Акад. Иван Гранитски1 На 15 септември 2025 Стефан Продев трябваше

Акад. Иван Гранитски

1
На 15 септември 2025 Стефан Продев трябваше да навърши 98 години. Днес ние от ден на ден се убеждаваме какъв брой разностранно талантлива е била неговата персона, какъв извънреден полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и разбори, възхищаваме се на свежестта на превъзходната му есеистика… Освен ослепителен занаятчия на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за честност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше храбро обективни обществени дела. Беше духовник в храма на свободното слово.

Той бе персона блестяща, неординерна и удивителна във всяко едно отношение, заредена с голяма, съвсем неизчерпаема сила. Дори в последно време, когато пред очите на най-близките си другари и родственици постепенно гаснеше, очите му оставаха живи, съзнанието – кристално ясно, а езикът – все по този начин артистичен и еластичен. Дали заради общата обществена орис, дали заради духовната непосредственост, дали тъй като изповядвахме една концепция, или по някакви други, съвсем мистични аргументи, през последните няколко години се оформи самобитен другарски естетико-художествен кръг, в който влизаха Валери Петров, Бенжамен Варон, Христо Ганев, Стефан Продев и моя благосклонност.

Събирахме се съвсем всяка седмица на сладка другарска раздумка и чаша вино. Разбира се, раздумката преминаваше ту в пламенни разногласия и полемики, ту в невероятни екскурзии в предишното – споделяха се отзиви и размисли за българската история, просвета и политика, за международни процеси и трендове, за персони, събития, исторически дати, за книги, за творби на пластическото изкуство, за музикални произведения и техните създатели. Невъзможно е да се систематизират тематиките и проблемите, до които се допираха тези блестящи мозъци. Обикновено при започване на всеки диалог Стефан Продев мълчеше, слушаше деликатно и концентрирано пълнеше неизменимата си лула. Петнайсетина минути след началото се намесваше и последователно се възпламеняваше. Когато говореше, той беше бездънен и обстоен в търсенето и привеждането на причини, мисълта му обхождаше вероятните разновидности и другите гледни точки. Той бе безапелационен и изострен, в това време внимателен и диалогичен.

Трудно е да се каже дали сред тези хора имаше истински разногласия, или просто те размишляваха на глас. И най-причудливите и от време на време невероятни зигзаги на тяхната мисъл последователно, от диалог в диалог и от среща на среща обрисуваха едно гигантско духовно платно. Валери Петров се впускаше в безкрайни разсъждения по съответната тематика с присъщата си мекост, пастелност на размишленията и комплицирани многосъставни фрази. Христо Ганев беше най-рязък и безапелационен в изказванията си, неговите фрази бяха изчистени от съпоставения и лирически отклонения, от реторични пълнежи и възклицания. Бенжамен Варон по-често мълчеше, а когато се намесваше, се опитваше да систематизира и заключи освен изказванията на другите, само че и да предложи своята теза по обсъжданите въпроси в ясна и концептуално изчистена форма, която припомня пунктуалността и системотворческата мисъл на немските философи от вида на Хегел, Кант, Фойербах и младия Маркс.

2
Разговорите първоначално постоянно бяха закачливи и носеха дискретната приглушеност на бърборенето на хора, които макар че се познават прекомерно от дълго време, още и още намират с какво да си бъдат забавни. След първия час обаче навлизаха в друга фаза. Постепенно ставаха съществено аналитични, а от време на време и изпълнени с драматизъм и възторг. Почти постоянно драматично-патосния детайл внасяше Стефан Продев. В такива случаи той приличаше на трибун от Великата френска гражданска война. Имаше нещо от Мирабо, Марат, Дантон в разпалената му жестикулация и ораторската пристрастеност, с която той развиваше и отстояваше тезите си. Тази достолепна и сантиментална фигура, обвеяна от славата на остри дългогодишни обществени и литературни борби, зад външната грубост и респектиращата външност криеше нежна и деликатна душа. В съзнанието ми се е запечатала една съвсем дантевска сцена. Ден преди да замине за село Енчевци, а оттова и за последното си далечно странствуване, ние с Валери Петров посетихме маестрото. Той седеше на обичания си фотьойл, увит с одеяло. Приличаше на изтощена птица, прелетяла хиляди километри. Животът към този момент напускаше тялото (това краткотрайно одеяние на безсмъртната човешка душа), само че очите му светеха с мека и жива светлина.

