Акад. Иван Гранитски Отиде си един от най-талантливите, умни и национално-отговорни

Акад. Иван Гранитски

Отиде си един от най-талантливите, умни и национално-отговорни държавници – Георги Йорданов, насколо навършил 90 години. Приносите му в разнообразни области от ръководството на страната в извънредно комплицирани интервали на политически пертурбации и трансформации, занапред ще се правят оценка от грядущите български генерации.

Издателство „ Захарий Стоянов “ имаше достойнството и дълга да издаде през последните години в няколко тома възхитителните по своята проникновеност и изчерпателност политически разбори на създателя, мемоарни скици, портрети и зарисовки за огромни български учени, създатели и държавни дейци.

Позволявам си да предложа на читателите на „ Епицентър “ къс текст, в който показвам единствено част от поклонението си пред приятеля, най-хубавия министър на културата и великия общественик Георги Йорданов.

Удивително е по какъв начин Провидението събира на едно място, в едно и също време хора с най-различен нрав, разбирания и характер. През последните години не преустановявам да се сюрпризирам на най-невероятни и на пръв взор нелогични запознанства и другарства. Съдбата ми даде редкия късмет да се сближа с някои от първенците на българското слово, майсторите на изящната книжовност, на философската мисъл и естетическите проникновения.

И поради това аз съм твърдо уверен, че огромните създатели в действителност са безсмъртни. Струва ми се, че такива изключителни персони и гении като Николай Хайтов, Антон Дончев, Александър Геров, Богомил Райнов, Ивайло Петров, Христо Фотев, Генчо Стоев, Тончо Жечев, Стефан Продев, Вили Цанков, Дико Фучеджиев... са по-живи от някои живи. И аз всеки ден си беседвам мислено с тях. 

В същото време виждам по какъв начин през последните двайсетина години все по-малко стават същинските персони, които се подвизават на обществено-политическото занятие.

Като че ли има някаква противоположна пропорция – колкото повече ярки и почтени създатели ражда България, толкоз по-малко достоверни и достолепни политически персони се появяват на сцената.

Не знам дали аргументите за това са надълбоко обществени и исторически или психически и самостоятелни.

Но има и такива фигури, които във вихъра на обществените пертурбации не изгубиха своите нравствени качества и самоуважение, не се прегънаха под натиска на конформистката политическа обстановка и освен не предадоха концепциите си, само че и не престават да ги отстояват със забележително неизменност и твърдоглавие. Такава персона съгласно мен е Георги Йорданов. 

Преди началото на по този начин наречените демократични промени, настъпили след 10 ноември 1989 година, аз го познавах като министър на културата и изтъкнат общественик на тогавашния интервал, на системата. Но контактите ми нямаха подобен неналожителен другарски темперамент, какъвто получиха след упоменатата дата. Водили сме десетки диалози, повече на литературно-културни, в сравнение с политически тематики. И всякога ме е впечатлявала неговата ерудираност, сериозна теоретическа и практическа подготовка и най-много неизчерпаемата му сила и жаждата да участва на всяко съществено културно събитие. 

За себе си съм си построил усещането, че Георги Йорданов е знак на волевия човек (по-късно научих, че на млади години прякорът му е бил Могучий). За разлика от редица номенклатурни шушумиги, които употребиха всички привилегии на онази власт, а след смяната за една нощ се преродиха в гневни антикомунисти и отрицатели на отминалите 45 години, Георги Йорданов продължи да подчинява волята си на отстояването на обществената концепция. Той доста добре познаваше контраста сред концепциите, които от време на време могат да бъдат утопични, само че сантиментално възвишени, и обществената процедура, която спорадично се изражда в антихуманни опити. Именно тъй като въплъщаваше единството на самостоятелна воля, публични цели и блян към историческо просветление, този човек, бидейки политик и общественик, в това време беше и по този начин непосредствен до хората на духа. Те го възприемаха неслучайно като един от тяхната рогозка.

Г. Йорданов не парадираше с познанствата си и персоналните другарства с огромни наши създатели, а в това време бе в елементи осведомен с тяхното творчество, живот и самостоятелни особености. На него му бе неприсъща надменността и тясната духовна скроеност на редица политици. Той бе търпелив, разбиращ, съчувствен, диалогичен, отворен към всяко противоположно мнение. Но може би като съществена негова психическа и ролева доминанта би трябвало да се открои живото му патриотично възприятие. За него Отечеството не бе празен тон, сходно на днешните ибрикчии и националпредатели, щъкащи из политическата сцена. Георги Йорданов бе патриот по вътрешни подтици, които идват с нашепването на родовата памет. Животворното национално възприятие е това, което го зареждаше с непрекъсната сила. 

Разбира се, пред всяка бележита годишнина и по всеки значим юбилеен мотив приятелите на обсъжданата личност споделят по някоя хубава дума или написват разгорещено есе за издание в някой юбилеен алманах. Но за мен казусът с Георги Йорданов не е подобен. Самият факт, че даже и създатели, които преди години са изпитали суровостта и желязната воля на политика Йорданов, през днешния ден не престават да го ценят и почитат, демонстрира, че става дума за неординарна, многопластова, нееднозначна и впечатляваща персона. 

Ако общителното Отечество имаше повече такива интелигентни и чувствителни политици и държавници, които на всичко от горната страна да са и достоверни патриоти, ориста му може би щеше да бъде по-друга.

Иска ми се да имам вяра и се надявам, че бъдещето ще роди повече такива персони, българи с жив дух, призвани за работа на ползу роду.