Милионер изуми с уникалното си чувство за хумор и след смъртта си
Адвокат по специалност, Милър има впечатляващ на практика и юридически разсъдък. Роден в Канада през 1853, той съумява във всичко, с което се захване като изкарва съвсем съвършени оценки преди да се насочи към правото. Той става почитан юрист, а поради майсторските си вложения – и милионер, което му оказва помощ да финансира обичаното си занимание, шегите.
Чувството за комизъм на Чарлз е именито като обичаният му вид смешки е обвързван с вековната философията, че всеки човек си има цена. Когато обаче почива от сърдечен удар на Хелоуин през 1926 на 73-годишна възраст, последната му и евентуално най-силна смешка влиза в действие – наследството.
Като върл ерген Чарлз има доста другари, само че не и близки като изключим всякакви далечни братовчеди, с никои от които не е изключително непосредствен или даже осведомен. Затова взема решение да остави благосъстоянието си на няколко „ добре подбрани “ индивида.
Милър оставя лятната си резиденция в Ямайка на трима юристи – Т. Ф. Галт, Д. Д. Монтгомъри и Дж. Нюърсън, които Чарлз доста добре знае, че се ненавиждат взаимно. Но в този момент ще споделят обща къща през ваканциите си. В наследството си той пожелава още, щом и последният от тях почине, къщата да бъде продадена, а парите да бъдат дадени на общинския съвет в Кингстън, Ямайка, който да ги раздаде на бедните в града.
Той оставя акциите си в притежаваната от католици пивоварна O’Keefe на няколко протестантски свещеника, поддръжници на въздържанието от алкохол. Те обаче ще си получат акциите единствено при изискване, че вземат участие в ръководството на бизнеса.
Продължаваме – Милър оставя други акции – в жокейския клуб Kenilworth, на преподобния Самюъл Чоун и арбитър У. Е. Раней, които, несъмнено, ненавиждат надпреварите с коне, и които, несъмнено, с цел да си вземат акциите, би трябвало да станат членове на клуба. Те станават членове едвам получат отреденото им и откакто го продават (за към $27 000 днешни пари), незабавно анулират участието си.
В наследството попадат и напълно естествени неща – юристът оставя известна сума на икономката си, както и на близки другари, а част от недвижимото му имущество отива за погасяване на задължения. За останалата, а и най-значителна, част от впечатляващите му капитали обаче ще цитираме точка 9 от наследството:
„ Всичко останало от собствеността ми поверявам на изпълнителите на наследството ми, изброени по-долу. Те могат да се разпореждат с него, както сметнат за подходящо в продължение на 9 години след гибелта ми. След това би трябвало да извърнат всичко в пари и когато изтече и десетата година, да дадат всичко дружно с облагите на майката, която от гибелта ми до този миг е родила най-вече деца в Торонто. Ако няколко дами имат идентичен най-голям брой деца, сумата да се раздели поравно сред тях. “
Когато наследството му е открито от неговия бизнес сътрудник малко след кончината на Чарлз, той го приема за една от следващите му смешки като споделя: „ Намерих някакъв текст, форматиран като наследство, само че не е наследство, а смешка. В момента търсим същинското. “
То обаче не е смешка. Милър знае, че хората може да предположат, че е, и по тази причина категорично споделя: „ Това наследство е извънредно и капризно, тъй като нямам семейство или близки родственици. Затова нямам никакви отговорности към никого и каквото оставям, е удостоверение за глупавото ми акумулиране на повече, в сравнение с ми беше нужно приживе. “
Почти мигновено всякакви далечни родственици на Милър се появяват, с цел да оспорят наследството като настояват пред съда, че то е прекомерно неуместно, с цел да бъде взето съществено. Съдия Мидълтън обаче отсъжда, че наследството е напълно изрядно и би трябвало да се извърши като такова – нищо чудно като имаме поради, че Милър е правист и знае по какъв начин да изготви подобен документ съвършено.
Така остава на съда да отсъди по какъв начин тъкмо да се оправи с детайлите към най-нестандартното и обемно предпочитание на Милър. В последна сметка арбитър Мидълтън взима решения, които и до ден сегашен се учат от студентите по право. Съдът ще сметне за законна кандидатура на жена с най-вече деца, тази, чиито деца са аналогично законни, а не родени извънбрачно. Също по този начин ще се броят единствено живите деца – не мъртвородени, аборти или помятания. По тези въпроси Мидълтън споделя следното: „ Смятам едно дете за живо, когато се отдели от майка си и стане независим човек със лично кръвообращение и дишане. Така мъртвородено дете не е дете, а нещо, което е щяло да бъде дете. Човек не може да не си спомни изявления на вещиците от „ Макбет “, които уверяваха Макбет, че не би трябвало да се опасява от никое женородено, и разочарованието му, когато схваща, че са го излъгали и се изправя пред Макдъф. “
В последните години преди срокът на Милър да изтече държавното управление на Канада през 1932 прави несполучлив опит да анулира наследството и да даде парите на Университетът в Торонто. Това прави реклама на цялата работа с децата и милионите и вестниците описват за голям брой дами, които се пробват да вземат премията. Опитите им припомнят на спортно съревнование, което медиите назовават „ Голямата конкуренция с щъркели “.