– Какво стана с нашата концепция, Валери, Иване? Какво стана с нашия живот? Всичко ли е било на вятъра? – промълви той и в ъгълчето на едното му око се задържа издайническа сълза.
В тази мъжка сълза нямаше уязвимост, а болежка, съвсем метафизично страдалчество на един величествен дух, който осъзнава, че е беззащитен пред сляпото разрастване на историческата буря.

Наблюдавайки в десетки срещи удивителните и ренесансови по своето вътрешно благосъстояние и гений персони на Стефан Продев, Валери Петров, Христо Ганев, Бенжамен Варон (а от време на време, когато биваше в България, към групата се присъединяваше и Виктор Пасков), аз виждах с каква наслада те бързаха да споделят между тях своите хрумвания и наблюдения върху актуалния обществен живот или новите си креативен хрумвания. Приличаха на деца, които нямат самообладание да се изслушат едно друго и се прекъсват непрекъснато. В такива случаи диалозите се превръщаха в каскади от духовитост, иронични забележки, неочаквани блестящи импровизации и дълги поразително задълбочени монолози.

3

Без подозрение най-шумно е озвучено неговото име като публицист и журналист. Ако се опитаме да създадем подредба на българските журналистически пера, които преобладават през XX век, напълно несъмнено е, че едно от най-ярките от тях ще бъде неговото. Повече от половин век десетки български вестници и списания са разгласили на своите страници евентуално хиляди негови текстове. Малцина могат да се похвалят с такава неизчерпаема сила, ентусиазъм и разнороден гений. Разбира се, звездният момент на журналиста Стефан Продев е вестник “Дума ”. Той не просто промени коренно вестник “Работническо дело ”, оглавявайки го при започване на политическите промени, само че и сътвори напълно нов вид издание. За 10 години “Дума ” оплоди с редица надарени публицисти новосъздадения либерален щемпел. А авторската работливост на Стефан Продев през този интервал е напряко неистова. Тук той бе фактически сановник на думите. Публикациите му – публикации, полемични и памфлетни бележки, антрефилета, политически разбори, есета и така нататък – бяха събрани в два внушителни тома – “Носене на кръста ” (изд. “Христо Ботев ”) и “Сваляне от кръста ” (изд. “Захарий Стоянов ”). Сигурен съм, че бъдещите български историци ще добият най-ясна визия за придвижването на политическите процеси у нас от 1990 до 2000 година, прелиствайки над двете хиляди страници ярки журналистически и публицистични текстове на Стефан Продев. Словесната му канонада в “Дума ” ни убеждава, че той без подозрение е българският журналист на изтеклото столетие. След Йосиф Хербст той е другото емблематично за българската журналистика име на предишния век.

Стефан Продев и като трибун (в Народното събрание, в хиляди срещи из цялата страна), само че и като публицист и журналист притесняваше идейните си съперници, предизвикваше боязън и ненавист у низките духом люде, у духовните пигмеи, въпреки и надянали одеждите на депутати,  магистрати, министри и министър-председатели.
Той се радваше на откровената и възходяща обич на всеки обикновено мислещ човек в България, без значение на коя политическа мощ симпатизира. Но политическите началници, апаратните плъхове от партийните централи не можеха да скрият своето неспокойствие пред свободолюбивото му и остро перо.

При цялата достолепност и съвестност на личността му у него в никакъв случай не умираше сантименталният младеж, ремсистът по душевна настройка и морални правила (както самият той се определяше). Неговите най-близки другари добре познаваха тази непрекъсната адмирация на духа му, тази младенческа неизчерпаемост на волята, въображението и темперамента му, подчинени на ясни правила, обективни дела, благородни цели и героични обществени практики.

