Акад. Иван ГранитскиЕДИН ВЕК БЕЗСМЪРТИЕ НА ПЕНЬО ПЕНЕВ 95 години

Акад. Иван Гранитски

ЕДИН ВЕК БЕЗСМЪРТИЕ НА ПЕНЬО ПЕНЕВ
95 години от раждането и 66 години от гибелта на Пеньо Пенев

ПЕНЬО ПЕНЕВ – ПОЕТ НА ВЪЗТОРГА И ПОКРУСАТА

1.
В актуалната българска лирика са единици създателите, чиито души са разкъсвани от толкоз жестоки несъгласия, от подобен заплашителен конфликт сред фантазията, бляна, илюзията и грубата реалност, както е при Пеньо Пенев. Творчеството на този стихотворец става средоточие на споровете и публичните протуберанси на епохата. Краят на 40-те и началото на 50-те години на предишния век е време на огромни и разтърсващи обществени разломи и трансформации. Сменя се освен обществената парадигма, публичната и политическата система в България, само че протичат спорни и трагични процеси в самостоятелното и публичното схващане. Извънредно сензитивната душа на Пеньо Пенев се трансформира в сцена на тези конфликти. Неговата възторжена и екстатична умонагласа отразява дълга пред родината и опиянението от великото време на новото строителство. На Пеньо Пенев се пада насладата да бъде съвременник на строителството на новия живот. Нека си напомним Вапцаровото „ Ще строим цех, цех на живота “. В стихотворението си „ Земята ще бъде родилка “ Пеньо Пенев възкликва:

Земята
в деветия месец е бременна,
земята ни
чудноват отрок ще роди.
Ще бъдеш ти кръстник,
строително време,
ти с яката класа
грижовно ще бдиш!

В ранните си произведения, отдадени на възторга от строителството на новия живот, Пеньо Пенев се родее с патоса и очакванията на Никола Вапцаров за построяването на бъдещия по-справедлив свят. Подобно на него и Пеньо Пенев има вяра, че в фантазията и в благородната концепция хората ще бъдат „ завинаги сближени, / ще бъдат щастливи, / ще бъдат положителни! “.

Поетът с ватенката освен споделя самун и безсънни нощи, компликации и напрежения с другите служащи, само че и познава душата на строителите. От тази позиция има припокриване на личността на Пеньо Пенев и неговия лирически воин, който въодушевено разказва новото строителство. Все още не се е задала подлата сянка на отчуждението. Андрей Германов, който също има изключително сензитивна и ранима поетична душа, споделя в книгата си „ Шаячни момчета “: Пеньо Пенев „ беше човек избухлив, невъзпитан, наред със своята деликатност към околните и по-младите (виждал съм го да хвърля 100 лв. на келнера: „ Дай на тия песоглавци да ядат! “) не признаваше много-много почтителното послание на „ вие “ и изобщо излъчваше постоянно такава сила, че с него беше малко мъчно да се живее – трябваше човек да излъчва същата сила, с цел да бъде заслужен негов сътрудник. Пеньо беше прочувствена натура. Той беше прочувствено махало без приблизително състояние – или последна адмирация, еуфория, или – тъга, тъга, отчаяние. Това демонстрират и писмата, и доста обстоятелства от живота му. “

Проблемът за вярата във опцията обществото да бъде устроено заслужено е фундаментален за българската лирика. Разбира се, още Пейо Яворов в някои от късните си стихотворения споделя вярата си, въпреки и под сурдинка, че децата на бъдещето ще имат по-добър живот.

При Никола Вапцаров тематиката за вярата става централна за неговото творчество. Не единствено вярата в това, че бъдещите генерации ще изградят един нов цех на живота, само че и че за вярата в същинските полезности, справедливостта, братството, равенството „ бронебойни патрони няма открити “.

2.
Тръбачът на новото време и новото строителство Пеньо Пенев има вяра в по-справедливото, красиво и умерено бъдеще, където обществените разлики освен ще бъдат притъпени, освен класовите спорове ще изчезнат, само че и индивидът в действителност ще бъде възведен във висша полезност.
Именно по тази причина в творбите на Пеньо Пенев от началото на 50-те години усещаме такова взривно и съвсем екстазно вътрешно напрежение. Строфата у поета е призивна и патетична, бойка и тържествена, от време на време звучи съвсем като разгласа:

Чуй на Родината
милионния глас:
Да вървим! –
Пред нас е
денят,
разсъмнат
от нас!