Но тъй като гибелта на Чарлз съответствува с Голямата меланхолия, това „ спортно съревнование “ става на живот и гибел за някои дами, които се надяват премията да ги избави от мизерията.
Въпреки рецесията капиталите на Милър освен не понижават, само че и нарастват. Това става главно с помощта на една видимо незначителна инвестиция, която той прави, купувайки парче земя под река Детройт за $2 (днес $30). По-късно през тази земя минава тунелът Детройт-Уиндзор, който през днешния ден е вторият най-натоварен път сред Канада и Съединени американски щати. Така инвестицията му нараства от $2 до $100 000 (около $1,8 милиона), което прави всичко общо $750 000 ($13,2 милиона).
Когато най-сетне идва момента тези пари да бъдат присъдени на някого, най-малко 24 дами от Торонто споделят, че са родили 8 или повече деца в града през последните 10 години. Първоначално 8 от тях извършват условията, а най-после остават 4. Тези дами – Ани Смит, Кейтлийн Найджъл, Люси Тимлек и Изабел Маклийн – за интервала 1926-1936 раждат по 9 деца. За това мъжество всяка от тях получава по $125 000 ($2,2 милиона)
Паулин Кларк и Лилиян Кени минават първичното решето, само че в следствие се оказва, че 5 от 10-те деца на Паулин са от различен мъж, откакто се разделя със брачна половинка си, само че не се развеждат. От 11-те деца на Кени, 3 са мъртвородени. Тя даже кръщава най-малката си рожба Чалз Ванс Милър Кени – на индивида, който счита за собствен предстоящ благотворител. Изпълнението на наследството е дълъг и безценен развой и с цел да не се харчат повече пари, юристите се спогаждат със изгубилите дами и всяка от тях получава $12 500 ($220 000), като в същото време се отхвърля да оспорва крайното решение (все отново покойникът не загатва нищо за „ законни “ или мъртвородени деца).
Една от печелившите дами, Люси Тимлек, споделя пред пресата: „ Мисля, че контрацептивите са прелестно нещо. Донякъде скърбя, че нямаше повече информация по въпроса преди години. Познавам майки, които биха приветствали такава информация. “
Източник: chr.bg
Чувството за комизъм на Чарлз е именито като обичаният му вид смешки е обвързван с вековната философията, че всеки човек си има цена. Когато обаче почива от сърдечен удар на Хелоуин през 1926 на 73-годишна възраст, последната му и евентуално най-силна смешка влиза в действие – наследството.
Като върл ерген Чарлз има доста другари, само че не и близки като изключим всякакви далечни братовчеди, с никои от които не е изключително непосредствен или даже осведомен. Затова взема решение да остави благосъстоянието си на няколко „ добре подбрани “ индивида.
Милър оставя лятната си резиденция в Ямайка на трима юристи – Т. Ф. Галт, Д. Д. Монтгомъри и Дж. Нюърсън, които Чарлз доста добре знае, че се ненавиждат взаимно. Но в този момент ще споделят обща къща през ваканциите си. В наследството си той пожелава още, щом и последният от тях почине, къщата да бъде продадена, а парите да бъдат дадени на общинския съвет в Кингстън, Ямайка, който да ги раздаде на бедните в града.
Той оставя акциите си в притежаваната от католици пивоварна O’Keefe на няколко протестантски свещеника, поддръжници на въздържанието от алкохол. Те обаче ще си получат акциите единствено при изискване, че вземат участие в ръководството на бизнеса.
Продължаваме – Милър оставя други акции – в жокейския клуб Kenilworth, на преподобния Самюъл Чоун и арбитър У. Е. Раней, които, несъмнено, ненавиждат надпреварите с коне, и които, несъмнено, с цел да си вземат акциите, би трябвало да станат членове на клуба. Те станават членове едвам получат отреденото им и откакто го продават (за към $27 000 днешни пари), незабавно анулират участието си.