4

Стефан Продев е изумително събитие в актуалната литература и просвета. Той е от малцината днешни български писатели, които в художествените си странствания се интересуват от живота на концепциите. Идеите са живи същества, те имат личен живот, неведнъж несъвпадащ с житието на основателите им, както и с капризите на делника. Трудно, а от време на време и неблагодарно е художественото проучване на живота на концепциите. Величието по особен метод съжителства с баналността, подвигът и саможертвата биват ненадейно подривани от подлостта и измяната. Душата на концепцията – загадъчна, неуловима и изплъзваща се – притегля перото на Продев, както пеперудата бива привличана от светлината. В този смисъл поразителна е силата на пристрастеността, с която той се отдава на художественото пътешестване. Действително текстовете му – без значение дали са журналистика, есеистика или белетристика – са художествено премеждие, вълнуващо спускане в незнайния и привлекателен свят на словото, самобитен лов на облици и характери и, несъмнено, на първо място хрумвания. Стефан Продев “сюжетира ” есето и “есеизира ” новелата, описа или публицистичната статия; ненадейно преплита белетристичната канава с публицистичен възторг или памфлетни интонации; съчетава съответния, исторически прочут факт с измислицата, с художествената инвенция.

Драматично рисков и таман по тази причина трогателен е “ловът ” на хрумвания за Стефан Продев. Ако деликатно четем неговите книги, в случай че подредим гигантската мозайка от разкази, есета, новели, антрефилета, филипики, словесни портрети, метафизичен ноктюрни и прочие, писани в продължение на повече от четирийсет години, ще установим впечатляващо неизменност на художествените търсения. Като неизчерпаем рудокопач Стефан Продев дълбае словото, впуска се в неговите катакомби и невидими селения, пробва се да обозре необозримата природа на словесната жива същина. Словото – този жив дух – е основното средство, с което Продев изследва придвижването на концепциите в индивида и разгръщането на индивида в концепциите. Затова словото у създателя на “Раждането на шедьоврите ” и “Носене на кръста ” е постоянно пределно прочувствено натоварено, то вибрира в силата на пристрастеността. Светлината на тази вибрираща сила вае характерите от книга в книга, от есе в есе, от фраза във фраза. Независимо дали се потопява във вълшебния свят на международни шедьоври на литературата и изкуството – “Балада за обесените ” на Франсоа Вийон, “Убитият Марат ” на Жан-Луи Давид, Бетховеновата 3 та симфония “Ероика ”, “Автопортрет ” на Давид Алфаро Сикейрос и “Ленинградската ” (Седма) симфония на Дмитрий Шостакович, или приказва за парата, за коня, за аления молив, за кината на бедните и прочие, Стефан Продев с неистово неизменност следва единството на поставената от самия него цел. Над всичко вниманието на писателя е вълшебен привлечено от няколко съдбовни тематики – Отечеството, Революцията, Човека.

Страдание и екстаз за българското Отечество – във волтовата дъга на тези положения се раждат художествените и публицистичните прозрения на Стефан Продев за Родината. Безизкусно, само че разтърсващо звучат “Автобиографично ”, “Колибите и момчето ”, “Най-красивият спомен на нацията ”, “Левски или геният ”, “Въстанието ”, “Перото на войводата ”, “Втори юни ”, “1923 ”, “Момчето, наречено Смирненски ”. Могъщият, величественият лик на Отечеството се извайва щрих по щрих, темперамент по темперамент, концепция по концепция, с цел да зазвучи като пълноводна и буйна река. Отечеството е на първо място духовна субстанция, убеждава ни Стефан Продев, то живее и би трябвало да живее в сърцето на всеки един от нас.

5

 Човекът е основната цел на словесния ловджия Стефан Продев. И по никакъв начин няма да е пресилено да кажем, че тук той се родее с мощните интелектуални обичаи на ярката публицистичност и характерологичното портретуване при Ботйов, Любен Каравелов, Захарий Стоянов. Разбира се, Продев се интересува от актуалните превъплъщения на индивида, индивида от края на ХХ век. И реализира изумително точна, многообразна и плътна в художествено отношение картина.

Освен ярките си публицистични книги Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също по този начин впечатляващо многообразието на неговите търсения – от героите на Френската гражданска война през ярки създатели като Франсоа Вийон, Давид, Бетховен, Сикейрос и така нататък до персонифицираните и портретирани неподражаемо предавания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти по този начин скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урва или бєло му бе скъпо и му говореше за толкоз доста неща. Той слушаше диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, съзираше идещите към него видения от предишното и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от обществените картини, които тровеха последните години от неговия живот.