Заедно с възторга и насладата обаче се усеща и вибрирането на болката от измените, разочарованието от това, че в общия поход към новия живот се появява и „ на злото потокът миризлив “. Гняв сковава челюстите на поета. Съвременниците му, които са участвали на редица негови четения и спонтанни рецитали, на полемики и креативен диалози в Съюза на българските писатели, свидетелстват за неговия избухлив характер, за презрението му към филистерския дух на конформизма и нагаждачеството, за отвращението му към еснафския нрав, който постепенно се настанява в душите на съотечествениците единствено няколко години след обществените разломи и промяната на политическата система.
На Минко Николов принадлежи една проницателна оценка за характера и спорната душевна настройка на поета: „ Самата натура на Пеньо Пенев издаваше някакво противопоставяне против загладените и зализани стихчета, против гланцираните и сладникави поетически издания, които са непознати на грохота на епохата. Той не можеше да търпи лирическото мъркане, глухия и заглушен шепот, затворената в херметически кръгове лирика. Него го мамеха далечните хоризонти, едрите мащаби, преборването с грамадни трудности. С правилния си инстинкт той разбра, че огромна лирика се ражда в битката с огромни проблеми. “

Въпреки конфликта с отрезвяващата реалност и непрекъснатите разочарования, поетът лелее вярата, че обистряйки простора с нови фантазии и доблестен труд, ще се трансформират и хората. За това в „ Бетон и фантазии “ той възкликва:

Щом днеска
с фантазията
и с нашата мисъл
приказват сърцата,
сърцата
щом желаят –
ей, хора,
мечтайте
смело
и умно!
Мечтаното, знайте,
на следващия ден
ще бъде!

3.
Интересно е да се създадат паралели сред поетиката на създателят на „ Моторни песни “ и поетиката на Пеньо Пенев. Не единствено идейно тематична е близостта сред тях, само че има подобие и при структурата и организацията на стиха и на лирическото изложение. Близки са и като потребление на знаково натоварени едни и същи думи. Близки са с разговорния, синкопно насечен стих. Несъмнено от българските поети, творили преди него, Пеньо Пенев най-вече се възхищава от гения на Никола Вапцаров и изпитва благотворно въздействие.

Другият му популярен преподавател е Владимир Маяковски. Авторът на „ Дни на инспекция “ се прекланя и възторгва освен от неговата лирика, само че и от житейското му държание, от безстрашната му гражданска, човешка и естетическа позиция, от жестовете на смелост, неподчинение, непокорство, неприемане и гордо отменяне на филистерския дух на епохата. Дори в самоубийството си Пеньо Пенев подражава на Маяковски, по-точно е да кажем не подражава, а се въздига до изключителната мощ на волята и безстрашието на съветския си преподавател и идол. Неслучайно последните думи на Пеньо са изписани върху неговия портрет, пред който Пеньо Пенев като че ли молитства като пред икона – „ При тебе пристигам, Бог мой! “

Пеньо Пенев има самочувствието, че взе участие в сътворяването на новата история, историята, когато един остарял свят рухва и си отива, и различен, нов, би трябвало да бъде издигнат. В „ Строителна пролет “ той възкликва:
Нов календар, историйо,
пиши!

4.
Поетът следва маршовата стъпка на епохата, която сходно на пролетните гръмове разпростира и дава криле на младостта му. Но с изключение на откровената и изчистена от шаблони патетика на лирическото изображение, усещаме и предчувствието за високата отговорност пред провокациите на епохата. Днес някои пишман литературни откриватели, добре платени грантаджии и услужливи соросоидни перодръжки, пишат и дрънкат пошли и недостойни слова за поети като Пеньо Пенев. Подиграват се на откровения романтизъм и религия на Пеньо Пенев в значимостта на построяването на новото безкласово общество.

Подобно двойствено, двусмислено и манипулативно е тяхното отношение и към основаното от поети, творили през 50-те години на предишния век като Блага Димитрова, Павел Матев, Иван Радоев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Божидар Божилов, Найден Вълчев и други, в чието творчество те съзират декларативност и публицистични нотки, както и идеологически индоктринирани послания.

Не единствено просташко, само че и контрапродуктивно е такова държание и подобен поход, защото всяка ера и всяко съответно историческо преломно време има своите характерни особености и показва с езика на десетилетието, а даже и на обособената година въжделенията, очакванията, пристрастеностите, разочарованията, както на самостоятелното, по този начин и на публичното схващане. Ето за какво е почтено и извънредно належащо да почистим от клиширания прочит погледа към творчеството на поети като Пеньо Пенев. Защото той в действителност е един от ярките образци на глас и съвест на епохата, на хроникьор на спорното и буреносно негово съвремие.