В наследството попадат и напълно естествени неща – юристът оставя известна сума на икономката си, както и на близки другари, а част от недвижимото му имущество отива за погасяване на задължения. За останалата, а и най-значителна, част от впечатляващите му капитали обаче ще цитираме точка 9 от наследството:
„ Всичко останало от собствеността ми поверявам на изпълнителите на наследството ми, изброени по-долу. Те могат да се разпореждат с него, както сметнат за подходящо в продължение на 9 години след гибелта ми. След това би трябвало да извърнат всичко в пари и когато изтече и десетата година, да дадат всичко дружно с облагите на майката, която от гибелта ми до този миг е родила най-вече деца в Торонто. Ако няколко дами имат идентичен най-голям брой деца, сумата да се раздели поравно сред тях. “
Когато наследството му е открито от неговия бизнес сътрудник малко след кончината на Чарлз, той го приема за една от следващите му смешки като споделя: „ Намерих някакъв текст, форматиран като наследство, само че не е наследство, а смешка. В момента търсим същинското. “
То обаче не е смешка. Милър знае, че хората може да предположат, че е, и по тази причина категорично споделя: „ Това наследство е извънредно и капризно, тъй като нямам семейство или близки родственици. Затова нямам никакви отговорности към никого и каквото оставям, е удостоверение за глупавото ми акумулиране на повече, в сравнение с ми беше нужно приживе. “
Почти мигновено всякакви далечни родственици на Милър се появяват, с цел да оспорят наследството като настояват пред съда, че то е прекомерно неуместно, с цел да бъде взето съществено. Съдия Мидълтън обаче отсъжда, че наследството е напълно изрядно и би трябвало да се извърши като такова – нищо чудно като имаме поради, че Милър е правист и знае по какъв начин да изготви подобен документ съвършено.
Така остава на съда да отсъди по какъв начин тъкмо да се оправи с детайлите към най-нестандартното и обемно предпочитание на Милър. В последна сметка арбитър Мидълтън взима решения, които и до ден сегашен се учат от студентите по право. Съдът ще сметне за законна кандидатура на жена с най-вече деца, тази, чиито деца са аналогично законни, а не родени извънбрачно. Също по този начин ще се броят единствено живите деца – не мъртвородени, аборти или помятания. По тези въпроси Мидълтън споделя следното: „ Смятам едно дете за живо, когато се отдели от майка си и стане независим човек със лично кръвообращение и дишане. Така мъртвородено дете не е дете, а нещо, което е щяло да бъде дете. Човек не може да не си спомни изявления на вещиците от „ Макбет “, които уверяваха Макбет, че не би трябвало да се опасява от никое женородено, и разочарованието му, когато схваща, че са го излъгали и се изправя пред Макдъф. “
В последните години преди срокът на Милър да изтече държавното управление на Канада през 1932 прави несполучлив опит да анулира наследството и да даде парите на Университетът в Торонто. Това прави реклама на цялата работа с децата и милионите и вестниците описват за голям брой дами, които се пробват да вземат премията. Опитите им припомнят на спортно съревнование, което медиите назовават „ Голямата конкуренция с щъркели “.
Но тъй като гибелта на Чарлз съответствува с Голямата меланхолия, това „ спортно съревнование “ става на живот и гибел за някои дами, които се надяват премията да ги избави от мизерията.
Въпреки рецесията капиталите на Милър освен не понижават, само че и нарастват. Това става главно с помощта на една видимо незначителна инвестиция, която той прави, купувайки парче земя под река Детройт за $2 (днес $30). По-късно през тази земя минава тунелът Детройт-Уиндзор, който през днешния ден е вторият най-натоварен път сред Канада и Съединени американски щати. Така инвестицията му нараства от $2 до $100 000 (около $1,8 милиона), което прави всичко общо $750 000 ($13,2 милиона).
Когато най-сетне идва момента тези пари да бъдат присъдени на някого, най-малко 24 дами от Торонто споделят, че са родили 8 или повече деца в града през последните 10 години. Първоначално 8 от тях извършват условията, а най-после остават 4. Тези дами – Ани Смит, Кейтлийн Найджъл, Люси Тимлек и Изабел Маклийн – за интервала 1926-1936 раждат по 9 деца. За това мъжество всяка от тях получава по $125 000 ($2,2 милиона)
Паулин Кларк и Лилиян Кени минават първичното решето, само че в следствие се оказва, че 5 от 10-те деца на Паулин са от различен мъж, откакто се разделя със брачна половинка си, само че не се развеждат. От 11-те деца на Кени, 3 са мъртвородени. Тя даже кръщава най-малката си рожба Чалз Ванс Милър Кени – на индивида, който счита за собствен предстоящ благотворител. Изпълнението на наследството е дълъг и безценен развой и с цел да не се харчат повече пари, юристите се спогаждат със изгубилите дами и всяка от тях получава $12 500 ($220 000), като в същото време се отхвърля да оспорва крайното решение (все отново покойникът не загатва нищо за „ законни “ или мъртвородени деца).
Една от печелившите дами, Люси Тимлек, споделя пред пресата: „ Мисля, че контрацептивите са прелестно нещо. Донякъде скърбя, че нямаше повече информация по въпроса преди години. Познавам майки, които биха приветствали такава информация. “
Източник: chr.bg
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