Между “Раждането на шедьоврите ” и “Картини от камък ” лежат съвсем двайсет години, само че ние виждаме по какъв начин от ден на ден се изостря есеистичното перо на Стефан Продев във времето, по какъв начин става все по-фин и нюансиран неговият пластически рисунък, по какъв начин се задълбочава майсторството му да психологизира и портретира. В историята на българското есе Стефан Продев остави ненадминати страници, страници пример.

Продев подхожда с пиетет към определените от него създатели. Чувство на поклонение и екстаз извира от словото му, когато приказва за картината на Давид “Убитият Марат ” и Третата симфония на Бетховен. Пред очите ни оживява бурната и трагична ера на Великата френска гражданска война, усещаме като че ли огненото дихание на времето. Авторът въодушевено пресъздава неповторимия нюанс на това време, чиито деца са Давид и Бетховен. В тяхното творчество той желае да открие великото национално разбуждане, гнева на масите, който разчупва оковите на обществената неправда, желае да чуе стъпките на самата история. И с цел да реализира това, Продев ловко вплита действителни случаи от живота на двамата гении в повествованието, насища го с разбори на разнообразни техни творби.

6
Истинският създател не може да не бъде глас и съвест на своето време. Сътвореното от него неизбежно носи посланията на това време. Освен с “Убитият Марат ” и “Ероика ” Стефан Продев потвърждава тази своя мисъл и с “Автопортрет ” на Сикейрос. Всъщност картината на огромния мексикански художник служи на създателя единствено за мотив да уточни обществената причинност на изкуството на Сикейрос. В неговия “Автопортрет ”, създаван в пандиза “Лекумбери ”, се оглежда общественото напрежение на времето, антагонистичното класово разслоение. И окован, художникът продължава битката си, за неговото изкуство още не са измислени затвори.

“Раждането на шедьоврите ” е книга за революционната мощ на изкуството. Продев не се стопира единствено на мига, когато се появява творбата на гения. Той се интересува на първо място от по-нататъшния є живот – от нейното социокултурно съществуване през годините и столетията, от невероятната є дарба да концентрира в себе си обществена и художествена сила, която да възпламенява духа на идващите генерации. Безсмъртието на художествените хрумвания, заложени в обсъжданите произведения, убеждава ни Стефан Продев, разкрива и другото лице на революцията – тя е естетика, битка за самостоятелна и обществена естетика.

Но, наподобява, публицистиката и есеистиката не бяха задоволителни за необятния дух на този заповедник на думите. Той търсеше други територии за разрастване на своето въображение. Не се опасяваше да се втурне и в примамливите, само че рискови пътешествия в региона на прозата. Без да бъде сред имената на актуалните български белетристи, към които рецензията шуми, за няколко десетилетия Стефан Продев ни сервира и книги с разкази и новели, които потвърждават, че той е един от ярките, физиономични модерни български прозаици.
От “Забравени новели ” до “Неприятни разкази ” (последната му книга) Стефан Продев се опитваше със средствата на прозата да разгадае причудливите трансформации в душата на актуалния българин, да си отговори на редица сложни и трагични въпроси, които вълнуваха писателското му въображение. “Неприятни разкази ” бе сътворена в трагичните последни месеци, когато освен тялото на създателя бе нападнато от злокобна болест, само че и общественият организъм на страната бе изумен от метастазите на публичния разпад. Описвайки в своите “Неприятни разкази ” трагичните и величави облици на новото време, които си отиваха горди, само че непобедени, запазили сантименталната религия на своя блян, както и омерзителните ликове на антигероите на нашето време, които бяха оръдия на разрушението и нравствената и обществена деструкция, перото на Стефан Продев не се настървяваше. То рисуваше със съчувствие и тъга, с схващане и умно прояснение. Макар и омерзен, писателят насити последното си обръщение не със завист, а с болежка и светла тъга.
Тепърва рецензията ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата персона.