5.
Можем да откроим три основни линии в поезията на Пеньо Пенев. Несъмнено първата е обвързвана с патоса на строителството. Десетки произведения Пеньо Пенев посвещава на обичания си Димитровград, на песента на тракторите, на построяването на юзини, турбини, релсови линии, язовири, кофражи на фабрики. Сърцето на поета пее като вижда по какъв начин самият той взе участие в съзиданието на новия цех на живота, за който е мечтаел кумирът му Вапцаров:

Диша, боботи –
работи
всеки ден,
всеки час
младият
цех на живота,
в работа на нас!

Стихотворения като: „ Ако някой ви каже “, „ Земята ще бъде родилка “, „ Прокламация “, „ И положителни ще са хората “, „ Бетон и фантазии “, „ След първия “, „ Строителна пролет “, „ Корпус 206 “, „ Пътеки белеят “, „ 30 стотинки “, „ Моята улица “, „ Димитровград “, „ Заводът “, „ Димитровградско утро “, „ Негово величество индивидът “, „ Ние от двадесетия век “, „ Епоха “, „ На разсъмване “, „ Когато се наливаха основите “, „ Хора, на път! “, „ Тринайсет години на поход вървим “, „ Юбилейно “ и други, обрисуват самобитна диаграма на труда, безсънните нощи, насладите и възторзите, разочарованията и очакванията на цялото потомство, което вижда в построяването на новия град и новия живот своето безоблачно бъдеще, към момента непомрачено от подозрения и резигнации. В тези произведения Пеньо Пенев е възторженият артист на епохата, трубадурът на новото, раждащо се в битка и компликации схващане.

6.
Втората значима линия в творчеството на Пеньо Пенев е обвързвана с на пръв взор диаметрално противоположни внушения от тези на строителна тема. Става дума за пасторални претекстове, поразително нежно и дискретно разгръщани. Иде тирада за простодушно и непосредно пресъздаване на вълнението и опиянението на поета от прелестта на Отечествената природа. Лирични внушения, които по своята сензитивност припомнят посланията на поети като Александър Вутимски, Валери Петров или Асен Разцветников. Един от знаковите образци тук е стихотворението „ Завръщане “:

Като жълти огнища горят
слънчогледите из равнините;
край лъките извива бял път
и в прахта
меко тупат копита. –
Галопират по белия път
лекогривите рижи кобили
и така звънко,
така сочно звънят
на каруцата тънките зилове.
Зад лъките отвъд белей
мойто родно село
край Росица.

В творбите, които най-условно дефинираме като пасторални, усещаме нежната душа на поета – любовта и синовното поклонение пред майка му, умилението от невръстния наследник с косици по-светли от лен, вдъхновението от родните селски угари, възторга пред поетичните залези над река Росица, съзерцанието на нощното звездно небе, бърборенето на радостния бълбукащ дъжд, който пее по плочите и капчуците, румените като божур висини, „ синия облак на цъфнали люляци / и рояци крилати артисти / сред тях. “ Простодушието, непосредното лирическо възприятие, което даже граничи с наивизъм, дефинира главните внушения на този кръг произведения. Кратката и въодушевена лирическа импресия „ В дъжда “ като че ли емблематизира изповедността и сантименталното разголване на поетовата душа.
Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…

О, какъв брой радостен е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.

7.
Третата съществена линия в творчеството на Пеньо Пенев е обвързвана с резигнацията, разочарованието, покрусата от измяната на идеала и нашествието на подлостта и интригите във времето на построяването на новия живот.

Пеньо Пенев има стихотворение със заглавие „ Епоха “ и сходно на учителя си Вапцаров в това стихотворение поетът също с яд разсъждава за поруганата човешка чест, за плъховете, ширнали се в долапа на живота, за мерзавеца, който рови с мръсни пръсти в душата на индивида и горестно възкликва:

Колко мъчно е
в нашия век
да бъдеш
почтен човек!

В друга знакова творба „ Когато се наливаха основите “ отново сходно на учителя си Вапцаров поетът се обръща към потомците с трагичния въпрос какво ще запомни историята от битките на това потомство, от споровете, от илюзиите и действителностите:

Дали ще им опише с памет свежа
историята, или ще мълчи
по какъв начин избуяваше у нас вяра,
поливана от плачещи очи…
…
Потомци, вий на вятъра ще се ровите,
до дъно надали ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!

