той е хубав, гальовен и величествен. И поезията може би е единственото средство да се прекрачи оттатък действителността, да се реализира безкрайността и зашеметяващата откровеност на фантазията.

Словото на Валери Петров има чудната дарба да заличава границата сред допустимо и невероятно, небивалица и зрима действителност. В „ ангелските стенописи ” (използваме израз на самия В. Петров) се сливат неудържимият поток на импровизацията, словесната игра на отражения и сенки, Моцартовата лекост на рисунъка, благосъстоянието на ритми, насладата от бликащите жизнеспособност метафори и съпоставения.

Мнозина от българските поети творят в черно-бели или най-вече сиви тонове. Поезията на Валери Петров е образец за бляскавост на палитрата. „ Край синьото море ”, „ Juvenes dum sumus ”, „ Тавански спомен ”, „ Римски площади ”, „ В меката есен ” демонстрират по какъв начин самобитната евангелска елементарност на лирическия изказ, която придава изпъкналост на изображението, се съчетава с раблеанска освободеност на поетическата визия. Както е да вземем за пример в цикличната поема „ На път ” (1943):

1.
Още в на разсъмване хладни пред сънна организация, в мрака,
автомòбилът потегля напред в прахоляци и калища
и лети, и раздрусва багажа, и скърца, и трака
с пасажери петнайсет, стеснени на 10 седалища.

Най-отпред е арменецът наедрял с ръката голема,
с гърба, пръскащ палтото, с каскета и късата шия,
който кара умерено с два литра алено в корема
и с един окачен тенекиен шофьорски светия.

А откъм гърба се завръща от лов индустриалец софиянец –
ех, шарлатанин! – щом хване доставка, държи и не пуща
и затуй има кожена шубка и куче със ланец,
немска шапка с перо и проскърцващи нови обуща.

Малко вдясно – с детенцето куцо – е майката тъжна,
толкова дребна, с парà на ухото, с чумбера си черен,
и бащата колосален до нея се друса, сякаш мъж, само че
и той също по този начин като облак огромен намусен.

Ето за какво стихът на Валери Петров е реален, прецизен, немногословен и дружно с това е огнено кълбо от звуци, багри и отражения. Там, на ефирната граница сред смешното и тъжното, ще открием облика на мимолетната безкрайност, ще разбираем непостижимостта на фантазията, ще ни облъчи любовта като тревожеща независимост.