7

Според ограниченията на всяко героично време Стефан Продев е боец на духа, сантиментална натура, която без боязън се втурва в обществените водовъртежи, с несекващо любознание изследва публичните трансформации, пробва се да очертае контурите и аргументите за социално-политическите разломи. А съгласно критерия на днешното скверно време той е добряк, човек, живеещ в епохата на благородните ХVIII и ХIХ в., скандално безвъзмезден и в персоналния си живот, и в публичното си държание – горе-долу, съвсем простак...
Но белким таман мечтателите и романтиците, наивниците и добросърдечните до нелепост не са същинските мотори на историята? Нима нашето минало от Възраждането насам не ни демонстрира с красноречиви фактове, които избождат очите (ако си послужим с израза на войводата стихотворец Христо Ботйов), че дава блестящи образци за това, че не ибрикчиите, чевръсто отърчаващите в конака, заетите непрекъснато със своя гечинмек, а назад, харамиите, поборниците за национално и обществено избавление, поетите, лудите глави избавят България в минути на висши изпитни?

Стефан Продев бе от тази рядка порода у нас, която съставлява духовния хемоглобин на нацията. Целият му живот е неистово предан в работа на Родината. Всяка област, в която той твори, получава шедьоври – публицистиката, есеистиката, публицистиката, художествената прозаичност. Отдаден самоотвержено на една концепция – обществената, той воюваше със средствата на словото и неподражаемия си декламаторски гений по страниците на вестници и списания, брошури и книги, гласът му гърмеше в залата на Народното събрание като глас на трибун на Великата френска буржоазна гражданска война, като че ли един Марат, Сен Жуст, Демулен, Мирабо... Той защитаваше не партийна, а национална идея, бидейки правилен на притеглящата го като вълшебен пламък обществена концепция, чието начало съзираше още в дълбока античност.

Мечтателят боец Стефан Продев предизвикваше гняв у низшите духом, духовните чапкъни, които за жалост преобладават на политическата сцена през по този начин наречения либерален преход, треперят и ръмжат, колчем чуят неговото име. Но белким гениалната журналистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов и Захарий Стоянов е била посрещана с аплаузи и похвали? Нима партийните Тартюфи, комфортно ситуирани в апаратните кресла на политическите централи, могат да схванат Ботйовата философия “няма власт над оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Отечеството ”? Тази философия споделяше и Стефан Продев и споделяше, че неподвластна е също по този начин всяка глава, отдадена на благородна идея, концепция или честен принцип. Ето за какво в един от сублимните мигове в своя персонален живот той съобщи: “Аз не съм болшевик, аз не съм социалист, аз съм ремсист! ”
Ето кредото на мечтателя боец – благородна е онази идея, която е безкористна, честен е оня бунтовник, който остава правилен на концепциите си даже и откакто стане общественик, заслужено е това общество, което гледа на индивида като самоцел, а не средство. В подобен аспект Стефан Продев в най-голяма степен от интелектуалците на нашето време продължава великите обичаи на Възраждането.

Разбира се, тези мои размисли са несвойствени. Не се връзват с обтекаемия звук на днешните юбилейни слова, панегирици и псалмопения във връзка и без мотив, с които са задръстени нашите медии. Но аз избирам несвойствените, съвсем анахроничните размисли за тази изключителна натура, без която актуалната българска литературна, културна, а и социална история би била бедна.
Трябва да си припомняме непрестанно за персони като Стефан Продев, в случай че желаеме да се изтръгнем от положението на вътрешна несвобода, тягостен конформизъм и бездарие, които за жалост владеят съвремието.

Стефан Продев е освен талантлив български публицист, проницателен политически коментатор, безподобен журналист и есеист. Той е същински държавен мъж – персона, която мисли и работи за Отечеството, подчинявайки личното си съществуване на правилата на публичното богатство. Той е полезност и горделивост освен за левицата, само че и за националната просвета.
Епохата и бъдещите генерации ще правят оценка приносите на този необикновен човек и ще му отдават заслуженото.
Ecce homo!
Ето индивида – този, който легитимира достолепието на българската интелектуална монада, емблематизираща качествата родолюбец, героически дух и същински Човек!