О, какъв брой компликации за нас пристигнаха!
Завидна беше нашата орис!
Ний не живяхме дни, ера –
битка живяхме ний, битка!
Късните произведения на Пеньо Пенев ни го показват като Байроновия драматично-трагичен воин Чайлд Харолд. Разкъсван от несъгласия, хвърлящ се от висините на възторга към глъбините на отчаянието. Той ту ще възкликне:
Нашият спомен гроб няма,
нашите сълзи нямат сестри!
ту ще прокламира с желязна увереност и непреклонност:
Чукът на фантазиите ни с хиляди тона
на нашия век наковалнята бие…
- Звънти, геройство!
По ската възлизай
на вярата
с изкованата храброст!

8.
Има и още една линия в творчеството на Пеньо Пенев, която сякаш остава малко недооценена от литературните откриватели и критици. Става дума за неговата интимна поезия. В продължение на повече от десетилетие Пеньо Пенев ражда прелестни любовни стихове. Някои от тях са възторжени и екстатично заредени, други са тревожни и носещи неразбираемо вътрешно напрежение, трети показват висша болежка и страдалчество, четвърти са белязани от омиротворена тъга и примирие. В съвсем Дебелянов лад звучи стиха на Пеньо Пенев „ Моите дни “, писано в края на 1951 година:

Няма в никакъв случай на никое място никой –
единствено тъга и смут голям;
единствено сълзи в очите ми бликат…
Тъй съм сам… така съм сам… така съм самичък!

Моя тъжна, помръкнала младост –
през днешния ден ти нищичко нямаш в света!
Край теб всичко е черна несрета –
самотност … самота… самота…

Тия дни посивели и бледни,
ранна есен в които тръби –
може би ми са дните последни,
може би… може би… може би…

А в една от предсмъртните си произведения (26 април 1959) поетът покрусено отронва:
Обида тук дочака
опазената деликатност.
Линее сетно слънце
на смелите фантазии.
И траурна камбана
в тревожна безизходност
в душата ми не стихва,
ридае и звънти.
Тук би трябвало да подчертаем, че по този начин наречената интимна поезия на Пеньо Пенев – било произведения, отдадени на съответна обичана, било възторжени възпеви на любовта като вселенско възприятие, няма нищо общо с изказванията на някои недоучили критици, които през годините виждаха в тази поезия единствено детайли на разочарования и скърби след някое бохемско запиване. Много по-сложни и дълбоки са предпоставките – безпределно ранимата сензитивност на поетовата душа, болезнеността, Ботевската пристрастеност мощно да люби и гневно да ненавижда, гордостта и възприятието за чест и достолепие, погазвани по най-брутален метод от нискочели аналфабети, интриганти или просто завистници.

Пеньо Пенев има редица програмни произведения, писани през другите интервали от късия му, само че плевел и изчерпателен живот – от сантименталните стихове, сътворявани по време на казармата, през ранните любовни трели, изливани в лирически въздишки, до класическата му поема „ Дни на инспекция “. Да напомним и едно поразително стихотворение, което е най-силния отговор на интригите, злословията, клюките, недомлъвките и нечестните намеци (каквито прочее са подхвърляни и на Димчо Дебелянов и на други поети от бохемата при започване на предишния век). Ето това поразително стихотворение:

Душата ми не е съвременен ресторант,
с цел да гуляят в нея всякакви дами.
Не желая аз така гордия гений
да похабя във всякакви персонални драми.

За теб е сложен моят път измежду грохота,
разрушил съня на празна суетност.
Довиждане. Мен чака ме епохата,
съня ми безоблачен чака вечността.

9.
Литературният критик Панко Анчев проникновено разсъждава върху две лица, две трендове, две основни интонационни талази в творчеството на Пеньо Пенев: „ …едното възторжено, въодушевено от огромните градежи и размаха на публичните промени. А второто – тъжно, разочаровано и страдащо от неуредиците, бездушието и оеснафяването на хората. Всъщност лицата не са две; по-скоро би трябвало да приказваме за промяна на тоналностите в гласа на обществото. П. Пенев артикулира този глас и му придава исторически смисъл. Неговата лирика съдържа силата на времето, която от съзидателна се трансформира от ден на ден в рушителна или въобще изчезва. Съзнанието на обществото от тази ера е, че материалното строителство трансформира хората. Много показателна е известната и постоянно повтаряна тогава формула „ Ние строим Димитровград, той строи нас! “ Всичко се прави за хората и обществото, а не за някакво паразитно малцинство, както е било преди. Новият вид обществено-политическо устройство въодушевява своите членове, увлича ги в орбитата към себе си. Единствено революцията или войната може да увлече и събере толкоз социална сила в себе си и да покори духовете на хората. „ Общата изгода “ е изумителен стимулатор за изобретателни дейности и музи. Поезията на Пеньо Пенев е проникната от вдъхновението на обществото. “

Несъмнено обаче всезавладяващото възприятие за самота, безизходност, беззащитност, неизбежност и изтощение пред обществено политическите вихрушки и капризите на ориста най-ярко се откроява в програмното стихотворение „ След залеза… “ С тази си творба Пеньо Пенев се приближава до върховите прояви на трагизъм и чувството за галактическата тъга и ролята на обособената персона като прашинка, подмятана от враждебните вихри. По силата на трагическите си внушения това стихотворение се родее с някои произведения на Пейо Яворов или Димчо Дебелянов примерно.
Живот, живот! – на младото ми рамо
ти постави тежка, лицемерна длан. –
Мечтаното е към този момент отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.

О, какъв брой кал извора помътя! –
и аз разтуха по-добра не знам
от тази – в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам…
Не ни ли припомнят тия стихове на Дебеляновата „ Черна ария “, на неговия драматичен стон:
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян.
И плачът ми за кей умира
низ велика пустиня развян

Или на апокалиптичните внушения на Яворов в „ Нощ “, „ Демон “ или „ Среднощни видения “. Тук е мястото да подчертаем, че терзанията на Пеньо Пенев са разследване освен на персонални аргументи, фамилни драми или неблагополучия, само че и имат надълбоко обществени учредения. Поетът като фина мембрана усеща острите обществени исблъсъци и нравствени разломи на размирното време. И той, сходно на Яворов, усеща трагичните трептения на „ тоя век на кръстопътя “.

10.
Представителите на високата поетическа традиция в българската литература, на които принадлежи и Пеньо Пенев, постоянно са имали съзнанието за мистична неизбежност на Словото, на Отечеството. Дори в най-трагичните си мигове те не са забравяли своето високо благородно служение в олтара на светлината, благородството и нравствеността. Ето за какво даже пред лицето на гибелта или непредотвратими тествания те не хленчат, а одобряват висшото предназначение умерено и с философско схващане и примирие. Така звучат и финалните два куплета от стихотворението на Пеньо Пенев „ След залеза… “:
Към всичко рано станал апатичен,
аз подминавам непознат и мълчалив…
И в действителност аз не знам какво обичам –
знам единствено, че не съм благополучен!

Не желая нищо!... С никакви пътеки
не следа през страданието брод –
към слънцето, угаснало завинаги,
към скъпата нелепост: живот!
В лебедовата си ария – изключителната по своята вътрешна сила поема „ Дни на инспекция “ Пеньо Пенев възприема себе си като „ глас и съвест на епохата “. И това не е израз на суетно самооблъщение и непомерно високо самочувствие. Обратно – сходно на своя популярен преподавател Маяковски поетът усеща неспокойния темп на синкопно пулсиращото сърце на епохата – време на съзидание и екстаз, само че и време на отчаяние, разпад и обезсърчение. Време на подвиг, героизъм и смелост, само че в това време и на измама, изменничества, подлост и задкулисен шабаш. В този смисъл поезията на Пеньо Пенев е освен мъчителна и откровена анамнеза на епохата, само че и героико-трагична симфония на пристрастеностите, афектите, желанията, илюзиите, волята, безхарактерността, слабостта и силата на съответните човеци, обособените човешки души, които изпитват времето и времето тях изпитва.

За да ги ревизира дали са почтени индивиди или безгръбначни плужеци.
Несъмнено и с ярката си поезия, и с достойното си житейско държание, Пеньо Пенев се подрежда във фалангата на огромните български поети на XX век, без които не можем да си представим панорамата на отечествената лирика. Изстраданият възторг на създателя на „ Дни на инспекция “ до болежка откровената му обич към отечествените полезности, безкористното му служение в храма на българското Слово, го обрисуват като един от моторите и моторите за развиването на българския стих, каквито са и неговите съвременници Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров, Божидар Божилов, Павел Матев, Станка Пенчева…

Пеньо Пенев – поета на възторга и покрусата, на патоса и унинието, на вярата и отчаянието, е освен глас и съвест на епохата, само че и сензитивната душа на едно време, заредено с буреносни пристрастености и велики упования.